72. ВЕЛИКИТЕ ЕВРОПЕЙЦИ – АНТОАН-ЛОРАН ДЬО ЛАВОАЗИЕ

Пламен Асенов

05. 03. 14, радио Пловдив

Целия текст слушай тук: http://www.radioplovdiv.bg/index2.php?content=velikite&id=75

Кой е измислил водата? Кой е нарекъл кислорода кислород? Има ли камъни на небето и нуждае ли се революцията от гении? Колко дълго живее отсечената глава на човека? Отговорите на всички тези въпроси, плюс още много като тях, се съдържат в живота и делата на един човек от века на Просвещението – великият френски учен Антоан-Лоран дьо Лавоазие, останал в историята на Европа и света като Бащата на модерната химия.

Жан-Луи Дюпор, Чело концерт № 6

Разбира се, с въпроса кой е измислил водата и намека, че може да е Лавоазие, пресилих малко. Той просто е първият човек, установил, че водата не е прост, първичен елемент, както се смята още от древногръцките философи, а е съединение, което се състои от водород и кислород. Впрочем, макар кислородът да е открит от англичанина Джоузеф Пристли, името „оксиджън” му дава точно Антоан Лавоазие. За целта той комбинира две думи от старогръцки – оксис, киселина и генес – създател, причинител. Смята, че точно кислородът създава киселинността на киселините, нещо, в което не е съвсем прав и което е доказателство, че гениите не могат да са гениални винаги. Но въпреки това са си гении. Например, покрай заниманията с кислорода Лавоазие, заедно с приятеля си, известният математик и астроном Пиер Симон дьо Лаплас,  прави и откритие във физиологията. Като свързват горенето с респираторния процес, двамата откриват, че дишането също е горене – в съвсем буквален смисъл. Пак заедно с Лаплас, Лавоазие получава синтетична вода. В стъклен съд с живак те изгарят струи водород и кислород. Резултатът е вода. Каква е ролята на живака – убийте ме, не мога да кажа. Но знам, че учените и досега опитват да създадат водороден двигател, който да реши едновременно енергийните, и екологичните проблеми на човечеството. Неговият принцип е същия – в него трябва да се смесят водород и кислород, да се изгорят, и в резултат да се получат две неща – енергия, но без взрив, а овладяна, както и чиста вода като отпаден продукт.

Жан-Луи Дюпор, Чело концерт № 6

Приключението на Антоан Лавоазие с водата обаче не е нито първото, нито най-голямото му научно постижение. То е следствие от заниманията му с горенето. По онова време в науката господства тъй наречената „флогистонна” теория – всичко, което гори, се състои от вещество, например метал, плюс някаква хипотетична материя, една невиждана и невидима огнена субстанция, наречена флогистон – гръцката дума за „горящ”, „възпламеним”. Флогистонната теория се появява през 1703 година и, макар да се базира на пълна липса на доказателства, за няколко десетилетия буквално се вкоренява в научната общност, нищо, че е векът на Просвещението. Лавоазие обаче изследва нещата откъм най-видимия проблем на флогистонната теория – как металите, които ръждясват, тоест, окисляват се – а това си е процес на изгаряне – стават по-тежки, не по-леки. Чрез флогистона обяснението е твърде фантастично и гласи, че, тъй като той е вещество с отрицателна маса, когато е вътре в метала, го прави по-лек, а след като го напусне при горенето, той става по-тежък. На въпрос пък къде отива флогистонът, щом напусне метала, отговорът е – във въздуха. Само че не можем да го отделим от там, понеже растенията го поглъщат, преди да успеем. И така нататък – интересна теория, нали? След десетина години на експерименти Лавоазие обаче доказва, че нищо подобно не става и че флогистонът е само в главите на своите поддръжници. Той открива, че ръждясалите метали са по-тежки, защото се свързват с една съставка на въздуха. Да, в процеса на горене наистина е намесена особена материя, но тя се нарича кислород и е съвсем конкретна, налична и може да бъде дори видима. През 1783 година Лавоазие чете във Френската академия своето есе „Размисли върху флогистона”, пълно със солидни доказателства срещу теорията. Е, неговата нова кислородна теория се приема на нож от хората с дебели и пълни с предразсъдъци глави, но по-младите учени скоро я налагат. Като продължава опитите в количествена посока, Лавоазие формулира и прочутия принцип за съхранение на материята. Според него при химическа реакция елементите на участващите вещества може да се пренаредят, но нищо от общата маса не се губи и крайните продукти тежат точно толкова, колкото  първоначалните съставки. С което наистина се превръща в баща на съвременната наука химия, като я отделя рязко от нейната родна майка, алхимията.

Жан-Луи Дюпор, Етюд № 9

Антоан-Лоран дьо Лавоазие е роден през 1743 година в Париж за един необикновен живот – поне толкова необикновен, колкото са и научните му постижения. Семейството му е богато и влиятелно, той учи в елитен колеж, където се интересува от химия, ботаника, астрономия, математика, философия. Въпреки това обаче, по волята на баща си, парламентарен адвокат, завършва за лисансие по правото, макар после да не работи нито ден като адвокат. Отдава се изцяло на научни изследвания и през 1764-та, само на 21, чете във Френската академия на науките първа разработка, посветена на гипса. Две години по-късно получава златен медал за концепция, свързана с уличното осветление на Париж. Още на 26 Лавоазие става член, а по-късно и председател на Академията. С този пост е свързан и прочут анекдот. Хора от провинцията съобщават за необичайно събитие – от небето падат горещи камъни. Вярата им, че казват истината обаче, води само до нова порция смях сред академиците, защото авторитетният им шеф, Лавоазие, изтърсва знаменитата си фраза – на небето няма камъни, затова и те няма как да падат от него. С което пропуска, освен всичко друго, да открие и метеоритите. Но, в края на краищата – никой не е съвършен, нали? За сметка на това Антоан Лавоазие се оказва съвършен в друго – намирането на пари за финансиране на научната си дейност.

Жан-Луи Дюпор, Чело концерт № 6

Макар да е богат, изследванията са скъпи и на Лавоазие му трябват все повече пари. За да ги набави, той прави нещо просто, което обаче впоследствие определя съдбата му не само в науката, но също в любовта и смъртта. Младият, но умен Антоан купува акции и става съсобственик на Ferme Generale, частна компания, която прекупува от краля поземлените данъци на Франция. Като бирник той, освен че забогатява, въвежда и важни реформи в данъчната система, а успява също да се ожени. Когато за първи път отива у шефа на управителния съвет на компанията, Лавоазие остава със зяпнала уста пред дъщеря му. Той е на 28, Мари-Ан Пиер Поулз е само на 13, но никой не го обвинява в педофилия. Вместо това на следващата година двамата се женят и този брак е пълен с радости и взаимност. Да, те нямат деца, освен общата работа и общите успехи, но, въпреки крехката възраст, Мари-Ан е не само красиво, а и изключително интелигентно момиче. Тя знае английски и превежда на съпруга си важни научни книги. Помага му в лабораторията и участва пряко в редица опити. Тъй като рисува добре, прави скици на новаторски инструменти, които поръчва за изработка. Тя наистина е ангелът на гения, но, както става ясно от следващата история, дори ангелът не може да спаси гения от човешката злоба и простотия.

Жан-Луи Дюпор, Етюд № 11

През 1789 година избухва Френската революция. Антоан Лавоазие няма политически пристрастия. Знае се, че той е за промени в системата, но не и чрез резки движения. Е, скоро революцията му отнема буквално всичко. Първо е закрита Ferme Generale, данъчната компания, приходите от която финансират научната дейност на Лавоазие. После той е уволнен от поста, който заема в Кралската комисия по барута и на който е допринесъл много за френските военни победи. Закрита е и самата Академия на науките, на която един от водачите на революцията, на име Жан-Пол Марат има зъб. Преди години председателят Лавоазие е отхвърлил някаква негова тъпа разработка. Марат инициира съд за 28 души от Ferme Generale по нелепи обвинения – с пари от френските данъци те са финансирали чужди сили, а също – тровили парижани, като слагали вода в тютюна. Веднъж задвижена, съдебна машина не спира, въпреки че междувременно някой умен човек убива Марат. Година след това обвиняемите са осъдени на смърт и още същия ден, 8 май 1794, присъдата е изпълнена. Главите им са отрязани с хуманната машина на доктор Жозеф Игнасий Гилотен, близък приятел на Антоан Лавоазие. Говори се, че във връзка с екзекуцията Лавоазие прави последен експеримент – натоварва сътрудник да следи колко време очите му ще мигат, след като главата му е отсечена. Мигали около 30 секунди – ако някой се интересува наистина. Говори се също, че ангелът Мари-Ан Поулз опитва да склони съдията за отлагане на екзекуцията, за да може мъжът и да завърши някакъв важен експеримент, но той отказва с думите – „Революцията няма нужда от гении!”. Думи, които ученият Йозеф Луис Лагранж коментира така: „Отне им само миг да отсекат тази глава, а няма да стигнат и сто години, за да се роди пак такава като нея.”

Жан-Луи Дюпор, Етюд № 7, Сабине Крамс

Прочети цялата новина

Свързани новини: