(http://patepis.com/)
Девет олимпийски дни в Лондон, 2012 (3): На косъм от BG медал в щангите
Продължаваме с третия ден на Атанас от Олимпиадата в Лондон 2012. Първия ден ходихме на тенис и бокс, втория – на тенис и баскетбол , а днес ще идем на плажен волейбол и вдигане на щанги
Приятно четене:
Девет олимпийски дни в Лондон 2012
По-бързо, по-силно, по-високо
Ден трети
Плажен волейбол, Хайд парк и щанги
Не помня дали въобще бях нагласил аларма за събуждане или просто не я чух, но се успах. Станах около осем, а трябваше по-рано, тъй като имах билет за
сутрешната сесия по плажен волейбол,
започваща в девет часа. Направо облещих очите като видях цифрите на телефона, скоропостижно се облякох и се изстрелях навън. Нямаше време за закуска! Чакаше ме около 15 минути ходене до метро станцията Fulham Broadway и девет спирки пътуване до станция Embankment. В девет вече следвах стрелките към Horse Guards Parade – арената на плажния волейбол, намираща се недалеч от Бъкингамския дворец. Мястото е известно с годишните церемонии по случай рождения ден на британския монарх. Указателните знаци ме вкараха в някакъв парк, но по едно време изчезнаха. Нямах представа накъде да поема, имаше няколко алеи, а знаци и стрелки липсваха. Гледам някакъв човечец във военна униформа мина напряко, заобикаляйки едно от загражденията. Последвах го и никой не ме спря. Помислих си: „Чудесно“, но след малко щях да съжалявам.
На пропускателния пункт набързо ми сканираха билета и забързах напред, за да хвана първият мач за деня. Озовах се обаче пред нов пункт. Няма проблеми, давам си пак билета за сканиране, но машинката изпищя и момчето на КПП-то ми каза: „Съжалявам, сър, не можете да влезете отново“. Нещо не го разбирам за какво говори. „Да вляза отново ли? Ама аз сега влизам“, казвам учудено. Според момчето, системата показва, че вече съм излязъл от зоната, а повторно влизане не е разрешено. Опитвам се да му обясня, че съм се объркал и просто съм последвал някакъв човек. Все едно говоря на стена. Любезно, но категорично: „Съжалявам, сър, не можете да влезете отново“. Според мен си мислеше, че съм взел нечий чужд билет и се опитвам да вляза с него. Затова му показах пропуска, който е поименен, и личната си карта, за да види, че имената съвпадат. Най-после, леко колебание в погледа му, последвано от: „Добре, сър. Моля, последвайте ме“. Това и направих, а доброволецът ме заведе до будка, в която дадохме билета на човека вътре. Той го сканира и потвърди, че съм излязъл от зоната преди броени минути, но пропускът никога не е бил сканиран на влизане. Тогава ми светна какво е станало. Следвайки човека във военната униформа, съм влязъл неправомерно в зоната. КПП-то, на което съм дал билета си, е било за излизане и, ходейки по алеите, съм стигнал до другото място, което е било за влизане и именно там ме спряха. Това потвърди и човекът в будката, а момчето-доброволец каза, че всичко е наред и мога да продължа.
Забавянето се оказа достатъчно, за да изпусна първият двубой за деня – женски мач между две германски двойки, които вече даваха интервюта, когато влязох на стадиона. Арената побираше 15 000 души, но големият капацитет не беше изненадващ. Въпреки факта, че това е един от най-младите олимпийски спортове (въведен в програмата през 96-та в Атланта), бийч волеят бързо придоби популярност, благодарение на атрактивността си.
Стадионът беше кажи-речи пълен, не липсваха колоритни фенове, а на почивките имаше музика и мажоретки за забавление на публиката. Интересен факт: по официални данни, за направата на игрището, са били използвани 3 000 тона пясък! Изгледах част от втория мач – мъжки двубой между поляци и швейцарци, след което поех пеша към Хайд Парк.
Другият ми билет за деня беше за един от „най-българските“ спортове – вдигане на тежести, но състезанието щеше да се състои вечерта. Щях да убия времето в
Хайд Парк,
който беше едно от местата с видео стени за гледане на Олимпиадата. Влизането във фен-зоната беше безплатно, но имаше ограничение за броя на зрителите, които може да поеме. В това отношение нямах проблем, защото беше сутрин, работен ден (петък) и нямаше много желаещи. Тук видео стените бяха цели пет и всяка излъчваше различни видове спорт. Пространството обаче ме изненада. Очаквах зелена поляна, а вместо това, всичко беше покрито с дървени стърготини. Иначе имаше сковани пейки, но те не достигаха и много хора предвидливо си бяха донесли одеяла за постилане върху земята.
Налазих едно камионче за храна и, въоръжен с огромен хот-дог, се паркирах пред стената, на която излъчваха лека атлетика, в очакване на квалификациите на 400 метра с препятствия за жени. Щеше да бяга Ваня Стамболова, но така и не видях участието й, защото британците излъчиха само няколко от сериите, а нейната пропуснаха. Вместо това, от Би Би Си наблягаха на напъните на седмобойките в сектора за висок скок. Нормално, там беше тяхната звезда Джесика Енис, чийто лик грееше от стотици билбордове в Лондон. Два дни по-късно, Енис щеше да оправдае британските надежди, спечелвайки златния медал в дисциплината си.
По-късно разбрах, че не съм изуснал много, тъй като Ваня бързо-бързо отпаднала, препъвайки се на първото препятствие. Понякогата Олимпиадата е жестоко нещо. Четири години се готвиш като луд и на самото състезание нещо се обърква и разбива всичките ти надежди. Сетих се за Лоло Джоунс, която беше сполетяна от същата участ в Пекин през 2008-ма. Американката беше абсолютна фаворитка за златото на 100 метра хърдели и водеше във финала, преди да закачи последните две препятствия, което беше достатъчно да финишира седма и да я остави без какъвто и да е медал. Ето видео от изплъзването на една олимпийска мечта в Пекин:
Забелязахте ли победителката Дон Харпър, увила се с американския флаг? Въпреки победата-подарък от съдбата, дори не отиде да утеши Джоунс, която й е първо – съотборничка, и второ – сънародничка. Явно, за някои спортисти, съперничеството на пистата е прекалено голямо и не могат да го превъзмогнат, дори при победа.
Историята на Лоло ми стана интересна след една статия на нашия сънародник Иво Иванов, който от години живее зад Океана. Статията (казва се „Лоло и цифрите“, ето линк към нея: http://ivo.ucoz.com/index/0-16) описва тежкото детство на Джоунс, животът й без собствен дом, постоянната смяна на училища, трудностите на майка й да отгледа сама пет деца и напускането на семейството на едва 15-годишна възраст. С интерес проследих участието на Лоло в Лондон, като тайно й стисках палци, защото историята й ме трогна. Класира се за финала, но отново остана в подножието на почетната стълбичка, завършвайки четвърта. Този път бягането й беше чисто, без закачени препятствия, но просто съперничките й вече бяха по-бързи. Така е, на Олимпиада понякога имаш само една възможност да блеснеш истински и трябва да я грабнеш, ако не искаш да съжаляваш до края на живота си. Лоло Джоунс обаче не се отказа от преследване на олимпийската си мечта. След разочарованието в Лондон просто се преквалифицира и сега е в Сочи, като част от американския национален отбор по… бобслей. Кой знае, може пък на зимна Олимпиада да има повече късмет, отколкото на лятна.
Excel House, 1 Hornminster Glen, Hornchurch, Голям Лондон RM11 3XL, Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия
Избутах няколко часа на поляната със стърготините в Хайд Парк, но в късния следобед беше време да се отправя отново към изложбения център Excel за състезанието по
вдигане на тежести
Носили ни толкова медали и успехи в миналото, щангите почти бяха убити като спорт у нас след поредица от допинг-скандали. На Олимпиадата в Сидни`2000 целият български отбор беше изваден от Игрите, а трима щангисти трябваше да върнат спечелените вече отличия, заради открит в пробите им фуроземид (забранен диуретик). Единствен „сух“ се измъкна Гълъбин Боевски, който запази златото си, защото не приемал същите медикаменти като съотборниците си и пробата му беше чиста. В Пекин`2008 абсолютно всички 11 национали бяха спрени от участие, заради открит в пробите им метадианон (анаболен стероид). Така, четири години по-късно, имахме спечелени само две квоти за Лондон – една при мъжете и една при жените. Щях да гледам мъжкото ни участие в категория 85 кг в лицето на Иван Марков. Бургазлията беше един от единадесетте, дали положителна проба преди Игрите в Пекин, но се върна в националния отбор и се пребори за участие в Лондон.
Бях сред първите, които влязоха в залата за вдигане на тежести, а билетът ми беше за място леко встрани от сцената, но все пак – на петия ред. Като ще се ходи веднъж на Олимпиада, поне да виждам екшъна отблизо. Докато чаках щангистите да излязат, някакъв човечец ме потупа по рамото. Оказа се новозеландец (вече не си спомням името му), много сърдечен, женен за нашенка и пожела да се фотографира с родния флаг с надпис „Team BG”. На драго сърце го снимах, после се разговорихме и обеща днес да стиска палци за нашето момче.
Не бях гледал вдигане на тежести на живо, но мога да кажа, че страшно се изкефих. Имаше драма, обрати, изненади, тактика, въобще всичко, което се иска, за да ти е интересно.
Няколко думи за самия спорт. Състои се от две дисциплини или, по-скоро, движения. Първото – изхвърляне, е по-трудното, тъй като при него щангата трябва да се вдигне рязко над главата и да се изправиш с нея. Второто е изтласкване, при което щангата се слага на гърди, изправяш се и тогава я вдигаш над глава. Всеки състезател има право на три опита за всяко движение и трябва да има поне по един успешен и в двете, за да участва в крайното класиране. Силата тук съвсем не е всичко, както някои си мислят. Изисква се изключително добра координация и позиция на тялото. Затова някои щангисти тренират пред огледало, за да постигнат максимална симетричност на тялото и съответно – ефективност на движенията.
Преди началото, състезателите излязоха, за да бъдат представени. Освен Иван Марков, единственият, за когото бях чувал, беше Андрей Рибаков от Беларус – олимпийски и световен рекордьор в категорията. Той обаче ме изуми с три поредни неуспешни опита и ранно отпадане от състезанието. Новозеландският ми съсед по седалка ми подсказа, че беларусинът вероятно има травма. В изхвърлянето изпъкна китаец на име Лу Йонг, който вдигаше щангата с такава лекота, че се зачудих какъв ли нов допинг са измислили азиатците. Съвсем не съм единственият, на когото възходът на Китай в спортове, в които никога не са имали традиции, се струва съмнителен. Например, във вдигането на тежести при дамите (то пък едни дами) грабнаха три златни медала, но жените им сигурно имаха повече мъжки хормони от някои нацепени бургаски батки. При мъжете, китайците взеха две титли и бях готов да се закълна, че Лу Йонг ще е новият олимпийски шампион в категория 85 кг.
По-важно обаче беше
представянето на Иван Марков
Нашето момче постигна 172 кг от трети опит и успя да се нареди четвърти след изхвърлянето. Това, особено след отпадането на Рибаков, ми вдъхна сериозни надежди, че може да се пребори за неочакван медал. Гледах да давам кураж, като, при всяко от излизанията на Марков, виках „Давай, Иване!“ и развявах националния флаг. Същото правеха и други българи от още няколко места в залата.
Нещата се наредиха още по-добре в изтласкването, в което Марков започна с успешен опит на 203 кг и вратата към почетната стълбичка се отвори широко. При втория опит щангата вече беше с тежест 209 кг. Ето, Иван я слага на гърди, изправя се, вдига я над раменете си, изправя стойката и я задържа, след което я пуска на земята. Скачам от радост и викам: „Браво, Иване!“. Нещо обаче не е наред. Вместо аплодисменти, чух групова въздишка на разочарование. Едно дълго: „Ооооооо…!“. Тогава разбрах, че Иван изпуснал щангата малко преди да прозвучи пискливият сигнал за успешен опит. Може би половин секунда не му беше стигнала, но „почти“ и „за малко“ не се броят. Притихвам на седалката и псувам наум. Малко по-късно, Марков излезе за последен опит. На видеостената показаха треньорите Иван Иванов (олимпийски шампион от Барселона`92) и Кристиана Колева, които го изпратиха с потупване по гърба и надежда в очите. „Айде, Иване, трябва да я вдигнеш!“, викам аз, когато излезе на сцената. Този път обаче дори не беше близо и изпусна щангата още в процеса на изтласкването й. Така отлетя възможността за първи медал на България в Лондон. А шансът наистина беше реален, защото Лу Йонг, когото набедих за допингиран, записа три поредни „нули“ в изтласкването и отпадна от надпреварата. Простите сметки показваха, че при успешен опит на 209 кг, Марков щеше да изпревари с един килограм завършилия на трето място иранец Ростами и да грабне бронза.
Следваше церемонията по награждаването, която започна с култовата мелодия на Вангелис от филма „Огнени колесници“. Имах клипче от церемонията, но съм го затрил някъде, затова поствам видео само с мелодията:
За протокола – шампион стана полякът Желински,
втори – руснакът Аухадов, а бронзът беше за вече споменатия Ростами. Поляците и иранците в залата ликуваха, единствено бай руснак си траеше. Явно за братушките сребърният медал се равняваше на поражение и не беше повод за радост. А аз на бронз за наш Иван щях да се радвам като на злато. Изслушах полския химн, след което пожелах всичко най-хубаво на новозеландския си съсед по седалка и си тръгнах. Ако Марков нямаше никакъв шанс за медал, едва ли щях да бъда разочарован, но, когато беше толкова близо (половин секунда да беше задържал още щангата), как да не го е яд човек? Вярно, че състоянието на родните щанги е плачевно, има го безпаричието и тежките условия за подготовка, но пак се връщам на това, че, когато животът ти поднася възможност, не трябва да я изпускаш. Защото точно половин секунда е разликата между това да казваш „Участвал съм на Олимпиада“ и „Имам медал от Олимпийски игри“. Хубавото е, че Иван Марков е млад човек (беше на 24 в Лондон), вече спечели медал от Световно първенство и ще има нов олимпийски шанс в Рио през 2016-та. Успех, Иване!
Прибрах се в хостела унил. В общото помещение, което беше нещо средно между бар, ресторант и стая за игри, имаше компютър с безплатен Интернет. Реших да проверя в сайта на Олимпиадата за
някакви свободни билети
през идните дни. Търсех най-вече такива, свръзани с българското участие. За Йордан Йовчев нямаше, за гимнастичките ни нямаше и… хоп – изненада! Имаше за девети август, за финала в женската борба – категория до 72 кг. Категорията на Станка Златева! Бързо кликнах на билета, за да помисля. Системата го пазеше минута и половина, след което, ако не го платиш, пропускът отново ставаше свободен. Първоначалният план беше да съм в Лондон шест дни, т.е., ако исках да гледам женската борба, трябваше да остана с три дни повече от необходимото. Отпуската, която си бях взел, беше достатъчна, а Станка беше най-голямата ни надежда за златен медал за Игрите, така че малко ми трябваше да реша – оставам! Веднага купих нов самолетен билет за София, за 10-ти рано сутринта, а със спането реших, че ще импровизирам в движение. Важното е, че за тази и следващата вечер имах резервация. Намерих и още един интересен билет, за седми август – футболен полуфинал на стадион „Олд Трафорд“ в Манчестър! По схемата на турнира, имаше голяма вероятност да играят домакините срещу Бразилия, което щеше да е страхотен мач. Купих и този билет и си легнах с мечтата на девети да слушам българския химн в залата по борба, а нашият флаг да е най-високо на пилона.
Очаквайте продължението
Автор: Атанас Стратиев
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Лондон – на картата:
Лондон
Свързани новини:
- И Видин обявява грипна епидемия
- Без безплатни бързи тестове за грип
- Приложение на „Майкрософт” ще ни предупреждава за сайтове с фалшиви новини
- Опозиционерът Хуан Гуайдо се обяви за временен президент на Венецуела
- Жената, нападнала медик в Горна Оряховица, е с повдигнато обвинение
- Руската ВТБ: Заложници сме на нарастващ конфликт между Тръмп и Конгреса
- Ивелин Попов се настани в хотела на "Ростов" в Доха, ще подписва
- Алберт Попов спечели втория слалом за ФИС
- Паредес се отдалечава от ПСЖ
- Прекратиха търсенето на самолета със Сала поне за днес
- Погба носи тузарски костюм със своите инициали
- Зафиров: Цената на Неделев е висока
- Емери: Арсенал работи по трансфера на Суарес
- Зафиров: Неделев отхвърли ЦСКА и Лудогорец, търсим нападател и ляв бранител
Виж всички новини от 2014/02/18