За Перу, като за Перу (7): Лима

Днес завършваме първата част от пътешествието на Тинка из Перу – „Тинка в страната на инките“. В първата серия бяхме в Пачакамак и Паракас, бяхме в Писко, на Балестовите острови, на платото Наска и Арекипа, минахме през каньона Колка и езерото Титикака,  после бяхме в Куско  и  Оляйтантамбо, а за последно се качихме до Мачу Пикчу.

Днес на ред е сролицата Лима.

Приятно четене:

За Перу, като за Перу

Тинка в страната на инките – първа част

седма серия

Лима

 

 

Отново сме в

Лима

Този път за малко повечко. И така.

Имаме да „убием” почти 3 дни в Лима, като почваме от по-важните неща като градския площад с задължителната катедрала, този път обаче със скелета на Писаро в нея.

Добър герой или лош герой е Писаро за перуанците… всъщност, изобщо май не им дреме… Повечето сноват из магазини с промоции и китайски дрехи, пицарии и закусвални, тези с детските колички, предпочитет големите супермаркети, тип Билла.. Светът не винаги е различен. Този може и да е бил, когато е понаминал Писаро, но днес, вижда се, че всъщност не е, поне в повечето аспекти.

Помня няколко неща от тези последни дни – едното е

Музеят на златото

Частен, богат… голям.

В него има два типа злата, едните са от индианските култури – масивни, но груби и примитивни… сори, но като наш’то Панагюрско, друго нема!

Индианските злата, поне тези, показани тук са с вид на грубо рязана и кована тук – таме ламарина. Но факт е, има масивни неща, нещо като нагръдници и диадеми, украсявали местните величия преди време.

Втория тип злата идват от Европа и са в колониален стил, филиграни и прочие. Това са предимно обеци, пръстени, изобщо украшения.

Лима, Перу

Нещото, което ме поразява в този музей обаче, далеч не е златно – оказва се че дивите индианци са ползвали уникални пинсети, с които премахвали нежеланото окосмяване, на същия принцип като съвременните, с единствената разлика, че щипците им са с форма на листенца.

И втората класификация, която, както споменах по-горе важи за всички музейни ескпонати в Перу е, че групите са две – истински и фалшиви. Твърди се, че в музея на златото фалшификати няма – правителството задължило собствениците да показват само истински неща, заради високата цена, която те поискали за входния билет.

Възможно е и да е имало уникални златни артефакти, но хората през времето са се вълнували предимно от теглото и чистотата на метала, отколкото от артистичната стойност на изображението. Уви, няма как да се видят вече хилядите златните пеперуди, които били толкова финни, че ако ги духнеш, се издигали сякаш от само себе наоколо, като истински. Претопени са. И това е само един пример от многото.

Друго важно посещение е една специална катедрала…

В

Катакомбите на Ла Иглесия де Сан Франциско

е някак исторически сухо и задушно… стотици, не хиляди, а по-точно 25 000 черепа ме гледат невъзмутимо, както само череп може да гледа. Това е останало от главите на богатите от града, с платен предварително билет за рая. Да, това е местната история, че за тук хората с пари си запазвали място предварително. По-богатите, най-вече колонизатори. Черепите са подредени чистичко в издълбан предварително ров, в катакомбите на едноименната църква. Костите им и те.

Подобни измерения на религията предизвикват искреното ми учудване. Моят личен череп почва да изтръпва откъм седмата чакра.

След поредното убедително доказателство за преходността на материалното стигаме до следващата атракция, наречена с изкушаващото име  –

Парк на любовта

Паркът е малко озеленено пространство, на високия бряг на Тихия океан, близо до аристократичния квартал Мирафлорес. В центъра му има гротескна склуптора на двама яки влюбени, които се натискат – с успех бих могла да бъда склуптор в Перу –  бързо ми минава през ума, докато с критичност изучавам бетонната ода на любовта.

Но в парка има и по-истински неща – неописуема гледка към Тихия океан, над който се спускат парапланеристи и разбира се, много влюбени, накакацали като птици по пейките.

Археологическият музей

е семпъл – този път глинените фигурки от малката книжка, с която започна моето пътешествие, са на една ръка разстояние.

Впечатлява ме една от тях – две кръстосани ръце, релеф на плочка груба глина. Това е дошло от „храма на кръстосаните ръце”. Символичния жест на молитва от миналото.. изглежда невероятно красив в първичната си простота. Как би звучала молитвата тук – „Ето моите ръце, Господи, и нека онова, което направя с тях, дойде от теб и бъде за теб”, примерно.. Все пак си оставам само и единствено в положение да гадая… Но факт, макар и скромничко,изображението ми изглежда дълбоко религиозно.

Малко по нататъка, разбирам, че и древните мочани, представителите на културата Моча, правят секс като у нас, и го отразяват в изкуството буквално… както можете да се досетите фигурката е направена преди да дойдат католическите катедрали. Изобщо преди и след Христа тук е преди и след Конкистата.

Огледа ми завършва с две обзаведени по испански стаи, с опнати офицерски униформи по стените. Друг свят, друго време, друга култура.

Съвсем спонтанно решавам да пропусна Музея на Инквизицията.

В следващите часове, се посвещавам на колониалното изкуство, изложено в

музея на Катедралата,

отдавам почит на Писаро, добър или лош, той е превзел цял един свят, с още други светове в него и то в нелеки времена.

Писаро,

и по-точно костите му, лежат в затворен саркофаг, в центъра на Лима. За яснота на посетителите, над саргофага е направена схема, където на примерния му скелет са обозначени раните, от различни времеви моменти, в различни цветове. Не са малко. Има в синьо, има в червено. Все пак кости на войник, командир и завоевател.

ФРАНЦИСКО ПИСАРО И ИСТОРИЯТА НА КОНКИСТАТА ПО ТИЯ ЗЕМИ

Писаро като всички конкистадори заминал на далечен гурбет със заветната мечта да намери злато, да придобие земи, титли и слава, нещо, което открай време е изглеждало суперважно.

Дали много бил притиснат от кредитори или обичал оставените в испанско Трухильо майка, братя и сестри не знам, но носел си в душата завидна амбиция.

Така докато бил на служба тук и там, подочул за земята „Биру”, където имало приказно царство – господарство, може би като онова дето завладял Кортес, а защо не и по-богато?!

Писаро се пробвал на три пъти през няколко години и все стигал до някъде, все нещо му намеквало за съществуването на това приказно царство, но и все нещо не достигало и се връщал… Накрая, с убедителните доказателства от една индианка – пастирка, една лама и няколко красиво изтъкани вълнени наметки, е, и някоя и друга златна съдина, Писаро се появил пред самия испански крал и обещал на Испания страхотното царство – господарство, което както би му се полагало ако го открие и превземе, той да му е и кралския наместник… Вече минавайки 50 – така по него време, освен обещанията на краля, Писаро хитричко си подбрал и хората – основно роднини и приятели, братята му и умишлено или не, се опитал леко да подмине последния си съдружник, за което в един момент си е платил.

С така подбаните хорица, къмто 170 човека, няколко десетки коня и буквално няколко пушки, Писаро акустирал в Южната Америка, и си устроил малък град – укрепление.

Инката, със своята многохилядна армия се попрецакал, дали защото бил решил, че това е самия Виракоча и отишъл лично да му се представи само с неколцина бодигардове, дали защото верно така било писано или пък Писаро бил майстор – интригант и гадняр, не е толкова важно, но факт е, че с миниятюрния си гореспоменат отряд човека покорил над 6 млн. народ практически почти отраз. Нещо нечувано и преди и след в човешката история.

Инката бил задържан, уж срещу откуп. Тук е добре да спомена, че инката Атауалпа и той не бил много цвете за мирисане, защото наскоро бил „изместил” брат си, за да се качи на престола. И тогава, както и сега, политиката изисквала жертви.

Атауалпа бързо забелязал апетита на испанците към златото и среброто и дал обещания да напълни една стая със злато и още една със сребро, само и само да го пуснат.

 

Откупът на инката е оценен на 28 млн. долара, а тогава бил изплатен буквално в хиляди сребърни украшения и съдове и златни украшения и съдове. Всичко ръчна изработка. Всичко чинно претопено в кюлчета. За удобство при преноса.

След което за всеки случай, убили инката – като го съдили за предателство към своите?! И то по милост първо го удушили, а после изгорили. Милостта настъпила, след като виделия зор инка, под натиска на неизбежно присъстващия католически свещеник, разцелувал кръста и бил обявен за християнин.

Та след този важен и явно необходим жест, Писаро се сетил, че тоя инка може да има и дворец, и някои и други златца в него. Така било превзето Куско.

Тук Писаро постъпил чисто стратегически, оставил в Куско единия си брат, а той си построил по-закътано градче, от съображения за сигурност – днешната Лима.

Писаро се венчал за дъщерята, а според други  –  сестрата на инката и бързо си родили деца. А другия си брат изпратил в Кито, да има и за него. По-късно същия брат открива Амазонията.

Единствено прецакания му партньор Диего де Алмагро, отчаяно тръгнал на юг, да потърси и той малко плячка, но след 2000 км по високите и откровено неудобни Анди, намерил няколко дребни градчета и стигнал до Патагония, място богато основно на природа.

Това не му харесало и макар на връщане да разгромил възстанието на инките,пленил братята на Писаро и с оръжие си поискал дела. Писаро побързал да го прати на оня свят, но тази смърт някак дошла в повече и малко по-късно била последвана от неговата собствена, като отмъщение и по подразбиране заради властта и богатствата.. Интриганти и предатели не липсвали. Намерили се и отмъстители.

 

 

 

 

Писаро е убит в собственото си легло,в навечерието на празника послучай 8 годишнината от успешното му покоряване на приказното царство – господарство.

Останала обаче и до днес мълвата, че когато един от верните генерали на инката, предвождайки поредния, а може би най-най-големия керван със злато,из стръмните планински усои, дочул, че господаря му е позорно убит… ядосал се на белите и скрил – покрил златото вдън горите Тилилейски, което на Южноамерикански и до днес няма ясен превод… т. е. голямата част от откупа е скрит, търсен и ненамерен.

Опитвали са и ще опитват… има хора поостанали около вулкани 7000 – ници в тая връзка за вечни времена… говори се, че това злато всъщност е прокълнато..

Това е най-общо историята с динамичен, трагичен и магичен край.

Оставил костите си в земята на приказнато царство – господарство, Писаро категорично е получил пропуска да бъде един от нейните герои.

Имам още броени часове тук…

Ето защо придобивам смелост да опитам супа със свинско, макарони, скариди и пъдпъдъчи яйца в нея.. с двойна доза Инка кола. Така се казва лимонадата тук. Но храносмилането ми, някак разбираемо, не оценява достатъчно този истински сюрприз и няколко часа по-късно ми отмъщава. За щастие още в аристократичния, плачещ за основен ремонт хотел, а не в самолета… През нощта там в тъмнината ме сепва странен шум.. Ставам, стискайки нощната лампа в ръце.. но за късмет оказва се, че дограмата зеи 1см и вятъра я удря в рамката на прозореца… уплътнявам с носни кърпички и лягам… няма сън, глъчката отвън е толкова силна, че прилича на масова стачка, но към 1 все пак страстите се поуспокояват.

Пътят навръщане е вече познат и по-кратък, времето за адаптация, по-дълго и по-трудно..

Перу все още е в сърцето ми…

Дали защото, отдавна, много отдавна имало и една такава история… или, нека я нарека приказка…

 

Край на първа част

Автор: Тинка Узунова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Перу – на картата:

 

 

Перу

Прочети цялата новина

Свързани новини: