Четвърти украински фронт

На фона на събитията в Украйна, които все по-основателно оправдават термина „революция”- при това с обратен знак на болшевишката злоупотреба с него, дори и неизкушените от политиката се питат какво не ни стига на нас българите да проявим подобна решителност за окончателна раздяла с метастазите на съветското ни наследство.

Няма ли тази вълна да стимулира нашия стремеж към свобода или все така ли ще си останем примирени да сме „освободени” от Трети украински фронт, наложил по заповед на Сталин окупация на България през септември 1944-та, която под разни скрити форми продължава и днес да ни притиска на европейското дъно?

Защо, по дяволите, по аналогия с Киев ( а вече и в много други градове на Украйна) у нас не нахлува Четвърти украински фронт- днес в София, утре и в други градове?

Да започнем от приликите и разликите по отношение на външния фактор, взривил Украйна.

Както и в Украйна, Русия разиграва ходовете си тук от позицията на империя с вечни интереси в своята сфера на влияние и демонстрира решителност в тяхното налагане, на каквато Западът не е готов пред хипотезата за крайно изостряне на противопоставянето срещу руския натиск в името на някакъв си български цивилизационен избор.

От устата на раздразнени от моята критика западни дипломати съм чувал недипломатичната реплика по този повод: „вие какво искате, да започнем война с Русия заради вас ли”?

Не, не искаме това и си знаем, че защитата на нашия цивилизационен европейски избор е преди всичко наша задача, с която обаче не се справяме никак добре.

Днес в мека форма ( и поради това лесна за преживяне от страна на стадото) се повтаря ситуацията след окупацията от 1944-та, когато антикомунистическата съпротива се надява на западната подкрепа, но я получава само на думи.

Върхът на въоръжената борба на Горяните срещу българския сталинизъм съвпада с най-голямото изостряне на тона между Запада и СССР в края на 40-те и началото на 50-те години на миналия век. Със спадането на напрежението между САЩ и СССР се изяснява, че българският антикомунизъм няма да получи пряка помощ отвън (както гръцкият, например). Това води до бруталното смазване на отчаяните остатъци от волята за съпротива в България.

Сталинистка България, в лицето на наложения отвън режим, триумфира и го показва с масово строителство на огромни паметници на благодарността към съветските окупатори именно във средата на 50-те години, а не веднага след край на войната, както е навсякъде другаде в Европа, където Червената армия наистина е воювала.

( И аз да взема да се родя точно тогава, след което трябва през остатъка от дните си да се оправдавам как това се е отразило на мирогледа ми през първите десетилетия на моя неинформиран избор!).

Спорил съм многократно с лесното обяснение за нерадостната ни съдба като проекция-единствено и само- на геополитическа сделка. В книгата „Течна дружба” съм цитирал документални доказателства, че Западът не е упълномощавал Сталин да ОКУПИРА България.

Нещо повече, от разсекретена грама на британското посолство в Турция е видно раздразнението от вероломството на Сталин, който налага окупационен режим на България без това е да е съгласувано със съюзниците- факт, който превръща „българския въпрос” в първата искра на Студената война, останала обаче скрита от вниманието на самите българи, убедени, че заради омразата на Чърчил и безразличието на Рузвелт сме „подарени” на СССР на тепсия.

Истината обаче, при това доказана от събитията- или от липсата на такива, е, че Западът не смята „българския въпрос” за достатъчно важен, за да се намеси решително в защита на прозападната ориентация на българите, която е била доминираща в политическите нагласи на гласоподавателите преди да бъде смазана брутално по съветски образец.

Днес ситуацията е далеч от онази зора на Студената война, но елементи от нейните метастази все така повдигат отровните въпроси за съветската тояга с формата на руски морков, с която ни налага бившата ни колонизаторка.

Първият ни проблем е да формулираме този проблем. В Украйна го разпознаха и се изправиха срещу него, но там кървавата предистория на съветския терор е родила най-ужасяващия геноцид в Европа, сравним със самия холокост ( и извършен преди него!), покосил около 9 милиона души чрез изкуствено създадения глад като форма на колективно наказание за цял един народ заради съпротивата му срещу насилствената съветизация. Такова нещо не се забравя и прощава- никаква пропаганда не може да го изтрие от народната памет.

Има и други несъответствия в мащаба, които правят украинския аршин трудно приложим към нашите условия, но доколкото трябва да се опитаме да си изясним нашата картина, е по-добре да се върнем в българската днешна реалност.

Тук протестите започнаха по-отдавна и поставиха рекорд по продължителност, но нито за миг не преляха в нещо, подобно на днешните събития в Украйна. Част от заслугата е на управляващитге, които избраха тактиката на пасивното дебелокожие в една война на изтощение на гражданската енергия, която временно спечелиха. Не от сълзливо човеколюбие, в което си позволявам да не ги подозирам, а като елемент от военната им хитрост,те внимаваха да не бият прекалено демонстрантите, за да не ги радикализират.

Тук, противно на класиката в метода на анализа на базата на актуалните факти, стигаме тромаво, но неизбежно до новината на деня- до радикализацията на студентския протест чрез повторната окупация на Софийския университет.

Не чух някой да е формулирал подобна теза, но нямам съмнение, че дочувам в това отчаяно действие тъкмо тътена на Четвърти украински фронт, макар да е малко вероятно той да доведе до „всенародно въстание” у нас.

Най-големият тактически успех на досегашните протести, гражданските и студентски, беше породен от … безличието. Ще ме прощавате, но е така. Дори и в моментите, когато известни личности участваха в протестните шествия в София, всеки един от тях внимаваше да не му бъде вменен опит да „се възползва”, да „яхне” протеста.

А защо това е успех ли? Ами защото властите изпаднаха в невъзможност да се разправят с лидерите на бунта, както с удоволствие правят винаги, когато могат и бяха принудени да търпят аморфната маса протестиращи само и само да не откроят чрез репресии гражданин, когото да героизират.

Ето защо управляващите другари се неистово чрез свои протежета в пропагандата да осмеят ялово дори чувството за хумор на протестиращите, на които измислиха ( по аналогия с термини, родени срещу протестиращите против Путин в Москва) етикети, като „протестъри”, „соросоиди” и други подобни словесни торпеда на канализираната омраза на официозно инспирираното заклеймяване на престъплението с неизвестен извършител.

Същевременно това безличие на протеста с хилядите лица, т.е. липсата на лидерство, доведе и до най-големия неуспех на гражданската съпротива. Парадоксално е, но е факт, че без авторитети съпротивата разпиля енергията си.

Ранобудните студенти също не излъчиха лидери и се поставиха дори в доброволна самоизолация. На „Позитано” 20 май пак отвориха шампанското, както при преврата срещу Горбачов през лятото на 1991-ва година.

Само че в Русия имаха Елцин. Хубав, лош- всякакъв, но обединителен фактор, които им развали празника.

Ето , че студентите предприеха крачка в правилната посока, търсейки разширяване на взаимодействието с гражданите. Че са уцелили в десетката личи от яростната реакция на реакционерите.

И отново имаме парадокс. Признак на политическо съзряване е искането на днешните окупатори на СУ за общи действия с всички сегменти на съпротивата срещу днешната орехова гьостерица на властта, но това израстване се натъква на израстъците на познатата спирачка в съзнанието на бунтуващия се поединично българин.

Без делегиране на авторитет, който да поведе протестите, тази студентска крачка напред отново ще увисне над бездната на безразличието, на която властите разчитат като на спасителен ров около обсадената им крепост.

Знам, че аналогиите ми за Четвърти украински фронт ще бъдат пратени ( най-вече чрез премълчаване) на Четвърти километър, но аз така си пиша, като лудите. Както си говоря от години, че най-подходящото място за протести в името на свободата ни е пред и срещу паметника на благодарността за съветската окупация.

Унизеният от близостта на този паметник университет е в тежко противоречие с посланието на съветската окупация, която, оставена да се перчи на воля, се присмива в своята недосегаемост на студентската окупация отсреща.

За разлика от Народното събрание или Министерския съвет, символът на българското раболепие пред лъжата няма работен ден. Направо си проси честта да обедини желаeщите да протестират срещу днешната власт, която не само пази денонощно осветената си светиня, но и огради фундамента й с телена ограда- да не би някои да оскверни най-милия символ на петата колона и нейното правителство.

С телената си ограда властта на петата колона издаде най-големите си страхове. Трябва ли да монтират и картечници, за да прогледнем като украинците?

Ако не съм бил ясен досега, да го кажа направо: щом търпим лъжата за окупацията като наше освобождение, не бива да се надяваме окупацията на свободната университетска територия да ни освободи от каквото и да било.

Share on Facebook

Прочети цялата новина

Свързани новини: