Пътепис Шри Ланка (5): Негомбо и Канди

Продължавеме с пътеписа на Бале за пътуването му из Индия, който по обективни причини от днешната пета част се превръща в Пътепис Шри Ланка. В първата част тръгнахме от Берлин, през Бомбай, стигнахме Кочи. После пътуването ни продължи с влак шеста класа от Алува до Алепей, а за последно освен Алепей, разгледахме и местните влажни зони, наречени Backwaters. За последно се срещнахме с известния и на нашия сайт пътешественик Веско Петров, пихме бира с него и заминахме за  Шри Ланка. Днес ще продължим с Негомбо и Канди в Шри Ланка.

Приятно четене:

Пътепис Шри Ланка

част пета от Пътепис Индия

Негомбо и Канди

 

 

Разхождайки се с бирчки в ръка, достигнахме до едно кръстовище. В средата на кръстовището имаше бял пластмасов стол, а на стола седеше мъж по потник, който се беше напил като гъдулка. Имаше и “паважна екзема”. Около пияницата се бяха насъбрали 15-20 човека и се опитваха да го освестят. Ние не бързахме за никъде и поспряхме, да позяпаме сеир. Ицо реши да попита някой от навалицата къде се дават мотори под наем, пияницата обаче чу за какво става дума и изломоти, че той самият дава отлични мотори под наем. Поведе ни на зиг-заг през някаква сумрачна задна уличка,като през цялото време се подпираше, за да не се пльосне пак на земята. Накрая стигнахме до един гараж, където нашият почерпен приятел държеше собствения си мотор. Явно беше решил да изкара някой лев в бързината. За съжаление обаче се оказа много алчен и с Ицо не се спогодиха. По-нататък видяхме табела пред една къща, че се дават мотори. Беше вече затворено, но в двора се мотаеше едно дете и ние му подвикнахме да извика татко си. Таткото се казваше Фернандо и беше много симпатичен. Договориха един мотор за утре и тръгнахме да вечеряме. По път към района с ресторантите, група старци, клечащи пред един дюкян ни предложиха марихуана, но ние им отказахме и опитахме да им обясним на английски за пораженията, които наркотиците причиняват върху човешкия организъм.

 

Ресторантчето беше доста созополско, цените надути, а храната – калпава. Всичко това подсили усещането за неекзотичност и леко се потюхкахме, че не си стояхме в Индия. Навръщане минахме по заобиколен път и даже май разменихме реплики с група местни келеши.

 

Вечерта в квартирата Ицо направи импровизирани снимки за индийски визи с Айфона, на мъждивата светлина на крушката. Поприказвахме си малко на заспиване и сме откъртили.

 

Когато се събудих, от Ицо и Баева нямаше и помен. Според плана, трябваше да са минали през Фернандо за мотора и да са отпрашили към Коломбо, да търсят индийското посолство. Аз се поизлежавах половин час, но подтикван от присъщото ми любопитство, станах и тръгнах да видя тъпото

Негомбо

на дневна светлина.

 

Тъй като не съм голям любител на плажовете, реших директно да се отправя към автогарата и да хвана рейс за самото сърце на Шри Ланка – града Канди, бивша столица на Планинското кралство. Първо, че “Планинско кралство” ми звучеше много интригуващо и второ – приятелят ми Василий ми беше казал, че в града Канди има някакъв изумителен темпъл, в който съхраняват автентичен зъб от Буда. Речено – сторено. Тръгнах пеша в една посока, с намерение да стигна до автогарата. По път видях машина за пари и изтеглих още, защото (за разлика от Индия) бай шриланкаджия грам не се свени да си поиска. Стана ми зверски горещо и спрях един тук-тук.

Шофьорът ми поиска много тлъста цена и аз пробвах да се попазаря. Този дори и не си даде труда да ме чуе. Направо ме наруга на шриланкански и даде мръсна газ на тук-тука. Спрях следващия. Той ми каза още по-дебела цена и от първия, но аз спечен от неуспешния опит за пазарене, се намърдах вътре, барабар с куфара, раницата и усещането, че съм ебати будалата. Тук-тукаджията обърна и потегли натам откъдето идвах. Мина точно покрай квартирата, сякаш за да ми покаже, че съм трамбовал в жегата абсолютно напразно.

 

Автогарата отново ми напомни за българската провинция

Единствената разлика (а може би не) бяха амбулантни търговци, които обикаляха с кошове наоколо и шумно предлагаха закуски, от непознато за мене естество. Открих рейс за Канди, купих си билетче и се намърдах вътре. Очевидно водачът на рейса за Канди беша някакъв саундманиак, защото в рейса имаше 6 големи трилентови колони плюс поне още 20 малки говорителчета. Търговците също се качиха и започнаха да рекламират на висок глас закуските си, за ужас на млада двойка западняци, които седнаха пред мене. Освен западняците, всичко друго си беше парцалив бай мангал от местен произход. След като тия с кошниците приключиха с дефилето, шофорът запали и потеглихме с висока скорост по посока на Планинското кралство. Слънцето грееше ослепително, природата беше пищна и зелена, по всичките безброй колони гърмеше “Бони М” и аз за първи път се почуствах весел и щастлив в Шри Ланка.

 

 

 

След известно време пристигнахме в града

Канди

Автогарата и гарата бяха една до друга и имаше голямо струпване на хора.

 

Всички нещо крещяха, рейсовете бибипкаха, тук-туци се провираха насам-натам, просяци ме атакуваха, устата ми се напълни с прах, а темето ми се изпоти от жаркото обедно слънце. Метнах се в един тук-тук и казах: “Карай към някое хубаво и евтино място, където да се настаня!”. Тук-тукаджията беше много разговорлив и пътуването протече приятно.

Отдалчеихме се малко от автогарата, в посоката, от която бях пристигнал с рейса, свихме наляво и започнахме да катерим една много тясна и почти отвесна уличка. Освен че беше много стръмно, непрекъснато имаше завои и аз се чудя как тоя тук-тук се справи с изкачването и как не се обърна. След малко спряхме пред

чудно хубава квартира,

която беше много евтина и имаше огромно фоайе. Едната страна на фоайето беше изцяло остъклена и разкриваше изключителна гледка от върха на нашия баир, към още няколко баира. По баирите растяха високи палми, а между палмите имаше сгушени къщички. Вечерта, когато небето стана тъмносиньо, прозорчетата на къщичките светнаха, а някакви насекоми, присъщи за тропическата джунгла, започнаха да издават разнородни звуци.

Както и да е, аз таман пристигах и беше още обяд, така че се разплатих с тук-тукаджията и се разбрахме да ме вземе следващата сутрин, за да ме метне до ботаническата градина. Теглих си един душ и полегнах малко, да презаредя батерията.

 

 

 

След като се належах, прехвърлих си снимките от апарата на компютъра и проверих събитията от Фейсбука, станах, обух джапанките и поех по надолнището към града.

Хазяинът ме светна на един по-кратък път (пътека), който беше много приятен, а и не минаваха коли. Планът за следобеда беше да разгледам центъра, да ям нещо типично за региона, да посетя знаменития храм със зъб от Буда, да открия мястото, откъдето можеш да снимаш храма от високо и да го снимам, да си купя една торба ледена бира, да седна във фоайето на квартирата и да се натаралянкам като прасе.

 

 

Пеша стигнах до

центъра на знаменития град Канди – столицата на древното планинско кралство

Центърът беше пълна тъпня.

 

Помотах се, но бързо ми доскуча и питах един минувач къде може да се хапне вкусна храна. Помолих го обаче да ми препоръча заведение, където се хранят местни, а не туристи. Човекът се оказа услужлив и реши направо да ме заведе. По път ми разказа някаква заплетена история за това къде живеел, какво работел, колко деца имал и т.н. Историята не ме грабна и веднага я забравих.

Ресторантчето

изглеждаше прилично и се настаних на втория етаж. Поръчах си. Храната се забави изключително дълго. Беше гадна на вкус, но за сметка на това – скъпа. Не можах да я изям и я зарязах. Долу съответно ме чакаше нашият човек със заплетената история. Не могъл да си тръгне, докато не разбере доволен ли съм от ресторанта, който ми е препоръчал. Уверих го, че съм си облизал пръстите, и че по-вкусни зеленикави каши не съм вкусвал през живота си. Човекът остана доволен, сбогувахме се и се разделихме.

 

Втората задача беше да посетя

храма, в който има зъб от Буда

Пред храма ми взеха хиляда и кусур рупии, както и джапанките. В замяна ми дадоха билет и малък компакт диск с картинка на храма, в който има зъб от Буда. Плочките пред храма се бяха напекли до червено и ми изгориха табаните. Това засили допълнително чувството на разочарование от тъпия център и гадната храна. В храма имаше златни орнаменти и мангалести будисти, които седяха на земята.

 

 

 

Имаше и туристи с фотоапаратчета. Попитах туристите къде е тоя прословут зъб, но те отвърнаха, че нямат представа. Будистите пък не ми обърнаха никакво внимание. Най-накрая един уредник ми каза, че сега е 3 часа, а зъба го показвали след 6. Направо побеснях. Съжалих горчиво за рахосаните рупии и изгорените табани. Тръгнах бързо да търся мястото, където може да се снима храма със зъб на Буда от високо.

 

 

 

 

Най-накрая успях да изляза и попитах един тип къде е това място, където могат да се направят красиви снимки на храма отвисоко, каквито съм видял в Интернет. Той не знаеше и ме поведе към група паркирали тук-туци. Шофьорите пообсъждаха оживено нещо на чепения си език и един млад ми каза, че ще ме закара на мястото, където има хубава гледка и мога да направя снимки от високо. На въпросното място се бяха насъбрали измамници, които ме обградиха.

 

Снимките от високото място станаха отвратителни и нямаха нищо общо с тези, които бях видял в Интернет. Освен всичко измамниците бяха толкова досадни, че накрая си купих от тях две тенис-фланелки с изображение на слон.

Тръгнах пеша надолу, да търся супермаркет с бири. Подминах едни големи гипсови камбани или нещо подобно, както и тук-тук, на който пишеше “Че Гевара”. Долу попитах три жени с чадъри къде има супермаркет. Те ми казаха да ходя по посока към ушев, там да свия вдясно и пак да питам.

 

 

 

С малко лутане намерих супермаркета. Той беше просторен и прохладен и аз много се зарадвах, че ще си купя ледени бири. Обиколих го три пъти, но освен фиде, швепс и перилни препарати, нищо друго не намерих. Обърнах се към младежа, който сортира рафтовете и го помолих да ми покаже бирата. Младежът ме заведе до една тежка врата, която беше омотана с вериги и катинар. Откючи катинара и размота веригите. Зеленясали стълби водеха към мазе, осветено от мъждива лампа. Младежът ми посочи надолу. Аз тръгнах, а той трясна вратата зад мене и се чу дрънчене на вериги. Направо изтръпнах. Сега ще ме убият, защото искам да консумирам спиртно питие! Оказа се доста по-прозаично.

В мазето имаше пункт за бира и космати мъжаги се бутаха пред касата. Аз си взех 6 големи бутилки и се измъкнах през някакъв друг вход, който излизаше изпод земята и се падаше на 30-40 метра от официалния вход на супера. Вече ми беше писнало жестоко от миризливия град Канди – столица на планинското царство, затова си взех един тук-тук и му казах да кара директно към квартирата с хубав изглед и просторно фоайе. На входа му оставих бакшиш и го спазарих да ме вземе рано сутринта и да ме закара до ботаническата градина.

Kandy, Шри Ланка

Във фоайето вечеряха двама французи – гаджета. Аз опитах да се запозная с тях и да ги убедя да пием, но те се мляскаха и си отидоха в стаята да правят секс. Пробвах Интернета, но той беше толкова мижав, че не ставаше за ползване. Накрая реших да си пия сам и да се наслаждавам на гледката от прозореца. Пуснах си емблематичната сръбска песен “Появи се дуга” и пратих няколко възторжени пиянски смс-а на приятелите в София.

 

На следващата сутрин тук-тукаджията ме чакаше пред входа и директно подкара към прословутата

ботаническа градина

 

 

Ботаническата градина в град Канди безапелационно спечели приза за най-тъпо изживяване в красивата столица на древното планинско царство. Взеха ми пак 1000 рупии, а вътре – дървета. Абсолютно същите дървета като тия вънка. Помотах се с надежда да открия нещо интересно, ама ядец! Дървета, батенце. Чинари.

Най-накрая открих един въжен мост, та ходих да се полюлея на него, колкото да не съм капо.

 

 

Омерзен от цялата тази тъпотия, бързо изтичах навън, където заварих моя тук-тукаджия в компанията още няколко тук-тукаджии. Казах му да кара светкавично към нас, защото искам да си събирам куфарите и да се махам от това миризливо планинско царство.

По път обаче забелязах един интересен храм и спряхме, за да го разгледам.

 

Макар че интересният храм беше много интересен, аз бях твърдо решен да си тръгна час по-скоро от града Канди. С тук-тука продължих до нас, където си събрах куфарите и директно подкарахме към гарата, за да хвана първия влак обратно към Негомбо.

 

 

Тлъст ушев ни бави по път за жп-гарата

 

 

 

Очаквайте продължението

Автор: Бале

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Шри Ланка – на картата:

 

Шри Ланка

 

 

Прочети цялата новина

Свързани новини: