65. ВЕЛИКИТЕ ЕВРОПЕЙЦИ – АЛФРЕД ЖАРИ

Пламен Асенов

15. 01. 14, радио Пловдив

Целия текст слушай тук: http://www.radioplovdiv.bg/index2.php?content=velikite&id=68

Soft Machine, Volume Two, Въведение в патафизиката,

Това е британската група Soft Machine с парчето „Въведение в патафизиката”. Записът  е от 69-та, но чухте – те сами се описват като „Официалният оркестър на колежа по патафизика”. Но знаете ли какво е „патафизика”? Не, не е свързано нито с патка, нито с физика. Поне не пряко. Това е наука, измислена в края на ХІХ в. от французина Алфред Жари – предтеча на театъра на абсурда, бохем, пияница, наркоман и писател с велики идеи, роден твърде рано за времето си. Неговата патафизика е наука за изкуството да се виждат или създават онези неща, които са отвъд метафизиката. Нали се сещате, науката за нашия свят е физика, за отвъдния – метафизика. А патафизиката отива още по-далеч, където територията на въображението, мисълта, и породените от тях странни реалности се комбинират с реалните реалности.

Soft Machine, Volume Two, Въведение в патафизиката, част ІІ

„Патафизиката се занимава със законите, които регламентират изключенията и обяснява Вселената като допълнение към тях” – това е описание от първа ръка. Дава го доктор Фаустрол, патафизик – литературен герой на Алфред Жари. Фаустрол е леко странна птица. Например, роден е през годината 1898 на 63 годишна възраст и умира през същата година на същата възраст. „В патафизиката всяко събитие във Вселената се възприема като изключително” – продължава да обяснява докторът, докато заедно с адвоката Пампул и някаква маймуна се носи с лодка в морето над призрачния Париж. Историята всъщност се разиграва във въображението на адвоката Пампул, затова, когато маймуната изведнъж умира, той започва да се съмнява дали въображението му изобщо съществува, а оттам – дали съществува самият той и всичко останало. А ние, всички останали, умираме от смях с тази иронична и сюрреалистична история, защото доктор Фаустрол не спира да ръси мъдрости. Например негово е изумителното мнение, че Бог е равен на допирателната точка между нула и безкрайност. Разбираемо е тогава защо самият автор, Алфред Жари, пише – „тази книга ще бъде публикувана изцяло, когато авторът натрупа достатъчно опит, за да се наслади на всички нейни прелести”. И егоистичното му пророчество се сбъдва, „Изследванията и мненията на д-р Фаустрол, патафизик” излиза едва през 1911-та, когато самият Жари е от четири години мъртъв и вече трябва да се е насладил на прелестите в света на патафизиката. Със сигурност го е направил, де – щом книгата изобщо вижда бял свят.

Бийтълс, Аби роуд, Сребърният чук на Максуел

„Любопитната Джоан изучаваше патафизика до късно вечерта сама с една епруветка, Максуел Едисън, специализант в медицината и звънна – мога ли да те изведа на снимки?” Така започва „Сребърният чук на Максуел”, патафизична песен на „Бийтълс” от албума им „Аби роуд”. И действието се развива бясно – на вратата се звъни, Джоан отваря и сребърният чук на Максуел я удря по главата, докато се убеди, че е мъртва. После той се връща в училище, прави се на глупак, но, щом учителката го наказва, сребърният чук се стоварва и върху нейната глава. В съда тридесет и един свидетели казват – хванахме мръсника, но Роуз и Валери настояват той да бъде пуснат. Съдията не е съгласен, но, още докато думите излизат от устата му, Максуел е тук със сребърния чук и банг, банг, докато се увери, че съдията е мъртъв. Във всичко това или няма никакъв смисъл, или има дълбок смисъл. Вече над сто години това противоречие се появява практически за всичко, което има и най-малкото отношение към славната наука патафизика. Споровете са оглушителни и като страна в тях участват всички дадаисти, сюрреалисти, кубисти, експресионисти, великите драматурзи от театъра на абсурда, писатели като Борис Виан, Рьоне Кьоно, Гийом Аполинер, актьорите – братята Харпо и Гручо Маркс, цялата знаменита банда, наречена Монти Пайтън и още, и още много други велики творци, вдъхновени от идеите и маниера на Алфред Жари. Художникът  Пабло Пикасо пък отива и по-далеч – след смъртта на Жари той купува неговият пистолет и голяма част от ръкописите му. С пистолета стреля от време на време, за да гони самотата, а ръкописите илюстрира.

Chanson du Décervelage – Песен за промиване на мозъци

„Песен за промиване на мозъци”, така се казва тази иронична композиция, музика към най-известната пиеса на Алфред Жари „Крал Юбю”. Юбю е революционер, който избива кралското семейство на Полша и става диктатор – дебел, грозен, вулгарен, лаком, нечестен, глупав, наивен, ненаситен, жесток, страхлив и зъл. В устата му има три зъба – един железен, един каменен и един дървен. Той убива поданици и врагове наред, без да казва защо и без да знае защо. Имам спомен, че през 80-те години някой, не помня точно кой, но явно смел български режисьор, се опита да постави „Крал Юбю” насред живкова България. Разбира се, пиесата май имаше само премиера. Или дори само предпремиера, на която, по някаква случайност, успях да отида. Впрочем, точно както става и в Париж  през 1896, когато „Крал Юбю” се появява на сцена за пръв път. Става скандал, публиката скача по столовете, разделена на привърженици и противници, като тълпата на благоприличните едва не се сбива с тълпата дегенарати отсреща. Разбира се, пиесата е спряна и се поставя пак едва след смъртта на автора. Но ето, вече 117 години гротескният образ на татко Юбю се счита за един от най-странните във френската литература изобщо, а самата пиеса – за първата поява на театъра на абсурда, преди театърът на абсурда наистина да се появи като естетически и обществен феномен около 50 години по-късно. Пиесата за Юбю започва с прочутия неологизъм на Алфред Жари „Merdre”. Той идва от френското „Merde”, лайно, но се смята, че добавянето на едно неочаквано „р” привнася и допълнителен, макар неизвестно какъв, смисъл. Но може пък вие да разберете смисъла, като чуете това прочуто начало – постановката е на Жан-Кристоф Аверти от 1965 г.

Ubu Roi – Jean-Christophe Averty (1965)

Алфред Жари е роден през 1873 година в Бретан. Още от малък той е известен като умно, но невъздържано в забавленията дете – и такъв остава за целия си кратък живот. Казва за себе си, че приема твърде сериозно изкуството да не приема нищо на този свят твърде сериозно, може би затова всички го смятат за изключителен ексцентрик. И така, де, как иначе да наречеш човек, който говори за себе си в царско множествено число, задължително яде първо десерта, после основното и супата накрая, а по отношение на личната си хигиена редува дълги периоди, през които изобщо не се къпе, с прекалено често къпане. Извънградската вила на Жари всъщност е дървена колиба на брега на Сена, буквално надвесена над реката, така че той лови риба, без да става от леглото. Но никога не използва думата „риба”, а казва „онова, което плува”. Прочутия си велосипед пък нарича „онова, което се върти”. На практика той не ходи никъде, най-малко в кръчмата, без велосипеда си. Оборудвал го е с голяма трамвайна тромба, а когато нейният звук не е достатъчен, вади пистолет и гърми във въздуха, за да разчисти пътя си сред парижката тълпа. Явно носи пистолета твърде предизвикателно, та съседка от кооперацията, в която живее, му казва, че това може да е опасно за живота на децата. „Ако с детето ви евентуално се случи нещо лошо, мадам, аз лично ще имам удоволствието да ви направя друго дете” – отвръща прочутият дребосък. Представяте ли си що за картинка е. Едва метър и петдесет на ръст, Алфред Жари превръща парижкия си апартамент с високи тавани в истински мезонет, като го прегражда с хоризонтални плоскости. На него му е удобно, защото си има втори етаж, а гостите – да се оправят. Освен всичко друго, Жари е непоправим пияница и наркоман. „Антиалкохолиците са нещастници, стиснати в хватката на водата, тази ужасна отрова, която е толкова разяждаща и разтваряща, че сред всички други вещества е била избрана за измиване и почистване. Само една капка вода като добавиш на абсента и той се размътва” – твърди Жари. Трябва да му повярваме, с абсента той е съвсем на „ти”. Когато не може да си позволи абсент, взима етер. А към всичко това задължително добавя опиум или друг маков екстракт, какъвто и да е. Въпреки това Алфред Жари, писателят и мислителят, умира от банална туберкулоза. Той е само на 34. Последните му думи са – „дайте ми една клечка за зъби, моля”. Подозирам, че е искал за последно да си почисти зъбите от парченцата живот, полепнали между тях, след като ненаситно му е прегризал гърлото.

Марш на ненаситността, музика към пиесата „Крал Юбю”

Специално предупреждение: Този текст беше забранен за лица под 18 години и такива със слаби нерви, слаби сърца и нисък праг на търпимост към естетически предизвикателства. Но ако случайно сте го чули, нищо от това вече няма значение.

Марш на ненаситността, музика към пиесата „Крал Юбю”

Прочети цялата новина

Свързани новини: