Към Ахтопол по брега

Продължаваме черноморската поредиц на Юрий. С него днес от Синеморец ще тръгнем по брега към Ахтопол. Приятно четене:

Към Ахтопол по брега

тръгвайки от Синеморец

След ден поех на север. Този път към Ахтопол, пак покрай брега. Пътеките за там са доста по-безопасни от тези към Силистар и само жулещото слънце бе единственият ми враг. Гледките, които мернах по този маршрут, бяха дори по-красиви от тези на юг.

За да тръгнете на юг покрай високия бряг от Синеморец е необходимо да прекосите северния плаж и ако Велека е затворена от пясъчната коса, да преминете и продължите от другата страна малко връщайки се покрай реката и после изкачвайки се нагоре.

Ако пък минаването от там е невъзможно и Велека си се излива в Черно море без проблем, сигурният, но обиколен път е през моста на главното шосе излизащо от селото в посока Ахтопол. След около 500 метра вдясно има пътека, която води до височината, откъдето се тръгва на север. Там се открива неповторима гледка към устието на Велека,

може би най-сниманото място в Синеморец

Нататък е лесно, а брегът е непоносимо красив. Естествено, за да го видя, се придържах към пътечките покрай морето, които ми осигуряваха почти добра видимост към скалните образувания.

 

По целия маршрут са разположени табели, които описват видовете геоложки феномени в краката ви. Макар и поизбелели от природните стихии, по тях все още личат буквите и онези, от вечното малцинство на любопитковците (сред които, за добро или лошо съм и аз) може да се информират, какво всъщност гледат. Няма да навлизам в подробности, за да не взема да досадя…

На едно място мизерни почти порутени къщурки съжителстваха със модерни постройки. Всичките бяха населени с обитатели, на които съвсем съзнателно завидях… И на едните и на другите.

 

 

На някои места скалите пазеха брега от вълните и повърхността на морето приличаше на кротко езеро.

На други пък водата беше толкова прозрачна, че все едно я нямаше.

Рапаните естествено присъстваха във всяко плитко заливче. Интересното е, че само преди 60 години този хищен охлюв не е бил познат по нашите брегове. Пренесен е чак от Японско море, по всяка вероятност с морската вода, с която били пълнени за баласт празните кораби в един все по-глобализиращ се свят.

Излизането от заливчетата, до които слизах с ентусиазъм понякога беше трудно, но не и невъзможно

Прекатурвалите се в продължение на милиони години земни пластове от хоризонтално във вертикално положение ме караха да зяпам за кой ли път с отворена уста. Местят се с по-малко от сантиметър на човешки живот.

До това място пък си дадох бая зор, за да стигна и накрая гледката… беше едно нищо. Споменът за треперещите ми крака обаче остава и за това я добавям тук просто заради мене си

Накрая, след около тричасово влачене и подобаващо слънчево напичане зърнах фара пред пристанището на Ахтопол. Ура!

Основаното от атиняните преди 2500 години градче отдалеч приличаше почти на средиземноморско,

дори с изтеглените на сухите докове запуснати лодки и катери.

В Гръцкото училище, действало като такова до Балканските войни, когато наследниците на елините си тръгват от града, се провеждаше редовната лятната академия „Скулптура от дърво, камък и метал“. За съжаление вратата на оградата беше затворена и не можах да се намъкна вътре, за да разгледам и историческата сбирка вътре. А пък бях достатъчно уморен да прескачам оградата.

Кокетната църквичка „Възнесение Господне“ също бе затворена и успях да я мерна само бегло отвън. Построена навярно към края на 18 век, върху по-стар християнски храм, тя е изографисана отвътре от гръцкия художник Йоан около 1796 г. Тя е една от малкото сгради оцелели от големия пожар през 1918, който променя тотално облика на стария град.

Стената на древния Агатополис бе разкрита на някои места, но за съжаление без да бъдат взети основни мерки за запазването й за ония хора, дето ще живеят след нас.

Заслужава да се види и Музеят на котвите, разположен в преддверието и втория етаж на едно заведение до пристана с любезна частна подкрепа. Там без да искаш се замисляш, как само стотина години човешко развитие делят това, днес виждащо ни се като играчка, османско корабно оръдие от атомната бомба. На фона на поне 6-7 хилядолетия доказана човешка история туй си е като миг…

Котви там имаше всякакви. От ужасно древни от олово от времето на Христос

до железни, които някои от нашите дядовци са виждали в ежедневна употреба

Накрая, гледайки облаците в небето реших, че е крайно време да тръгна по обратния път.

Когато стигнах обратно до плажа на Велека, час и нещо след това, околността ми се видя някак по-различна. Сигурно заради клонящото към залеза слънце и сигурно заради това, че просто най-накрая стъпих по пясъка на този плаж.

След двайсетина минути щях да съм в приятното семейно хотелче с неромантично име „Гугов“, където щях да се докопам до няколко студени бири, да вдигна уморените си крака нависоко и само да се кефя от балкона на целия този прекрасен свят… преди Петя да ми каже:
- Готова съм. Хайде на ресторант

Остана само да опиша пътя си навътре покрай Велека до малкото селце Бродилово. 34 километра пеша, които почти ми взеха здравето Но за това, следващият път…

 

Автор: Юрий Александров

 

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Черно море – на картата:

 

 

Черно море

Прочети цялата новина

Свързани новини: