Девет олимпийски дни в Лондон, 2012 (5): Най-бързото бягане в историята

Продължаваме с петия ден на Атанас от Олимпиадата в Лондон 2012. Първия ден ходихме на тенис и бокс, втория – на тенис и баскетбол , третия – на плажен волейбол и вдигане на щанги, през четвъртия гледахме спортно ходене и волейбол, а днес ще присъстваме на дамския маратон и ще погледаме малко тенис и лека атлетика

Приятно четене:

Девет олимпийски дни в Лондон 2012

По-бързо, по-силно, по-високо

Ден пети

Маратон (на живо), тенис и лека атлетика (на видео стена)

За пети август нямах билет за никое събитие, но имах план какво да правя. Женският маратон по улиците на Лондон беше безплатен за зрителите (с билети бяха само местата около старт-финалната права), а за вечерта си бях заплюл да гледам финалите на 100 метра спринт за мъже на видео стена до Тауър Бридж. Щях да чакам и обаждане от съученика, с когото се разбрахме да се видим.

Маратонът

стартираше в единадесет, но станах рано, тъй като трябваше да се преместя в нов хостел. Пет спирки с метрото, пет минути ходене и съм пред него. Беше прекалено рано и нямаше как да се чекирам, затова оставих нещата си в багажното отделение. Тук трябваше да е последната ми предвидена нощувка, но попитах дали мога да остана една вечер допълнително и се оказа, че няма проблем, места имало. Така си гарантирах спането и за следващия ден.

Слязох с метрото на Трафалгар Скуеър, тъй като от него се разкриваше добра гледка към The Mall, вече познатия ми от спортното ходене булевард. По него щеше да стартира маратонът, като състезателките трябваше да дойдат откъм Бъкингамския дворец. След това маршрутът продължаваше покрай други лондонски забележителности като Биг Бен, катедралата Сейнт Пол и Tower of London. Състезателките щяха да прекосят три пъти целия маршрут, за да покрият пълната маратонска дистанция от 42 км и 195 м. Очакваше се всичко да приключи за около 2 часа и 50 минути, което означаваше тичане с доста сериозната средна скорост.

Планът ми беше, след като хвана старта при Трафалгар Скуеър, да се преместя с метрото до Биг Бен (за втората обиколка) и Тауър Хил (за третата), за да направя снимки от различни гледни точки. Уредих се отново с добро място, на челна редица, тъй като пристигнах достатъчно рано преди старта. С напредване на времето народът се увеличаваше и скоро зад гърба ми се образува втора и дори трета редица хора. Дебнеха като лешояди някой да се махне, за да заемат мястото му. Затова стоях и никъде не мърдах, но, не щеш ли, отнякъде се появиха тъмни облаци. И като се

изля един тежък и проливен лондонски дъжд,

станах вир-вода. Хвана ме яд, защото имах чадър, но не се сетих да го взема. Хубавото време от предишните дни ме подлъга, че ще е все така, но дори и през лятото, Албионът си остава мъглив. Някои предвидливи лондончани, естествено, се бяха въоръжили с чадъри (то там си има хора, които не излизат от вкъщи без „ъмбрела“), а повечето от тези, които нямаха, отстъпиха местата си и отидоха да търсят сушинка. Аз обаче отказвах да предам спечелената позиция и просто нахлупих якето през глава, прегръщайки фотоапарата, за да го пазя от намокряне. Имаше някакъв ентусиаст по къси гащи, бермуди и фланелка с къс ръкав, на който не му дремеше от дъжда и дори не си правеше труд да се крие. Бурята беше от летните – кратка, но достатъчна да те измокри до кости. Малко преди старта на маратона обаче дъждът спря и през облаците просветна срамежливо слънце.

Няколко думи за маратона, който е една от класическите олимпийски дисциплини. Тя е в програмата още от първите съвременни игри – в Атина през 1896-та. Първият олимпийски маратон е спечелен от гръка Спирос Луис, на когото е кръстен Олимийският стадион в Атина. Дълги години дисциплината е биля изцяло мъжка и, едва на Олимпиадата в Лос Анджелис през 1984-та, е проведен женски маратон с официални резултати.

За произхода на дисциплината, предполагам, повечето хора са чували. Създава се в знак на почит към знаменитото тичане на войника Фидипид, пробягал дистанцията от град Маратон до Атина, за да зарадва атиняни с новината за победата над персите. След произнасянето на заветните думи: „Радвайте се, победихме!“, Фидипид издъхнал от умора. Интересното е, че истинското разстояние между Маратон и Атина всъщност е 34,5 км, а не колкото е маратонската дистанция – 41,195 км. Понастоящем световните рекорди се държат от кениеца Уилсън Кипсанг при мъжете (2:03:23 ч.) и британката Пола Радклиф при жените (2:15:25 ч.). Интересен факт за Радклиф е, че през 2005-та година, по време на Лондонския маратон, камерите я уловиха, с извинение, ама да… се облекчава на трасето по време на състезанието. На това клипче в Ютуб е запечатана сцената, на която Радклиф не се смущава от публиката, а набързо си свършва работата и продължава напред, а по-късно печели и състезанието:

След старта, маратонките прелетяха с двеста през Трафалгар Скуеър, а аз отлетях към метрото. Слязох на станция Уестминстър, която е буквално на метри от Биг Бен, и какво да гледам – пак заваляло. Часовниковата кула вече официално се казва Елизабет Тауър, но не мога да свикна с това наименование (то май и лондончани не са свикнали), затова – Биг Бен. Този път се скрих от дъжда под навеса на една съседна сграда. Докато чаках преминаването на състезателките, използвах момента да звънна на съученика, с когото трябваше да се видим. Включи се гласова поща: „Hello, this is Andy!” („Здравейте, тук е Анди“). Забравих да спомена, че ми е адаш. Кога пък от Атанас стана Анди?! Не го разбирам това. Не бих си променил името, за да им е по-лесно на англичаните да го произнасят. Както и да е, оставих му съобщение, ако иска да се видим към два часа при Тауър Бридж, да звънне.

Докато стигнат до Биг Бен, състезателките, които в началото стартираха като хомогенна група, вече се бяха разпокъсали и минаваха на порции от по няколко. Снимките не се получиха добре, защото трябваше да пазя фотоапарата от дъжда и да снимам през рамената на хората пред мен. Подгизнах тотално и хоп! – обратно в метрото. Слязох при Тауър Хил и гледам – красота! Дъждът спрял, слънце изгряло и ми стана по-топло и на душата, и на тялото. Скоро минаха и маратонките. В челото бяха кенийки и етиопки, което не беше никаква изненада. По-късно научих крайните резултати. Първо място за Етиопия, второ – за Кения, а с бронза се беше окичила състезателка от Русия.

След Тауър Хил, първоначалният ми план беше да прекося Темза по известния мост Тауър Бридж, тъй като от другата му страна беше инсталирана още една от видео стените за пряко излъчване на Олимпиадата. Мокрите ми дрехи обаче налагаха промяна – щях да отида първо до хостела да се преоблека. Адашчето така и не се обаждаше, затова пак аз му звъннах. Отново телефонният секретар се включи („Хелоу, дис ис Анди!“) и му оставих ново съобщение да звънне, ако иска да се видим. В хостелчето най-после се настаних, смених си дрехите, изкъпах се и, общо взето, почувствах се като нов човек. Стаята беше за четирима, но нямаше никой през деня. По-късно щях да се срещна със „съквартирантите“.

Обратно с метрото до видео стената под Тауър Бридж, където течеше

финалът на тенис турнира при мъжете

Анди Мъри и Роджър Федерер тъкмо започваха втория сет, а поляната беше пълна с народ, развяваха се много британски знамена. Местните се надяваха Мъри да им донесе радост с титла на родна земя. Хората бяха насядали на тревата, с изключение на една възрастна двойка, които си бяха донесли столчета. Хубаво, само че на мъжа столчето беше някакво високо, на което хем стоиш, хем си изправен, а най-нахално се беше разположил сред първите редици и закриваше половината екран на стоящите зад него. Как не му беше неудобно, не знам…

Бях един от малкото, които тайно стискаха палци за Федерер. Мъри обаче беше спечелил първия сет с 6:2 и газеше здраво във втория. Ето, сервира за мача, а англичаните около мен си траят. Андито спечели втората част с 6:1, но и той не се радва. Викам си: „Какво става?“ и тогава зацепих, че само финалът при мъжете се играе в три от пет сета, а не като предишните кръгове – в два от три. Около 45 минути по-късно, и Мъри, и публиката вече избухнаха, защото шотландецът спечели и третия сет, а с това и олимпийската титла – първи голям трофей в кариерата му. Заслужи си го, след като с години беше в сянката и на Федерер, и на Надал, и на Джокович. Оттук започна възходът на шотландеца, тъй като на следващия месец триумфира на Ю Ес Оупън (първа титла от Големия шлем), а през 2013-та най-после спечели и бленуваната титла от Ол Инглънд Клъб, с което сложи край на 77-годишното чакане британец отново да вдигне купата на Уимбълдън (за последно Фред Пери го е правил през далечната 1936-та година).

Имаше повече от два часа преди леката атлетика, която щях да гледам по-късно, и станах да се поразходя. На другия бряг на реката се виждаше онзи популярен небостъргач във формата на яйце (има го на много лондонски пейзажи) и реших да стигна до него и да се върна обратно. Прекосих Тауър Бридж, минах покрай

Кулата на Лондон (Tower of London)

и навлязох във финансовия квартал – лондонското сити. “Яйцето“ стърчеше над околните сгради и изглеждаше примамливо близо, но не беше. Все пак, след не малко лутане, стигнах до него. Отблизо не изглежда толкова впечатляващо, колкото отдалеч – просто офис сграда. Лондончани я наричат „the Gherkin”, което е английската дума за кисела краставичка. Като се замисли човек, формата наистина може да се оприличи и на краставичка, макар че на мен първата ми асоциация е яйце.

Лондонска кула, Лондон EC3N 4AB, Великобритания

Бях направил и собствени снимки, но ги отделих от спортните и впоследствие се затриха някъде, затова поствам фото на „The Gherkin” от нета:

На връщане влязох в

Тауър Бридж,

за да го разгледам отвътре, тъй като той сам по себе си е туристическа забележителност. Мостът си има специален тур (платих осем паунда) с видео презентация за историята на построяването му. Качват те и на 42 метра над Темза и се минава по коридор с прозорци, от които се разкрива впечатляваща гледка над реката. В коридора имаше снимки с информация за други известни мостове по света. Известно е, че Тауър Бридж е подвижен мост и се отваря, когато плавателно средство с по-големи габарити трябва да премине под него. Около половин час след тура имах шанса да видя цялата операция по вдигането и спускането на живо.По време на Олимпиадата, мостът беше украсен с петте олимпийски кръга, а през нощта се осветяваше изключително красиво.

Върнах се при

Потърс Фийлдс Парк

(така се казваше мястото под Тауър Бридж с видео стената) за началото на вечерната лекоатлетическа сесия. Предстоеше най-очакваното събитие за цялата Олимпиада – финалът на 100 метра спринт за мъже. Първо се състояха полуфиналите, които бяха просто формалност за квартета Юсейн Болт, Тайсън Гей, Йохан Блейк и Асафа Пауъл – четиримата най-бързи хора в историята на мъжкия спринт. В парка вече имаше ямайци със знамена, както и редови фенове на Юсейн Бол, като този:

Преди финала на 100 метра

се състояха полуфиналите на 400 метра, в които участваше един от най-интересните атлети – Оскар Писториъс. Южноафриканецът беше първият в историята на Олимпийските игри състезател с два ампутирани крака и тичаше с помощта на специални пластини от карбон, заместващи краката му. Писториъс, който преди Лондон 2012 беше участвал само в Параолимпиада, дълго време водеше административна битка, за да бъде допуснат до същинската Олимпиада. Причината беше, че опонентите му твърдяха, че пластините, с които тича, му дават предимство. Аз бих им казал: Ами, пробвайте да тичате вие без крака тогава! „Блейд Рънър“ („Бегачът с остриетата“), както наричат Писториъс, успя да преодолее квалификациите, а в полуфиналите, които гледах, остана последен в серията си и отпадна от надпреварата. Почти две години след Лондон, на Писториъс му предстои нова битка – този път в съда, по обвинение в убийство. На миналогодишния Св. Валентин, Оскар застреля дългогодишната си приятелка, която се прибрала вкъщи по малките часове на нощта. Писториъс твърди, че я объркал с крадец, но малко са хората, които вярват на версията му. Делото му е насрочено за март и вероятността да се озове в затвора съвсем не е изключена.

Обратно към финала на 100 метра, в който големият въпрос беше дали Юсеин Болт ще защити името си на най-бързия човек на планетата. Съмнението витаеше, след като отпадна на Световното заради фалстарт, а Йохан Блейк го победи на ямайските квалификации за Олимпиадата. Болт беше шампион от Пекин 2008 и щеше да пробва да стане първият мъж печелил спринта на 100 метра на две поредни Олимпиади. Конкуренцията му не беше за подценяване. Във финала беше сънародникът му Асафа Пауъл – човекът, пробягвал 100-те метра най-много пъти (цели 80!) за под десет секунди. Третият ямаец – Йохан Блейк, наричан „Звярът“, беше изгряваща звезда, победил на два пъти Болт преди Олимпиадата в Лондон. Американецът Тайсън Гей, с лично постижение от 9,69 секунди, беше вторият най-бърз човек на планетата, а неговият сънародник – Джъстин Гатлин, вече имаше олимпийска титла на 100 метра – от Игрите в Атина през 2004-та. Всеки от тях мечтаеше да открадне короната на Болт.

Докато вървеше представянето на спринтьорите, се сетих, че всъщност можеше да съм на стадиона, вместо на Потърс Фийлдс Парк. Преди да замина за Лондон в официалния сайт открих билет за финала на 100-те метра. Цената обаче беше 800 паунда! Както един колега се пошегува, това щяха да са най-бързо похарчените пари – за 10 секунди (колкото е тичането на 100 метра)! Естествено, не беше точно така, защото сесията включваше и други дисциплини, а и мястото беше с добра гледна точка. И, все пак, цената беше космическа и пасувах без особени колебания.

Състезателите се подредиха, последва задължителното „Ready, set” и стартовият пистолет изгърмя веднъж. Юсейн Болт се забави с тръгването, явно имайки едно наум след фалстарта на Световното. След това обаче ускори крачката и беше с една дължина пред всички след 60-ия метър, а накрая пресече пръв финалната линия , влизайки завинаги в историята на Олимпийските игри с нов рекорд – 9.63 секунди! Нищо от коментара на Би Би Си вече не се чуваше, тъй като ямайците около мен скачаха, аплодираха и се радваха като деца. Имаше защо! Освен златният медал, малката карибска държава завоюва и второто място в най-гледаното събитие на Олимпиада 2012. Спечели го Йохан Блейк, а американецът Джъстин Гатлин остана с бронз. Eто и видео от Потърс Фийлд Парк и бягането на 100 метра:

Няколко дни по-късно Юсейн Болт затвърди доминацията си в мъжкия спринт, защитавайки и титлата си на 200 метра от Пекин, а за десерт взе златото и с щафетата на Ямайка на 4 x 100 метра.

Оставих ямайците в Потърс Фийлдс Парк да се радват и поех с бърза крачка към метрото, че в последните един-два часа доста беше захладняло и нямах търпение да се прибера на топло.

В хостела се запознах със „съквартирантите“ – чернокожа американка, олимпийски доброволец и испанец. Така и не разбрах какво води американката в Лондон, доброволецът спеше с олимпийската си униформа, а испанчето се местеше в английската столица, тъй като си беше намерил работа в IT фирма. Казваше се Давид и беше отседнал в хостел, тъй като беше в процес на търсене на квартира. Оказа се голям пичага. Услужи ми с лап топа си, тъй като моят смартфон не искаше да се върже към Wi-Fi на хостела. Намерих свободно легло за 7-ми, 8-ми и 9-ти август на същото място, на което бях спал първата ми вечер в Лондон. С това проблемът с нощувките беше окончателно разрешен.

Влязох и в официалния сайт на Олимпиадата, за да разбера кои отбори ще гледам след два дни на „Олд Трафорд“. Тук ме очакваше леко разочарование. Четвъртфиналите се бяха състояли още на предишния ден и Бразилия, макар и трудно, беше победила Хондурас с 3:2. Домакините обаче отпаднали от Южна Корея с дузпи. Не беше изненадващо. То сигурно и Лили Иванова не помни кога за последно британци са печелили мач с дузпи. Така, вместо Бразилия – Великобритания, на което се надявах, щях да гледам полуфинал между Бразилия и Корея.

Уредих си и пътя от Лондон до Манчестър, купувайки си автобусен билет за отиване и връщане. Благодарение на Давид, за половин час онлайн, свърших сума ти полезни неща. Между другото, личните ми впечатления от срещите с испанци са, че са много добри и сърдечни хора. Никога няма да забравя как на стадион „Висенте Калдерон“, на полувремето на мач на Атлетико Мадрид, испански чичковци ме черпиха с чоризо и уиски само защото стоях до тях. Предполагам причината да намирам лесно общ език с тях е, че сме представители на южни народи, а и си приличаме чисто визуално. Поне мен нерядко са ме бъркали с испанец или италианец, когато съм бил в чужбина.

А, да, за малко да забравя. Адашчето, с когото бяхме най-добри приятели в училище, така и не се обади нито на същия, нито в следващите дни. Може пък да си е мислел, че ще го моля за някаква услуга или нещо подобно, нямам представа. А просто исках да се видим и да пийнем по кафе. Но, както се казва – животът продължава. Олимпиадата също продължаваше, а на другия ден ме чакаха кану-каяк и нов мач на националите по волейбол, този път срещу Италия.

Очаквайте продължението

Автор: Атанас Стратиев

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Лондон – на картата:

Лондон

Прочети цялата новина

Свързани новини: