Девет олимпийски дни в Лондон, 2012 (4): Мач на „лъвовете“ и спортно ходене пред Бъкингамския

Продължаваме с чтевъртия ден на Атанас от Олимпиадата в Лондон 2012. Първия ден ходихме на тенис и бокс, втория – на тенис и баскетбол , третия – на плажен волейбол и вдигане на щанги, а днес ще идем на спортно ходене и волейбол

Приятно четене:

Девет олимпийски дни в Лондон 2012

По-бързо, по-силно, по-високо

Ден четвърти

Виктория Парк, Спортно ходене и Волейбол

За четвъртия ми ден в Лондон имах два билета – за спортно ходене (в пет следобед) и за мача на мъжкия ни национален отбор по волейбол срещу Аржентина (в осем вечерта). Планът ми за сутринта беше да отида до Виктория Парк, за да гледам на видео стена сериите на 100 метра спринт за мъже. Паркът се намираше далеч от централната част на Лондон, но в непосредствена близост до Олимпийския парк, буквално на километър-два по въздушна линия. Слязох от метрото на станция Mile End, което беше една спирка преди „олимпийската станция“ – Stratford. Още не бях закусвал, а имах време, така че влязох в Subway да се подкрепя с един „footlong” сандвич.

Тук е моментът да отворя една скоба за заведенията за бързо хранене в Лондон. Направи ми впечатление, че разните Subway-и, McDonald`s – и, KFC-та и тем подобни са много по-мръсни и неподдържани, отколкото в България, а и персоналът не си дава много зор с работата, както и да е излишно любезен към клиентите. Същото съм забелязал и във Франция, Испания и други държави в Западна Европа, както и в САЩ. Явно тези заведения там се ползват с реномето на нискокачествени, докато, у нас, минават за едва ли не изискани ресторанти. Между другото, с прословутите „footlong” сандвичи на Subway се получи голям скандал миналата година, когато австралийче обяви в Туитър, че сандвичът му не е дълъг един фут, а 11 инча (един фут = 12 инча, което е 30 сантиметра и половина). В Щатите, където обичат да се съдят за всичко, веднага някакви хорица от Ню Джърси и Чикаго завели дело срещу Subway, че лъжат клиентите и от компанията се принудиха да пуснат съобщение, че ще се постараят да осигурят еднаква дължина от 12 инча във всичките си заведения по света. Да им имаме и белите кахъри на западняците!

Но стига лирични отклонения, напред към

Виктория Парк

На входа имаше табела, че внасянето на храни и напитки в заградената за зрителите площ е забранено (естествено, за да си купиш от скъпите вътре) и се наложи, докато бях на опашка, да си изям шоколадчето и изпия водата, които носех. Беше събота, почивен ден, и нямаше хора много хора от самата сутрин (явно лондончани бяха предпочели да се излежават до късно), но около обед поляните се напълниха с народ. Виктория Парк ми хареса, защото беше със зелена трева, на която можеш да седнеш на меко, а не като дървените стърготини в Хайд Парк. Освен това, имаше предвидени и забавления за посетителите. Пробвах силата на сервиса си в специално пригодения тенис корнер, но стигнах само до 66 мили/час (малко над 100 км/час). Не е кой знае какво, имайки предвид, че топ тенисистите изпълняват начален удар с двеста и повече км/час. Много семейства с деца носеха със себе си одеяла, които да постелят на земята. За тях това си беше пикник и само от време на време хвърляха поглед към някоя от двете видео стени.

В стоте метра спринт – нищо изненадващо. Всички фаворити – ямайското трио Юсейн Болт, Йохан Блейк и Асафа Пауъл, както и американците Тайсън Гей и Джъстин Гатлин, се класираха без проблеми за полуфиналите, които щяха да са на следващия ден. Тогава щеше да е и финалът, обещаващ да е най-силното бягане в историята.

Докато бях във Виктория Парк, звъннах на един съученик, който живееше в Лондон. Бяхме се разбрали да се видим, когато дойда за Олимпиадата и реших, че утрешният ден – неделя, е идеален за целта – той трябваше да почива, а аз имах достатъчно свободно време, тъй като нямах билет за някое събитие. Чухме се за пръв път от доста години и обеща на следващия ден да звънне около обед, за да се доуточним за място и час на срещата. Зарадвах се, защото щях да се видя със стар приятел, а и човек, с когото да побъбря след няколкото самотни дни.

Малко след пладне поех отново към

Хайд Парк, за да съм по-близо до Бъкингамския дворец

Пред него следобед щеше да е състезанието по спортно ходене за мъже. Този път опашките за влизане във фен-зоната бяха доста дълги, което беше нормално с оглед на почивния ден и хубавото, слънчево време. При видео стените също беше пълно с народ и намирането на свободна пейка за сядане беше „кауза пердута“. Няма начин, щях да гледам прав. Насочих се към екрана, на който излъчваха женския тенис финал между Серина Уилямс и Мария Шарапова. Тъкмо започваше втория сет, а американката беше спечелила първия с безапелационното 6:0! Не по-различно протече и втората част – Уилямс тотално доминираше и даде саме гейм на Марийчето, а след последната точка подскачаше от радост. Имаше защо –влезе в историята като едва втората жена, печелила в кариерата си всичките четири сингъл титли от Големия шлем плюс олимпийска титла (преди нея само великата германка Щефи Граф имаше подобно постижение). Някакъв фен на Шарапова пък се опита да я успокои с вик: „Мария, аз все още искам да се оженя за теб!“ (Гришо и Маша тогава все още не бяха гаджета, поне не официално). Едва ли я е утешил особено, имайки предвид, че това 0:6, 1:6 беше най-тежката загуба на тенисистка в досегашните женски олимпийски финали.

Наближаваше часът за спортното ходене и тръгнах пеша към

Бъкингамския дворец,

който беше на един (лондонски) хвърлей разстояние. Преминавайки през сложна плетеница от алеи (спомних си за обърквацията с плажния волейбол), открих правилния вход, през който трябваше да премина, и се озовах на The Mall. Някой да не си помисли, че става въпрос за мол. The Mall e дългият близо километър, широк и прав булевард, който започва от Бъкингамския дворец и завършва пред Трафалгар Скуеър. Беше ограден от двете страни с мантинели, а трибуни нямаше и всички зрители бяха правостоящи. Пристигнах близо час преди старта и заех място точно зад едно заграждение, кажи-речи „на първия ред“. Ако бях закъснял, щях да гледам през рамената на хората пред мен. Алтернативата беше да се бутам с лакти по байганьовски и да викам: „Екскюзми, екскюзми“, но подобни изпълнения не ми допадат.

Винаги съм смятал спортното ходене за глупава и дори нелепа дисциплина, особено в изпълнение на мъже, поклащащи бедрата си така, да кажем, доста „немъжествено“. И тук, както при щангите, обаче бях приятно изненадан. Първо – едва ли има друг шанс за по-непосредствен контакт със спортистите на Олимпиадата. Участниците преминаваха точно пред нас и, ако протегнеш ръка, в абсолютно буквалния смисъл, можеше да ги докоснеш. Второ – цената! Това бяха едни от най-евтините билети и шанс да се почувстваш част от Олимпиадата срещу 15-20 паунда. В същото време, за да присъстваш на лекоатлетическа дисциплина на Олимпийския стадион, за толкова предно място, си трябваха от няколкостотин до няколко хиляди паунда. Така, че определено бях доволен от съотношението цена-качество.

Състезанието беше с дължина 20 км, които се изминаваха чрез обиколки на заграден маршрут – две дълги отсечки, които се пресичаха под ъгъл точно пред Бъкингамския дворец. Беше весело – всеки път, когато атлетите преминаваха покрай нас, зрителите ги окуражаваха с викове и удряне по мантинелите. Имах чувството, че още малко и загражденията няма да издържат под напора на хилядите ръце, удрящи ги в резонанс. Състезателите пък буквално летяха. С ходене поддържаха такава скорост, каквато много хора не могат да постигнат с тичане.

Предварително бях прочел това-онова за

спортното ходене,

за да не съм съвсем гол и бос в материята. Водещите сили са две – Китай и Русия, а дисциплината се оказа с големи традиции – беше част от програмата още от Олимпийските игри в Сейнт Луис през 1904 година. Най-важното правило е, че винаги, поне едното стъпало на състезаващите се, трябва да е на земята. Ако и двата крака са във въздуха, това се брои за нарушение, а при три фаула, участникът се дисквалифицира. Съдиите са тези, които определят дали има отлепяне и на двата крака от земята. Със сигурност обаче много нарушения остават нерегистрирани, тъй като човешкото око не може да гледа на забавен каданс или пък да върне кадър за повторение.

В самото начало на състезанието, японец на име Сузуки се откъсна с много пред основната група. Преднината му постоянно растеше и си мислех, че няма как да бъде застигнат. Някакъв сърбин – Филипович, който тотално издишаше и се движеше последен, пък се превърна в любимец на зрителите, които го възнаграждаваха с щедри аплодисменти и окуражителни възгласи. Оказа се, че трябва много добро разпределение на силите, тъй като Сузуки не само бе застигнат от основната група, ами накрая завърши чак на 36-то място. В крайна сметка, финалните метри се превърнаха в оспорвана битка между суперсилите Русия и Китай, а драмата беше пълна. Руснаците бяха с предимство за златото, но двама от състезателите им бяха дисквалифицирани и китайците окупираха първото и третото място. Със среброто се окичи някакъв човечец от Гватемала, който явно беше получил добра закалка из джунглите на Централна Америка.

Нямах време да изчакам награждаването, тъй като трябваше да бързам към

Ърлс Корт,

където

нашите волейболни национали щяха да играят срещу Аржентина

В близост до залата най-после се почувствах сред свои, тъй като оттук-оттам се чуваше българска реч и имаше доста хора с национални трибагреници. Използвах възможността, че в близост имаше “Will Call” офис и се спрях, за да ми извадят футболния билет за седми и този за женската борба – за девети август. Съобщих и на близките в България по телефона, че ще остана в Лондон с три дни повече от очакваното.

Мястото ми в залата беше на първия ред. Видимостта би трябвало да е чудесна, но имаше рекламни пана, които възпрепятстваха леко изгледа към игрището. До мен се настани млада аржентинска двойка, но иначе залата беше наводнена с родни фенове, подкрепящи шумно отбора с възгласи „Българи, юнаци!“. Самото съоръжение всъщност беше изложбен център, превърнат във волейболна зала, специално за нуждите на Олимпиадата.

Мачът с Аржентина щеше да е четвърти за отбора ни в Лондон след три последователни победи – над Великобритания, Полша и Австралия. Най-ценен, разбира се, беше успехът срещу поляците, които спечелиха Световната лига на финалите в София (побеждавайки ни на полуфинал) само няколко седмици преди Игрите в Лондон.

Earls Court, Лондон SW5, Великобритания

На този фон, очаквах успех срещу аржентинците, които и без това сме побеждавали с лекота десетки пъти. Да, но играта на нашите нещо не спореше, а и южноамериканците направиха доста силен мач. Треньорът ни Найден Найденов явно беше решил да даде почивка на новия лидер на тима Цветан Соколов, защото го остави резерва в първия гейм, който загубихме безславно. Във втората част, вече с Цецо в състава, мачкахме. След изравняването, си казах: „Ей, оттук вече ги обръщаме“. Да, ама не! Аржентина си ни отнесе като куцо пиле домат в третия и четвъртия гейм и записахме първа загуба, въпреки че Соколов реализира 25 точки. За капак, след края на мача, звездата на съперника Кирога дойде точно пред мен да се разтяга демонстративно и да си бъбри с някакви аржентински фенове, които му взеха автографи и се снимаха с него.

След нашия мач залата се наводни с бразилски и сръбски фенове,

а билетът ми важеше и за тяхната среща. Въпреки минорното ми настроение, останах, за да видя легендата Жиба. Бразилецът, някога безспорно най-добър волейболист в света, беше печелил осем пъти Световната лига, три пъти Световното първенство и веднъж олимпийската титла. И този уникален спортист загряваше току пред очите ми. Жиба обаче беше ветеран пред края на кариерата си и вече влизаше само като резерва. Не успях да го видя в игра, тъй като Бернардо Резенде (треньорът на Бразилия) така и не го пусна. Може би е бил контузен, не знам. Между другото, странно е чувството, когато видиш на живо някой супер известен спортист. Гледаш го с широко отворени очи, попиваш всяко негово движение, чакаш да направи нещо уникално, но… в крайна сметка осъзнаваш, че и той е просто човек.

Изгледах само първия гейм (на другия ден разбрах, че бразилците са победили с 3:2) и си тръгнах, защото бях вече изморен, а и разочарован от нашата загуба от Аржентина. След десет вечерта в хостела беше забранено да се пускат лампите по стаите, за да не се пречи на спящите. Наложи да се преобличам на светлината от телефона ми, но все пак се справих и се пренесох в царството на Морфей, без да знам какъв порой ме чакаше на другия ден. Но за това – в следващата част.

Очаквайте продължението

Автор: Атанас Стратиев

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Лондон – на картата:

Лондон

Прочети цялата новина

Свързани новини: