По река Велека (от Синеморец до Бродилово)

Завършваме синеморско-черноморската поредица на Юрий – този път ще поемем по течението на река Велека, за да стигнем странджанското село Бродилово. Приятно четене, че скоро може и да ги няма тези маршрути:

 

 

По река Велека

от Синеморец до Бродилово

В една ранна утрин около 10 потеглих към малкото село Бродилово, разположено навътре в сушата край кротката Велека. До там от Синеморец и околности има няколко маршрута, но аз избрах колоездачния, нищо че щях да го минавам пеша

Началната му точка е при моста на реката, близо до мястото, откъдето тръгват туристическите лодки и където може да вземете и каяк под наем срещу 15 лв. на час през септември. Аз не взех, защото ми се стори прекалено лесен начин на придвижване, пък и нямаше да мога да стигна до места, до които само краката ми биха ме завели… Общо взето през целия си път следвах червената линия, без последната четвърт, когато най-дезориентирано продължих към Ахтопол, вместо да свия по губещата се пътека на югоизток. Но така е, когато се размотавате из горите без GPS. Очарователно, прекрасно и някак чудно старовремско.

 

Черният път до Бродилово върви южно от реката сред поляни и лонгозни гори, така типични за този регион. Тук околността притежава съвсем различно очарование от морския бряг. Някак по-осезаема, по-изпълваща пространството е, макар без тази стряскаща величественост на високите брегове на изток. Растителността е обилна, а мяркащата се от време на време

Велека

някак сгрява през целия път изстиналите сърца на градските деца.

На места пък гората изглежда почти като тропическа…

 

Полегналите извивки на Странджа ме караха да се чувствам, като след обръщане на две студени бири в горещ летен ден. Блажено и удовлетворително, макар че имах в раницата си само баналната вода, която все пак компенсираше някак леещата се от мен пот… Знаех, все пак, че наближавам селото и накрая щях да се добера до някаква бира, каквато и да е…

Цялата тази промяна на околната среда от морска към типично горска ми действаше доста ободряващо и изминах разтоянието от шестнайсетина км до

Бродилово

за около 4 часа с всичките му спирания за разглеждане, снимане и назлъндисване. Почти през целия път обаче нахални мушици кръжаха около лицето ми в опити да влязат в мен през нос, уста, очи и уши. Накрая установих, че съм си изградил някакъв тик да махам с ръка около главата си, дори тогава, когато вече се бях върнал в Синеморец, където нямаше и следа от нахалните гадини.

Накрая приближих селцето, получило името си от наличието на брод на Велека във онези времена, когато на никой не му е хрумвало да строи мост тук.

 

Реката беше съвсем отъняла, в съгласие с името на селото.

 

 

Центърът на Бородилово

е типичен пример за действието на Европейските фондове в затънтените общини в България –цялата му централна част и доста улици бяха наскоро асфалтирани, с поставени нови кошчета за смет и други екстри на цивилизацията, неприсъщи за средно едно българско село, което не е някаква туристическа атракция.

Затова ме известяваше една огромна табела-карта сложена на площада срещу читалището и автобусната спирка, чиято снимка загубих някъде. Докато умно я разчитах, зад мен спря кола и дочух учтив, но настоятелен глас:
– Можем ли да ви помогнем с нещо?
Обърнах се и видях стар автомобил, от чиято предна страна на пътника ме гледаше любопитно мъж със зелена спортна фланелка. Обиколил съм доста места по страната и не съм свикнал с проявите на безкористна учтивост в малките селца. Затова кратко отговорих:
– Не, благодаря. Само гледам.
После се сетих и попитах, докато колата бавно тръгваше да ме подминава:
– Ъъъ, къде мога да хапна нещо, че „сладкарницата“ е затворена?

В този момент видях пагоните на раменете на шофьора и разпознах в моите любезни бродиловчани гранични полицаи. Съвсем естествено, предвид това, че току що бях напуснал граничната зона покрай турската граница на юг от реката. Явно все по-увеличаващите се бежанци, прииждащи от юг бяха основната причина тези момчета да проявяват любопитство. За това допринасяше и фактът естествено, че бях прашясал от дългия път и почти бях заприличал на талибанин–границонарушител с небръснатата си от седмица брада. Бе тъмен азиатски субект направо… Само ми стана чудно някак, защо обикалят тия любезни момчета наоколо с частна кола, а не с обозначена такава?! Липса на бюджетни средства, под прикритие ли са или нещо друго?  След, като ме упътиха с готовност и аз поблагодарих, се разделихме. Побързах с нетърпелива крачка, а те с така типичната и за „патрулките“ в София костенурска скорост…

Както и да е… Подминах неработещата „сладкарница“, чието работно време беше от 7.30 до 11.30 и после след дългата сиеста от 19.00 до 23.00 ч.! Типично за повечето български села, където на всеки жител може да му се наложи да отиде към 10 вечерта в сладкарницата, за да обърне едно реване с боза или гараш с три лимонади на екс… Нищо лошо.

След една пряка и един завой стигнах смесения магазин, посочен ми от граничарите, където се засякох с група поляци, с които изпихме по две бири, разговаряйки на смесица от английски и общославянски и после продължихме, кой накъдето е. Явно Странджа не е вече непознато място за чуждите туристи.

Моята посока беше обратно през площада, където мернах

паметника на загиналите бродиловци във Втората световна война

Приятно впечатление правеше, че паметникът е видимо поддържан. Неприятното беше, че отгоре му стоеше тоалитарната звезда, сякаш тия хора не са загинали в името на Родината, а в името на някаква тоталитарна партия. Но това е друга някаква история, която пряко кореспондира със състоянието на днешното ни общество, още намиращо се в предмодерната епоха…

 

 

В близост се намираше и

местната църква „Св. Панталеймон“,

започнала да работи отново преди две години след четвърт вековно прекъсване. Храмът е построен от местните гърци през 1911-та и е реставриран и с помощта на техните наследници, живеещи днес в Гърция. Нямах късмета да видя единствения останал резбован иконостас в Странджа, сътворен от гръцкия майстор Янис, просто защото вратата към двора беше заключена.

Нямах и време да обиколя околностите на селото, където има няколко археологически обекта, защото ме чакаше още доста дълъг път, който се надявах да извървя преди да се стъмни.

Докато излизах от Бродилово, бях съпроводен от няколко овци, които без видима причина изведнъж тръгнаха след мен, сякаш за да ме изпратят. Това не ме учуди, кой знае колко. От малък знам, че по мен си падат всякакви овци… Съдба някаква

Пътят на връщане е по-широк, малко по висок и като че ли не толкова живописен.



По едно време, след като тъкмо бях почнал да се отегчавам, мернах в далечината надничащото над пътя море. Ура!

Когато преминах билото, пред мен се ширна ласкавата гледка на равнините около Ахтопол на фона на синьото море. Сякаш времето ме връщаше хиляди години назад и древният Агатополис се откриваше пред мен по начина, по който сигурно е изглеждал в очите на гордите траки, гледащи към морето от гъстите гори на своята Странджа.

Вървях сред едни безкрайно пусти поля, които може би са изглеждали така и в древността, ако не и по-добре, насадени с виноносни лозя например . Повечето време вървях в блажена самота, докато не срещнах някакви циганки– пастирки!,  които не спираха да крещят с дебели гласове по кравите, които пък съвсем безпардонно ми пресичаха на няколко пъти пътя. После, почти преди асфалтовия път, минах покрай някаква  циганска махала, намираща се между Ахтопол и Синеморец, най вероятно разположена върху бивши селскостопански или военни постройки.

Накрая след около час ходене по асфалта доближих Синеморец. От моста Велека изглеждаше съвсем различно от вадичката 15 километра по-нагоре.

Ако след моста сте решили да минете напряко по пътеките през хълма, за да избегнете заобикалящият автомобилен път, няма начин да не се натъкнете на някакво подобие на циганската махала. Не, този път не бяха цигани, а обикновени българи, които гледаха прасета в някакви коптори, които хигиената едва ли някога е навестявала. Надявах се произходът на пържолата, която бях хапнал предишната вечер, да не е от някъде тъдява

Вече с нетърпима болка в краката и стъпвайки със странна походка, преминах табелата известяваща ме, че почти съм достигнал до временния си дом в хотел „Гогов“. Колкото и да се опитваше обаче, болката не успяваше да надделее над цялото онова удоволствие, което ми доставиха Синеморец и неговите околности. Удоволствие, което изпитвам и днес, щом се сетя за тях.

 

 

Автор: Юрий Александров

 

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Черно море – на картата:

 

 

Черно море

Прочети цялата новина

Свързани новини: