За Перу, като за Перу (5): Оляйтантамбо и шаманът

Продължаваме с първата част от пътешествието на Тинка из Перу. „Тинка в страната на инките“. В първата серия бяхме в Пачакамак и Паракас, после бяхме в Писко, на Балестовите острови, на платото Наска и Арекипа, минахме през каньона Колка и езерото Титикака, а за последно бяхме в Куско. Днес ще се срещнем с един шаман и ще разгледаме Оляйтантамбо

Приятно четене:

За Перу, като за Перу

Тинка в страната на инките – първа част

пета серия

Оляйтантамбо и шаманът

 

Пътят между Куско и Оляйтантамбо е невероятно живописен. Спираме във

ферма за лами

и подобни. Всъщност, тези камило – овци са много разновидности, има диви, които се хващат подстригват се и се пускат – това са викуните, има съвсем къдравки, това е алпака.. има всякакви цветове и дължини. Използват ги основно за вълна, не ги товарят, не ги яздят, май някои от тях ядат, но това не става съвсем ясно.

Така или иначе, в тази ферма, приоритетът е вълната. Минаваме през няколко „буджака”, ламите са миролюбиви, ядат с охота тревата, която е поставена специално за да могат туристите да „хранят лама”. Туристите се кефят. Да не забравяме, че повечкото от тях едва ли са докосвали автентична българска овца. Но ето тук, за късмет, пипват лама.

Следват помещения, тип навеси, където вълната се боядисва, с естествени бои, по правило по-трайни от химическите, в глинени съдове, над огнище, което ползва като гориво изпражненията на ламите. В последващите навеси, облечени в носии перуанки и малките им невръстни дечица тъкат, на същите станове, като тези на прабабите ни, а мистериозния рисунък на шарките си го предават от поколения на поколения. Децата са любопитни, но на жените явно им е писнало да ги снимат като редки животни, навеждат глави и крият поглед в шарките си.

И ето го магазина. Голям, с разкошни стоки. Цените на тази уникална вълна, по правило са уникални като самата нея. Шаловете, пуловерите, пончата действително са много красиви и стойностни, имат реален вид на изкуство, но аз ще се утеша с циганийките и ментетата, не може всичко, нали кътам пари за шамана.

Все пак откривам малко гребенче от същински рога на бик, да не съм съвсем капо. Гребенчето е подходящо основно за сресване на мустаци и рядка постренесансова мода бакенбарди, но това не го мисля изобщо в момента. Важното е, че имам оригинален подарък.

Следващата спирка е

Оляйтантамбо

А там, в момента, в който го виждам…

Мястото ме грабва от първия поглед, изтръпвам цялата, познавам го.

Намирам се в основата на стръмен склон, целия в тераси, които изглеждат като стъпала, не прилича на нищо досега. Думите не стигат, малко е да се каже, че е величествено е. Изглежда ми като част от вечността.

И има някаква автентичост в това, как построеното от човешка ръка тук, се е сляло с природата.

Ollantaytambo, Перу

Като в полусън дочувам поредните думи на Виктор за това кой му е майстора на това място, инките, или някой по-древен и от времето… Има ли значение?

На мен ми стига да го гледам. Намираме места, в които знаци в скалата се осветяват на точно място при летните и зимни равноденствия. Намираме изображения на прочутия инкски кръст, а после бавно се изкачваме по терасите, откъдето виждаме огромно каменно лице с брада, в центъра на отсрещния склон, всъщност половината от него. Няма как да медитирам на това място дълго, не и сред пъплещите наоколо туристи с жадно поглъщащи околността фотоапарати и камери. Но го пазя в паметта си, като нещо много специално.

Това е каменния град. Така го наричат, според екскурзовода. Всичко, което знам към момента е, че там инките се крили след като испанците влезли в Куско, и убили инката. От тук е организирано последното въстание, опит около 45 години по-късно да се вземе властта. Неуспешно, разбира се.

Успявам да се покатеря нагоре по

Каменния град

Гледката тук се променя при всеки слънчев лъч. Твърде стръмни са склоновете. Всяка от гледките е невероятно красива.

Погледа ми се докосва до склоновете, отново и отново и изведнъж без да искам си ги представям в есенно – зимно време… особено е..

Повече от година по-късно научавам, че на кечуа, името на това място има друго значение – “Ollam” e име на нает от инките войник, от друг етнос, който някога се влюбил в инкска принцеса… а „Tambo” e в превод „място за почивка”. Любовта им била толкова силна, че въпреки забраната, войника отвлякъл любимата си. Разгневен инката, докарал войските си, готов със сила да си върне дъщерята. Но пред любовта им сам се оказал безсилен и отстъпил, следвайки волята на принцесата.

Оказва се, че в моята приказка отчасти има вплетена действителна история и никак не е случайно, че ми е така добре на точно тук.

 

Отново сме в нов, приятен хотел. Излизам да се поразходя и да хапна нещо леко – мястото е бедно, с няколко ресторантчета и магазини за минерална вода, вафли и чипсове. Пътем срещам трима от наште, които ме предупреждават загрижено, да не се движа сама с чанта и фотоапарат, защото така в Рио им извадили нож и ги обрали. Това леко ме смущава, но като цяло в това селце, някак не се чувствам застрашена. Наблюдавам постройките наоколо. Простор с дрехи, до бунището, съвсем до реката. Две момченца си играят с пластмасова бутилка. На покрива символ, стъкмен от празна бутилка, рога и опашка на петел. За берекет.

Времето за

срещата с шамана

наближава. Изкъпвам се старателно и се обличам в почти черни дрехи, като чисто интуитивно предполагам, че това ще подпомогне ритуала.

В този момент се сещам, че така, както се стъмва и ако Виктор и шамана ме отведат някъде, може да ме оберат като едното нищо, та решавам все пак да се обадя на някого, и чуквам на съседите. Съседите ми са симпатична двойка, ядат консерви и си почиват. Обяснявам ситуацията, хем и малко ме е срам, но хората разбират веднага и мъжа ми дава някакво устройство, което нарича уоки – токи. Радиостанция. Каза да натисна едно копче и да кажа – тук съм, като пристигна. Чувствам се като начинаещ агент – шпионин, хем ми е смешно, хем ме е срам, а и малко ме е страх, а и се вълнувам.

Така слизам да чакам шамана във фоайето. Навън става адски тъмно, шамана закъснява. Колкото и да ми се искаше да съм дискретна, почти всички от наште минават през фоайето, което е 3 на 3, и не остава човек, който да не знае защо съм там. Карай.

В момента, в който обяснявам на поредната групичка кого и защо чакам, се появява и шамана с Виктор. Един поглед ми стига, да разбера че става въпрос за нещо първобитно и примитивно, но вече е късно.

Шаманът Паскуал,

е мургав, нисък, облечен в дрехи от естествени материали, покрит с домашно тъкано пончо, плетена шапка с пискюлче в червено и бяло,сандали на босо и малка раничка. Гледа настойчиво, делово и непоколебимо. Мръсен е и мирише. Виктор е доволен, че съм дошла изобщо, процедурата ще бъде в моята стая. Това поне е добре, стисвам челюсти с яд на змей – горянин и се качвам по стълбите. Пред взора ми изплува един наште, който при вида на шамана с прекръства с двете ръце. Потъвам в земята.

Отиваме в стаята. Шамана се настанява удобно на голия под, но Виктор предпочита стола, който му предлагам. Чувставам се грозно измамена, но някак и не искам да се откажа. Е, сама съм си виновна, нали исках шаман.. защо ли съм си създала представата, че шамана ще прилича на модерен психоаналитик или поне на по-чистоплътен ясновидец.

Пристъпваме към нещо като „снемане на анамнеза”, какво ме води към тази среща – здрава ли съм, болна ли съм, какви са ми изобщо ядовете в живота?Споменавам някои неща. Сред сумрака в стаята, под миризливото пончо, шамана Паскуал изслушва дертовете ми много сериозно, с вид на човек, който прави това ежедневно. След това ме изправя и вади от раницата си пера от кондор. В целия си ръст, той ми стига до носа някъде, започва да „премита” пространството около мен, там където би трябвало да е аурата ми. Усещам леко изтръпване, сега трябва да легна по гръб, напръсква ме с някаква есенция, от която се чувствам по-тонизирана и ме налага с нещо като вулканични камъни по чакрите. Аз продължавам да съм супер гневна, но решавам да не ги изгоня, къде от страх, къде от чувство за чест, че все пак човека е дошъл от планините, къде от любопитство.

Сеанса продължава с пеене, озвучено с местни музикални инструменти – две кратунки, които дрънчат подобно на бебешки залъгалки, от време на време шамана понатисва някой и друг от камъните върху ми.

В песента на шамана се чуват думи като „Мачу пикчу” и не знам защо „Пачакутек”. Според превода, който успявам да схвана, това е песен, за да може моя дух да се слее с духа на Андите и Създателя, ставайки едно с тях, да придобие тяхната сила и мъдрост.

Освен това е израз на любов и благодарност към Създателя.

От време на време малките пръсчици слюнки отгоре ми спират, и шамана духа на върха на главата ми. Някъде след половин час завършваме с връзване и духане на стъпалата, с молитва те да намерят правилния път. Накрая вземам в ръце перата на кондора и махам като новоизлюпено орле. Само, че малко немощно махам.

Гнева ми е отстъпил място на спокоен транс.

Въпреки това, някам голямо доверие на Виктор и съвсем не искам той да цака индианеца с парите. Предполагам, че си взема съответния процент, но не ми се ще тоя процент да е по-големия, затова преди да платя се обръщам към шамана с „Хау мач?”. Шамана ме разбира от раз и отговаря звучно на чист английски: „ейти!”. Имахме уговорка.

По принцип не обичам да се циганя.

Плащам си, прегръщаме се.

Прегръщайки Виктор, леко се насилвам, но не, всъщност изобщо не ми мирише на алкохол, подценила съм го, явно просто си е отвеян.

Прегръщам шамана. Между сърцата ни преминава ток.

Той е тук, за да даде, аз съм тук, за да получа.

Нещо се случва, за миг..

Шамана всъщност беше много автентичен и си свърши работата, така както я върши в комуната на 4000 м от около 40 – 50 години, така както и неговите предци са я вършели.

Той беше там за да ми помогне и вложи цялата си вяра, познание и усилие в това.

Не спа в града, видях как Виктор го качи на един камион, май на стоп малко по-късно.

Просто аз идвам от друго време и от друг свят. И може би очаквам твърде много чудеса. И то такива чудеса, че да изглеждат зашеметяващо. Като в цирка. А те не всичките са такива.

Заспах едва и спах лошо, още се чувствах прецакана.

Съдейки от нещата, които последваха като се прибрах, обаче, вярвам, че шамана е успял да накара краката ми да намират пътя, но тогава нямаше как да го знам.

На сутринта ставаме рано, и аз не мога да не забележа огромното старание на гостоприемните домакини, които в един, може би най-много в два тигана изпържиха яйца за 40 човека. Разбира се това отне известно време.

 

 

Очаквайте продължението

Автор: Тинка Узунова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Перу – на картата:

 

 

Перу

 

Прочети цялата новина

Свързани новини: