Моята България

Лудогорец паднаха, полицаи мрат, застреляни от луд с пушка, руснаците всеки момент ще превземат Крим… – не, ситуацията нито е за хейтене, нито за оригиналничене – затова днес пътеписът днес няма да е пътепис, а есе. Приятно четене:

Моята България

от Галина Тодорова

        Убедена съм, че българинът, живеещ в родината си и потопен в своите делнични проблеми, не усеща понятието „моята България” така рязко и болезнено, както българинът, заминал в чужбина за дълги години. Носталгията е мощно чувство. Моите наблюдения върху категорията нашенци – емигранти и гастарбайтери точно ми очертават границите на възприятията им за България, а те са в богата амплитуда:  от идеалистични до крайно нихилистични. Първият вид българи следват принципа ”всичко българско и родно любя, тача и милея”, а вторият, даже и да признават родните предимства, критикарстват, черногледстват, недоволстват, поставяйки под един знаменател всичко.

Поставена между тези две крайности, аз виждам мястото си в една средна категория личности. За мен темата „Моята България” е добре обмислена, преживяна и изстрадана в продължение на седемте години трайно установяване в Израел с трудова виза. Дълбоко съм благодарна на съдбата, че ме награди с този уникален шанс и така ме спаси в преломен момент от живота ми. Затова и сега, когато отново съм от българската страна на барикадата, темата ми е пределно ясна и близка.

Вероятно след години времето и паметта ще ме отдалечат от спомена за горчивото чувство на несподелена обич към моята България – чувство по-силно от моя страна и едва прозиращо от нейна. Но няма да избледнее усещането за благодарност към Израел: за признанието на труда ми, за това, че живея втори живот, че съм здрава и че се намирах в точното време на подходящото място. Пропивах се от удоволствието, че пребивавам в интелигентна, добре благоустроена и изключително красива страна и не се срещам ежедневно с крайната беднотия и породеното от нея тесногръдие, дребнавост и липса на възпитание. Постижение беше за мен, че нито за миг не се почувствах чужда в Израел особено когато научих езика и писмеността им.

България

Не зная, склонността към сравнения душевна настройка на всеки човек ли е или средство да се запази в съзнанието, преосмисли и после обобщи понятието „родина”. Аз съм космополит и никога не си позволих да сравнявам Израел с България. При тези огромни разлики във всички нива и посоки на живота се стараех само да съхраня свеж интимния спомен за моята страна. А защо? Отговорът ми е еднозначен – за да се постарая, в интелектуалната скука през самотните вечери, максимално достоверно да разкажа на българина в България що е то Израел и как се живее в него: за да покажа моя личен поглед, изразен ясно в пътеписи, размисли за интересната душевност на хората, ярката природа, невероятната съвременност, религия, история и … мястото там на нашия Христос.

 

Именно това беше моята България – обектът на моя интелектуален труд и непрекъснатата тревога, дълбаеща ме денонощно – дали това, което пиша, ще бъде интересно на моите сънародници; дали това, което ми прави неизгладимо впечатление и морално удовлетворение, ще се възприеме добре; дали се изразявам достатъчно ясно и с колоритен език … Отправната точка към обобщеното понятие „моята България” беше предимно в посока на изстискване от дълбините на съзнанието ми на капчици достоверен спомен за психологията на българина и безпощадна преценка дали моите творчески усилия са достойни за вниманието му.

 

Не ми липсваше смелост, защото писаното слово ми е втора природа и специалност, а и идеята за сериите пътеписи зрееше в мен още от първата екскурзия, когато се огледах на колко интересна земя се озовах. После години наред я таях и извайвах, докато не избликна и се оформи на белите листи. А вероятно този порив на душата ми беше една психологическа защита от цялото заляло ме възхищение: от яркото слънце, ласкавото море, дългото лято, необичайно разнообразната цъфтяща природа. Сърдечното пъстро общество, дружелюбно за всеки новопристигнал, любопитно към културата и манталитета на народа, чийто носител си ти, представя широката гама от етнически менталности в тази страна – космополит.

 

Какво ли успя да ме съхрани от любовта ми към тази магнетична страна, за да не остана да живея завинаги там? Вероятно точно здравите ми български корени и тази моя България – не нечия друга, а точно моята, излязла от понятието „родина” и останала единствената ми любов и мъка.

 

Именно тези корени бяха и котвата на дълго въже, което ме изтегли обратно. Мисълта за лелеяната седем години идея да се завърна обратно „в бащината къща” не допуснаха да се превърна в корабокрушенец, загубил пътя за дома. Тя поддържаше волята ми за оцеляване свежа и неусетно, с течение на времето, ми помогна да не се превърна в бездомен авантюрист. Свободолюбивото ми сърце беше свикнало да се движи по своя орбита, със своя собствена логика. Но не! Усетих с подсъзнанието си, че е време това „своеволие” да спре, да се стегне в рамки и доброволно да влезе в ярема на българското битие.

 

О, как искам да вярвам, че свободата вътре в мен няма да се свие, че усмивката ми, както и щастието, че съм в моята България, няма да помръкнат!

Автор: Галина Тодорова

 

Други разкази свързани със България– на картата:

България

Прочети цялата новина

Свързани новини: