Девет олимпийски дни в Лондон, 2012 (2): Уилям, Кейт, Джокович и мач на „Дрийм Тийм“

Продължаваме с втория ден от Олимпиадата в Лондон 2012. Ето първия ден, а днес ще мернем някой и друг принц и принцеса

Приятно четене с ден втори:

Девет олимпийски дни в Лондон 2012

По-бързо, по-силно, по-високо

Ден втори

Уилям, Кейт, Джокович и мач на „Дрийм Тийм“

Рано сутринта ме събуди алармата на мобилния телефон и ми трябваха няколко секунди да осъзная къде съм и защо съм тук, както понякога се случва, когато спиш на непознато място. Макар и нищо особено (кроасан, йогурт и чай) на всеки гост се полагаше малка закуска, която излапах набързо, тъй като ме чакаше преместване в хостел в баровския квартал Фулъм. Пет спирки с метрото и ето, че съм там. До хостела имаше около 15-20 минути пеша от метростанцията, а рано сутрин по улиците нямаше почти никой. Само колелцата на куфара ми тракаха по тротоара, нарушавайки тишината. Хостелът се намираше на тиха и спокойна уличка, а на позвъняването ми се отзова сънлив чичко, който каза, че няма никакъв проблем да оставя багажа си в отделна стая и да се върна, за да се регистрирам по-късно през деня. Питам го дали има нещо, получено на мое име. След кратко преглеждане на няколко плика, получавам такъв с моето име, а вътре – тенис билет за Централния корт на Уимбълдън за днес. Успях да се преборя за него онлайн няколко дни преди да замина за Лондон и бях дал като място за получаване адреса на хостела. Но тенисът щеше да почака, тъй като първата ми спирка за деня беше Олимпийския парк в Стратфорд.

Отне ми около час и едно прекачване с метрото, за да стигна до централния вход на парка –

Стратфорд Гейт

Дълги опашки, задължителни проверки за сигурност и най-после бях на мястото, на което наистина се чувстваш част от Игрите. Тук бяха Олимпийският стадион, Плувният център, Баскетболната арена, Колодрумът и пистата за BM X (да, дори и BMX е олимпийски спорт), както и арените за хандбал и хокей на трева. Повече от 4000 дървета и над 400 000 цветя, растения и храсти бяха засадени в Стратфорд, за да се създаде ново открито зелено пространство за Лондон. Имах билет за сутрешната сесия по хокей на трева за жени, който си бях взел единствено защото даваше достъп до Олимпийския парк. На влизане видях хора от всякакви националности – датчани, бразилци, новозеландци, холандци, американци…

Атмосферата беше супер приятелска и всички се забавляваха. Нямаше лумпенизирани футбони фенове, които да развалят празника на обикновените посетители на Игрите.

 

Озовах се пред

Олимпийския стадион,

който така и не успях да видя отвътре, поради липса на билет. Всъщност намерих няколко билета онлайн, но бяха за хвърляне на диск или мятане на копие, а аз се целех в сесии с участието на топ атлети, като Юсейн Болт, Елена Исинбаева или поне на Ивет Лалова. Така де, като ще е гарга, да е рошава. Остана ми да се наслаждавам отвън на футуристичния дизайн (напомняше на летяща чиния) на първия в историята на Игрите “eco-friendly” стадион. Част от поддържащата му стоманена структура беше изградена от рециклирани стари тръбопроводи, а около него и в него, имаше изградени убежища за птици, прилепи и дори видри. Стадионът беше първият, изграден върху остров, а капацитетът му от 80 000 места го правеше най-големият в историята на Олимпийските игри.

Олимпийски стадион, Queen Elizabeth Olympic Park, London E20 2ST

Непосредствено до него беше

Орбит – странно подобие на кула

от преплетена стомана, издигащо се на 115 метра височина. От върха можеше да се обхване с поглед целият парк, но дори и на тази гледка не успях да се насладя, тъй като билети се купуваха предварително, а нямаше за деня, в който щях да съм в парка.

 

Плувният център

беше мястото, в което можеше да се гледа Майкъл Фелпс, но и тук с пропуските ударих на камък. В интерес на истината, имаше за скокове във вода, но реших да гласувам с „въздържал се“ при дилемата да дам пари, за да гледам нещо подобно. А като стана дума за Фелпс, именно тук американецът стана най-успешният олимпиец за всички времена. Спечели четири златни и два сребърни медала и вече има 22 отличия (цели 18 от тях златни!) от Олимпийски игри – най-много, от който и да е спортист в историята. Веднага след края Лондон 2012, едва на 27 години, Фелпс обяви, че слага край на кариерата си, за да се наслаждава на живота. Доста подходящ момент да се отдаде на почивка, особено, имайки предвид факта, че сънародникът му Райън Лохте започна да го побеждава в някои дисциплини.

 

 

За хора като мен, без билети за най-гледаните и желани състезания, алтернатива представляваше огромната видео стена, разположена в Олимпийския парк. Който искаше да гледа на нея, просто се настаняваше на огромната морава отпред. Подобни екрани имаше на още няколко места в Лондон и в следващите дни щях да ги посетя. Нямаше как да не си направя снимка за спомен с петте олимпийски кръга. Намираха се точно до Колодрума, в който състезанията преминаха при тотална доминация на домакините. Британските колоездачи спечелиха цели девет медала, седем от които златни. И това обаче не им помогна да задминат супер силите САЩ, Китай и Русия по общ брой отличия от Игрите.

 

 

До баскетболната зала видях будка с надпис „recycle tickets” и си помислих, че там се дават билети за рециклиране. Отпред обаче имаше опашка и помолих един доброволец да ми разясни за какво става въпрос. Оказа се, че за някои спортове, ако човек напусне състезание преди края, билетът му се сканира на изхода и става достъпен за препродажба. Така, хора, неуспели да се сдобият с билети по каналния ред, имаха шанс да гледат поне част от дадено състезание, а приходите от препродажба на билети отиваха изцяло за благотворителност. Казах си, че задължително ще се пробвам за „вторичните“ билети тази вечер, тъй като имах пропуск и за следобед за Олимпийския парк .

 

В близост се виждаха някои от блоковете на

олимпийското село,

в което живееха спортистите. Легенди се носят за разюзданото им поведение, но, каквото и да е ставало там, си остава зад дебелите стени. Обикновените фенове нямаха достъп до селото и затова се насочих към Ривърбанк Арена, където се състоеше

турнирът по хокей на трева

Съоръжението с капацитет 15 000 зрители беше временно и напомняше много начина, по който са изградени цирковите арени – хиляди метални блокове и тръби, свързани помежду си, за да се получат трибуни. Хванах азиатското дерби между жените на Южна Корея и Япония, а след края му имаше пауза преди следващия мач и излязох от арената, за да си взема нещо за хапване. Наредих се на опашка за манджа и гледам цените – достойни за Олимпиада. Сандвич за 6,50 паунда и кола за 2,30 паунда. Но, когато липсва алтернатива наоколо, ще си вземеш, стомахът си иска своето.

Следваше двубоят между Австралия и САЩ, от който погледах само малко, колкото да си изям сандвича и колата (въпреки общата цена от 20 лева, доста ми се усладиха). Не знам защо, но винаги съм си мислел, че теренът за хокей на трева е малък, а той всъщност беше огромен и състезателките буквално се губеха по игрището. Самата настилка, вместо зелена, беше някаква синя изкуствена трева-менте. Бързо ми омръзна да гледам този, поне за мен, доста глуповат и изгърбен спорт (в голяма част от времето се играе полуприведен). Но пък нали трябваше да оползотворя поне малко билета си. Между другото, трибуните бяха пълни с публика и даже имаше хард-кор фенове като австралийци с перуки и нашарени лица, а някакъв американец беше облякъл костюм тип „втора кожа“.

Време беше да се отправям обратно към

Уимбълдън, за да гледам отново тенис

Не знаех какъв е графикът за деня и се отбих в един инфо пойнт в Олимпийския парк, за да питам кои ще играят на Централния корт днес. Пак ми се падна Азаренка и „Новак, ъ-ъ-ъ-ъ….“, не може да произнесе второто име на сърбина женицата в инфо пойнта. „Джокович“, подсказвам й с усмивка и учудване, че не знае фамилията на един от най-известните тенисисти в днешно време.

Ново пътешествие с метрото и пак съм в Югозападен Лондон. От метро станцията до кортовете имаше специален автобус, на който се качих, а в него ме чакаше случка. Някакъв човек ме попита дали имам билет и ме моли да му го покажа, след което го взе от ръцете ми и директно изстреля: „Купувам този билет! Колко искаш за него? Ще ти платя двойна цена!“. Казах му, че билетът не се продава и едва-едва си го изтръгнах обратно. Обясни, че е за сина му и наистина беше с едно момченце. Разбирах го, че искаше да зарадва хлапето, но му обясних, че съм дошъл отдалеч специално за Олимпиадата, за да си създам спомени за цял живот, а не да си продавам билетите. А той, като местен, има възможност всяка година да заведе сина си на Уимбълдън. Така че – „Съжалявам, късмет!“ и… напред.

 

Централният корт на Уимбълдън

не е най-голямата арена за тенис в света, но за този спорт е нещо като стадион „Уембли“ за футбола – сакрално място и мечта на всеки играч като място за триумф. Капацитетът е 15 000 седящи места, а от 2009 година кортът е с инсталиран специален подвижен покрив, позволяващ да се играе тенис дори, когато вали дъжд. Мястото ми беше високо горе, “при гълъбите“, но пак се виждаше добре.

В първия мач за деня излязоха Виктория Азаренка и изгряващата германка Анжелик Кербер. Година по-рано, на Уимбълдън 2011, засякох Азаренка пред корта след служебната й победа над контузилата се словачка Рибарикова. Изчаках я чинно пет минути, докато си говореше с някакви американски лелки, след което, на чист руски, я помолих за автограф, но даже не ме отрази. Азаренка отново пищя като заклана при всеки свой удар срещу Кербер и се класира за полуфиналите. Между другото, не е ясно доколко подобни викове влияят разсейващо, но опонентката й винаги има възможност да се оплаче на съдията. Обикновено обаче никой не го прави.

Следваше двубой на Новак Джокович срещу тъмнокожия французин Жо-Вилфред Цонга. Преди двамата да се появят на корта се забеляза раздвижване в кралската ложа и ухилените до уши Уилям и Кейт заеха място в нея. Дошли хорицата и те да погледат тенис. Няма лошо! Ноле (както казват на Джокович), буквално измете корта с Цонга в първия сет, неутрализирайки най-силното му оръжие – топовният сервис, а след това, макар и по-трудно взе и втората част. На полуфиналите обаче непреодолимо препятствие за него щеше да се окаже британският любимец Анди Мъри. Между другото, Ноле е голям шоумен и е известен със забавните имитации на други тенисисти като Агаси, Федерер, Надал, Шарапова, Родик. Ето видео от Ютуб, ако искате да се насладите на актьорските му способности:

Два тенис мача за деня ми стигаха и хванах метрото обратно към хостела, където се регистрирах, освежих, преоблякох и отново поех към Стратфорд. Този път влязох през Грийнуей Гейт, за която бях прочел в брошура, че е по-малко натовареният вход. И наистина, за разлика от Стратфорд Гейт, тук нямаше опашки и за нула време се озовах зад Олимпийския стадион. Поех директно към баскетболната зала, за да пробвам да се уредя с „рециклиран“ билет. Винаги съм искал да гледам звездите от НБА на живо, а тази вечер играеха Щатите, така че шансът не беше за изпускане. На път към залата, минах покрай шатра, в която можеш да се снимаш с олимпийския факел. Излизаше дебело (16 паунда), но, какво пък толкова, нали трябваше да имам нещо за спомен.

Пред будката за „вторичните“ билети за

баскетбол

имаше опашка, но не беше нещо страшно – около 20-ина човека. Наредих се още преди да са започнали мачовете от късната сесия и се започна голямото чакане. Проблемът беше, че за да се освободи билет, трябваше някой да напусне залата. Първият мач за вечерта беше между домакините и силният отбор на Испания. Надеждата ми беше, че след него, някои англичани ще си тръгнат и няма да чакат втория двубой между Нигерия и САЩ. За моя изненада, още докато вървеше първата среща, започнаха да се освобождават билети. След близо двучасово чакане, дойде щастливият момент, в който бях на ред и обявиха, че има нов свободен билет. Късмет – срещу пет паунда щях да гледам едни от най-добрите баскетболисти на планетата!

Баскетболната арена, като тази за хокей на трева, също беше временно съоръжение, което щеше да бъде разглобено след края на Игрите. За направата му бяха изразходвани 1 000 тона стомана, а облицовката (покрива и стените) се състоеше от 20 000 квадратни метра бяла рециклирана пластмаса – още едно доказателство, че това беше най-еко Олимпиадата в историята. Залата беше с капацитет 12 000 зрители и в нея се играха само мачовете от предварителните групи, а елиминациите щяха да са в доста по-голямата O2 Арена в Гринуич, в която целогодишно се провеждат концерти и спортни мероприятия.

Когато влязох, се играеше последната четвърт от мача между Великобритания и Испания. Иберийците имаха няколко звезди от НБА като братята Пау и Марк Гасол, Хосе Калдерон, Руди Фернандес и Серж Ибака, който е роден в Конго. Домакините, чийто сборен отбор бе формиран едва през 2005 година, разчитаха най-вече на усилията на играча на Чикаго Булс Луол Денг, който пък си беше натурализиран суданец. Въпреки, че баскетболът не е на особена почит на Острова, публиката подкрепяше своите с възгласи „Team GB, Team GB”. Британците се държаха изненадващо близо в резултата, но изненада нямаше и Испания победи, макар и с една точка.

След кратка пауза на терена излязоха и

тимовете на САЩ и Нигерия

От Олимпиадата в Барселона през 92-ра, американският отбор е известен като „Дрийм Тийм“ („Отбор-мечта“), тъй като събира най-добрите играчи от най-силната лига – Националната Баскетболна Асоциация. Още на загрявката всички щракаха като луди звездите на янките. И имаше защо. Тук бяха ЛеБрон Джеймс, Кобе Брайънт, Кевин Дюрант, Крис Пол, Кармело Антъни, Дерън Уилямс, Ръсел Уестбрук и още няколко от най-актуалните звезди на баскетбола, които преди бях гледал само по телевизията и по Интернет.

След химните започна мача, а американците буквално правеха каквото си поискат. Изкефих се максимално, защото имаше всичко – тройки, забивки, але-уп… Само за първата четвърт, Щатите отбелязаха феноменалните 49 точки за 10 минути игра! Нещо невиждано, дори и за Мача на Звездите в НБА, в който по правило играчите не си дават зор в защита. Американците подобриха редица брадати рекорди за резултатност в мач от Олимпийски игри, а крайният резултат беше 156:73. Както се казва – „Хората и кучетата си така лошо не бият!“. Тогава още не знаех, но бях гледал бъдещите олимпийски финалисти в един и същи ден. В спора за титлата се изправиха САЩ и Испания и изненада нямаше – американците се окичиха със златните медали на втора поредна Олимпиада.

 

Време беше да се сбогувам с парка. Имах надежда, че в следващите дни може пак да се върна, ако имам късмет да си намеря билет, но не стана. На излизане хвърлих поглед към стадиона, където на видеостена се виждаше горящият олимпийски огън. Бях щастлив и доволен! За един ден видях номер едно в женския тенис Виктория Азаренка, номер две в мъжкия тенис Новак Джокович, принцът и херцогинята, ЛеБрон Джеймс и Коби Брайънт. И най-вече – много усмихнати и позитивни хора. Къде другаде, освен на Олимпиада, може да се случи това? Неслучайно, наричат Игрите „Най-великото шоу на Земята“!

 

 

Очаквайте продължението

Автор: Атанас Стратиев

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Лондон – на картата:

Лондон

 

Прочети цялата новина

Свързани новини: