Завършваме обиколката на Роси из Сицилия и Южна Италия – започнхаме я с южната част на Ботуша, а миналия път се качихме на остров Сицилия. Днес продължаваме из него.

Приятно четене:

Южна Италия и Сицилия

 част трета

Сицилия – от Шикли до Етна

Шикли и Ното

Все пак тръгваме. Днес ще е денят на сицилианския барок. Планираме посещение на по-малко известния град Шикли и на повече известния Ното. Вечерта ще трябва да се доберем до градчето Рипосто на източния бряг – сравнително близо до Месина и до вулкана Етна.

За Шикли научих по един случаен начин. Заради сериала „Капитан Монталбано”. Интересувах се къде са правени снимките и разбрах, че е снимано в различни градове, между които Рагуза и Шикли. Нито секунда в живота си няма да съжалявам, че избрахме Шикли. Градът се намира в югоизточния край на Сицилия, южно от Модика. Именно тази област на Сицилия, наричана Вал ди Ното, е била практически разрушена от катастрофално земетресение през 1693 година. Говори се за колективно възстановяване на района с въвеждане на новаторски решения в градоустройството и архитектурата. И то каква архитектура! Неописуем късен барок с примеси от неокласицизъм, „издълбан” с изящество върху жълтеникавия мек варовик, от който са построени повечето сгради. Осем града от югоизточна Сицилия попадат колективно в списъка на ЮНЕСКО заради изключителните достойнства на оригиналния архитектурен барок – Калтаджироне, Катания, Милитело Вал ди Катания, Модика, Ното, Палацоло Акрейде, Рагуза и Шикли.

Влизаме в Шикли

от запад и паркираме в началото на Виа „Оспедале”. Това ни позволява много бързо да открием Виа „Франческо Мормино Пена” – очарователна улица, от двете страни на която се намират най-фантастичните барокови сгради в града: палаци, църкви, обществени сгради, обикновени частни домове.

Нахълтвам без много да му мисля в първото палацо, което зървам –

Палацо Спадаро,

строено през XVII-XVIII век. Качвам се по разкошни стълби, любувам се на теракотените подове (доставени от Калтаджироне), на стенописите и картините с митологични герои, на картините, рисувани от Рафаеле Скалиа през 20-те и 30-те години на XX век. Фамилната резиденция на Спадаро (богат род от Модика) има осем изящни балкона, подпирани от богато резбовани подпори (корнизи) и защитени от специални ергономични метални решетки – удобни за хващане от дамите, които излизали да наблюдават живота в Шикли. Заради модата на дългите обемни рокли, решетките на парапета не са вертикални, а са извити така, че да следват формата на полата. Хитро! Освен удобни за дамите, парапетите от ковано желязо са и богато украсени с геометрични форми и флорални мотиви в стил рококо. Двете основни врати откъм фасадата са декорирани обилно.

Малко след като съм се нагълточила с разкош, забелязвам на тротоара кръгли масички с извити метални крачета, наобиколени от също толкова леки и изящни столове. Това ми се струва твърде познато от филма „Капитан Монталбано” – струва ми се, че именно на тази масичка той пиеше кафе с колегата си МимЈ в някой от епизодите.

После забелязвам Палацо Парчели-Баталиа. После влизам в църквата „Архангел Михаил”, после пием кафе на площадчето пред сградата на Общината, която също се помещава в палацо. Продължаваме по маршрута на Маребароко¹и скоро достигаме до най-значимия бароков образец на града –

Палацо Беневентано

 Сградата е едновременно прекрасна и противна. Всички ъгли, прозорци, врати и балкони са много ярко подчертани. Глави на ужасни „маври” и човешки карикатури, но и прекрасни ангели, цветя и пребогата декорация. Привлича.

Търсим място за второ кафе с хубав изглед към забележителната

църква „Свети Вертоломей”

и към някогашния троглодитски квартал на града – Киафура, разположен на хълма свети Матей.

Самото кафе си го бива супер много, но вътре в кафенето се случва нещо странно. Там, където е обозначено с надпис, че е тоалетна, се оказва, че е (нелегална?) зала за покер. Едно сервитьорче набързо ме отвежда в съвсем друга посока, където свършвам неотложната работа.

После виждаме един магазин за домакински уреди и внезапно решавам да си потърся сицилианска кафеварка. Купувам си. После около месец се уча да овладея правилното движение на китката на ръката при разливане на кафето. Много е специфично, но вероятно изглежда грациозно отстрани. Ако обаче не овладееш това движение, просто ще си разливаш кафето извън чашата.

Напускаме Шикли и продължавае към Ното. На изхода от града има отбивка за бела виста към един от хълмовете с прекрасна църква. Място, подходящо не само за любителски снимки, но и за сцени от италиански филми.

Ното

Ното е забележителен бароков град. Тук всичко замисленото от именития местен архитект Винченцо Синатра и съградено от човек заслужава да бъде заснето. Светлината в този час е такава, че оприличавам цвета на първата улица, по която минаваме, на тестото за козунаци. Градът с основание е наречен „каменната градина” от критиците на изкуството в Италия. Понеже е бил буквално препостроен наново след споменатото земетресение от XVII век, той е проектиран хармонично – с достатъчно въздух и пространство между сградите. Използването на еднакъв строителен материал – мек жълтеникав или розовеещ камък (варовик?), също допринася за възприемането на града като единна цялост.

Разхождаме се в центъра на центъра в близост до Катедралата на Ното и Двореца на Дука – сега кметство. Бароковата катедрала по принцип разчита на пищност на фасадата – това е докарано до съвършенство тук. Резиденциите на благородниците, църквите, светските сгради, портата на града, балконите с красивите балюстради, пищната декорация, маските, филигранните резби, колоните, фонтаните… – толкова е много и е толкова прекрасно, че сядаш да ядеш сладолед и просто наблюдаваш. Съвършенството на тези архитектурни творби се надграждат в съзнанието над красотата и финеса на мардинската архитектура в югоизточна Турция. Ното е значително по-задръстен от туристи, отколкото Шикли. Нормално.

Напускаме града след около три часа и поемаме към Рипосто.

Рипосто

Пътуваме към Рипосто по източния сицилиански бряг. След Катания решаваме да минем през Ачиреале и селцето Санта Текла. Движението около и след Катания става твърде притесняващо. Шофьорите ми се сърдят, че чакам зеления светофар, за да продължа. Никой не се съобразява с правилата на движението, оказват ми страшен натиск. Чувството ми на покой и равновесие се изпарява и се заменя от потрес и лек страх от агресивното шофиране на местните. През Ачиреале минаваме транзит, а след като хващаме тясното пътче къв Санта Текла (посетихме преди години манастира ѝ в Маалюля – Сирия), вече се виждам в чудо и единствената ми мисъл е как да достигнем невредими до Рипосто.

Пристигаме в опушения от Етна град, в направата на чиито къщи е използван тъмен вулканичен камък, а по улиците и тротоарите е натрупан черен вулканичен прах. Градчето е провинциално и очевидно консервативно.

Рипосто

Етна

Пред магазини и кафенета седят мъже и лениво си хортуват или играят някаки игри.  Разходката е вяла, но въпреки умората от пътя и днешните гледки и преживявания, успявам да забележа, че дори и този градец не е отминат от барока. Откривам изящно резбовани и декорирани стени на сгради и рамки на прозорци и врати. С падането на вечерта забелязвам външни ниши с кандила и Мадони – също така прекрасно резбовани и оформени като «сълза» или медальон. Пием по една освежаваща напитка в най-модерното кафене на града на пристанището. После бавно се връщаме към хотела, минавайки през рибната борса и магазините за сувенири.

pgeo_mashup_location_info]

На другата сутрин, точно при изгрев слънце, успяваме да заснемем

Етна

– с цялата пушилка, излизаща от кратера.

Време е да се върнем на контитента. Скоро фериботът напуска пристанището на Месина, сбогуваме се със Сицилия, сбогуваме се със Сцила.

Берналда и Криспиано

Караме директно към област Базиликата, където имаме една единствена цел – да посетим Берналда. Това е родното място на дядото на Франсис Копола – Агостино Копола. През 2004 година режисьорът купува Палацо Маргерита – благородническа резиденция от 1892 година, и превръща сградата в луксозен хотел. Мечтата му била децата, внуците и близките му да искат да идват и да се връщат на това място. Освен членовете на семейство за декорирането на хотела помагат и известни дизайнери. В крайна сметка оформлението е в бароков стил, а един от апартаментите е оформен в тунизийски стил в чест на бабата на Копола, която била родом оттам. Тук се е състояла сватбата на Мария – дъщерята на Копола.

Макар че най-евтината нощувка в хотела е около 400 евро, то в бар „Чинечита”, който е разположен откъм фасадата и гледа към широка централна улица, всеки простосмъртен може да изпие едно кафе или друга напитка за скромна, пролетарска сума.

Паркираме пред музея на този бял град и тръгваме на разходка. Мило и провинциално, високо е и гледките към долината са чудесни. По външните стени на белите къщи са вградени ниши за кандила или статуи на светци. Входните врати са тухлени и оформени като арки. Приятно е да се мотаеш из почти безлюдните улици – може би е безлюдно, защото е никакъв следобеден час?! Едно момиченце ни става гид, показва ни новото кино и после ни води до бар „Чинечита”. Изнизва се тихо и безмълвно от погледа ни. В този час сме единствени посетители на бара. Разглеждаме подредените по стените портрети на холивудски звезди и величия, после взимаме по кафе. Пием го бавно. После тръгваме, обикаляме още малко по тесните улички с белите къщи и църквички.

После си казваме, че няма какво повече да правим тук, защото… защото онова, което някак си липсваше през по-голямата част от това пътуване, беше компанията. Компанията на местните хора или поне на други пътешественици. Компанията на аниматорите! Така наричам всички хора, които срещаме по пътищата, заради които местата оживяват и придобиват човешки облик и някакъв смисъл. Иначе какво? Снимки, които няма кой да гледа и някой и друг спомен, които да си подмятаме като топка един на друг.

Последната ни нощувка в Южна Италия е в градчето Криспиано –  малко на север от Таранто и недалеч от Бриндизи. Хотелът е отличен. Ядем сладолед и лениво се разхождаме. Целият град се е запътил към централната църква. Мислим си, че може би е светъл католически празник, но се оказва, че е денят на абитуриентите.

Автор: Росица Йосифова

Снимки: авторът 

Други разкази свързани с Сицилия – на картата:

Сицилия