Мисията на руската емиграция – I ч.

Милен Радев

Точно на днешния ден преди 90 години (по стар стил на 16 март 1924 г.) в Париж Иван Бунин произнася своето историческо слово “Мисията на руската емиграция”.

Откакто познавам този изключителен текст лелея желанието да го преведа. Още повече след като се убедих, че той е останал 90 години извън вниманието на културната ни публика и както изглежда не е издаван на български език. За успокоение на патриотично чувствителните ще добавя, че никога не е превеждан и на немски…

Словото на Бунин (напомням, че става дума за говорима, а не за литературно обработена реч) изплува от дълбините на времето и ни поразява точно сега със своята прорицателна сила. Звучи банално, но четейки го отново и отново наистина не мога да се освободя от усещането, че големият руски писател се обръща именно към нас, живеещите в поредната епоха на възход на Планетарния злодей…

Иван Бунин напуска Одеса с бялата армия през февруари 1920 г. и през Цариград, София и Белград се установява в Париж. През 1933 г. става първият писател-изгнаник, отличен с Нобеловата премия.

Малцина са авторите – страдалци и очевидци на болшевизма, които тъй разтърсващо и безмилостно както Бунин да описаха и осъдиха страшното зло, произлязло от дълбините на руския народ. В неговата хроника на “революционните” години “Окаяни дни”, в сборника “Под сърпа и чука” в публицистиката и в дневниците му се разкрива не само големият мислител и гениален художник на словото, но и един от най-убедените антисъветски автори, които познаваме.

А това е за мен едно от най-дефицитните и достойни за уважение качества.

Предлагам днес, на годишнината, първата част на превода, втората ще последва колкото може по-скоро.

---

Иван Бунин

Съотечественици,

Нашата вечер е посветена на беседа за мисията на руската емиграция.

Ние сме емигранти – думата „émigrer“ подхожда най-добре към нас. В огромното си мнозинство ние съвсем не сме изгнаници, а именно емигранти, тоест хора, доброволно напуснали своята родина. А мисията ни е свързана с причините поради които я напуснахме. На пръв поглед тези причини са разнообразни, но по своята същност те се обединяват в едно: тъй или иначе ние не приехме живота, който се възцари от известно време в Русия, бяхме в едно или в друго несъгласни, по един или друг начин водехме борба с този живот и след като се убедихме, че по-нататъшната наша съпротива ни заплашва само с безплодна, безсмислена гибел, се оттеглихме в чужбина.

Мисия звучи възвишено. Но и тази дума избираме съвсем съзнателно, помнейки нейния точен смисъл. Според френските тълковни речници „мисия означава власт (pouvoir), възложена на делегат да се отправи някъде и извърши нещо“. Под делегат се разбира лице, което има поръчението да действа от нечие име.

Може ли да се употребяват такива почти тържествени думи по наш адрес? Може ли да се говори, че ние сме нечии делегати, на които е възложено някакво поръчение, че ние представляваме някого?

Целта на нашата среща тази вечер е да напомни, че това е не само възможно но е и задължително. Някои от нас са вече много изморени и са може би готови, подложени на различни злостни влияния, да се разочароват от делото, на което тъй или иначе са служили, готови са да нарекат своето пребиваване в чужбина ненужно и дори осъдително и срамно.

Нашата цел е да кажем твърдо: вдигнете глави! Мисия, именно мисия, тежка, но и възвишена мисия възлага съдбата върху нас.

Ние, пръснатите по света, сме около три милиона. Изключете от тази грамадна цифра десетките и даже стотици хиляди, попаднали в емигрантския поток съвсем несъзнателно, съвсем случайно; изключете и онези, които, макар и да бяха противници (по-точно съперници) да днешните властелини на Русия, са всъщност техни кръвни братя; изключете техните съучастници, които пребивават в нашата среда само с една цел – да ни позорят пред лицето на чуждоземците и да ни разлагат: остава все пак такова множество, което дори само със своята численост говори за страшната важност на събитията, които създадоха руската емиграция и ни дава пълното право да ползваме възвишен език.

Но нашата численост далеч не е всичко. Има още нещо, което възлага на нас особена длъжност. И това нещо се дължи на факта, че в нас се въплъщава наистина един страшен знак за света, че ние сме предани борци за вечните, божествени основи на човешкото съществуване, разклатени днес не само в Русия, но и навред.

Дори нашият изход от Русия да бе само инстинктивен протест срещу душегубството и разрушението, възцарили се там, то и тогава би било нужно да се каже, че върху нас лежи мисия с определено значение:

„Погледни, свят, връз този величайши изход и осмисли неговото значение. Ето пред теб стоят милион от най-добрите руски създания, свидетелстващи за това, че далеч не цяла Русия приема властта, низостта и злодеянията на своите завоеватели; пред теб стоят един милион души, загърнати в най-дълбок траур, души, на които бе съдено да видят гибелта и срама на едно от най-могъщите земни царства и да знаят, че това царство е тяхна плът и кръв, съдено им бе да напуснат домовете и гробовете на бащите си, често поругани, да оплачат с най-горчиви сълзи хиляди и хиляди невинно убити и до смърт измъчени, да се лишат от всяко човешко благополучие, да познаят враг тъй подъл и свиреп, че дори име не съществува за подлостта и свирепството му, да се мъчат от всички египетски наказания при своето отстъпление пред него, да понесат всички мислими унижения и страдания по пътищата на чуждоземното скиталчество: погледни, свят, и знай, че в твоите летописи се изписва една от най-черните и, може би, съдбоносни за теб страници!“

Така щеше ла бъде, казвам аз, ако ние бяхме просто една огромна маса бежанци, които чрез самото си присъствие вопият против извършеното в Русия, ако бяхме, според прекрасния израз на един руски писател, ивикови жерави *, разлетели се по цялата поднебесна шир за да свидетелстват против московските убийци.

Но това не е всичко. Руската емиграция има право да каже за себе си много повече. Стотици хиляди из нашата среда въстанаха напълно съзнателно и действено против врага, който сега е установил столицата си в Русия, но ламти за световно владичество, стотици хиляди му противоборстваха по всеки възможен начин, в пълната мяра на своите сили, с много смърти засвидетелстваха те своето противоборство. И все още не е известно, какво щеше да се случи с Европа, ако го нямаше това противоборство.

В какво се състои нашата мисия, чии делегати сме ние? От чие име трябва да действаме и кого представляваме? Самата истина е: ние действахме, въпреки всички наши човешки падения и слабости, от името на нашия Божествен образ и подобие. И още – от името на Русия: не на онази, която предаде Христа за трийсет сребърника, за позволението да върши грабежи и убийства и която потъна в мерзостите на всевъзможни злодеяния и всевъзможна нравствена проказа, но на другата Русия, която е под ярема, която страда и все пак не е покорена докрай. Светът се отвърна от тази страдающа Русия, само от време на време той влизаше в ролята на онзи римски войник, който поднесе към устните на Разпнатия гъбата с оцет. Европа мигновено задуши болшевизма в Унгария, не допуска Хабсбургите в Австрия, Вилхелм в Германия. Но когато стане въпрос за Русия, Европа тутакси се сеща за принципа за ненамеса във вътрешните работи на съседа и спокойно гледа на руските „вътрешни работи“, тоест на шестгодишния погром, траещ до днес в Русия. А ето, че сега Европа стига дори до там, да узаконява този погром. И пак и пак се изпълнява по този начин словото на Писанието: „И ето ще излязат седем мършави крави и ще изядат седемте тлъсти крави, но от това самите няма да станат по-тлъсти… Ето, тъмнина ще покрие земята, и мрак – народите … И лицето на поколението ще бъде кучешко …“

Но толкова по-важна е мисията на руската емиграция.

Какво се случи?

Случи се велико падение на Русия, а заедно с това и падение на човека изобщо. Падението на Русия с нищо не може да бъде оправдано. Неизбежна ли бе руската революция или не? Никаква неизбежност разбира се нямаше, защото въпреки всички слабости и недостатъци, Русия процъфтяваше, растеше, развиваше се с приказна бързина и се видоизменяше във всички отношения. Революцията, казват, била неизбежна, защото народът жадувал да получи земя и питаел ненавист към своя бивш помешчик и въобще към господата. Но ако това е така, защо тази уж неизбежна революция не засегна например Полша, Литва? Нима там нямаше господари, нямаше недостиг на земя и въобще нямаше неравенство? И по каква причина пък в революцията и във всичките й зверства участваше Сибир с неговото допотопно изобилие на крепостни окови? Не, никаква неизбежност нямаше, а деянието все пак бе извършено. Но как и под какво знаме? Извършено бе по ужасяващ начин, а знамето им бе и е интернационално. Претендират, че това било знаме на всички народи, което щяло да даде на света, наместо синайските скрижали и Планинската проповед, наместо древните божествени заповеди, нещо ново и дяволско.

Съществуваше Русия, съществуваше един велик, изпълнен до горе с всякаква покъщина дом, населен с огромно и във всяко отношение могъщо семейство, създаден с благословения труд и усилия на много и много поколения, осветен от богопочитание, от паметта за миналото и от всичко онова, което се нарича култ и култура. И какво направиха от него? Заплатиха за събарянето на стопанина с пълното разгромяване на буквално целия дом и с нечувано братоубийство, с цялата тази кошмарно-кървава вакханалия, чиито чудовищни последствия са неизброими и, може би, вовеки веков непоправими. И целият този кошмар, повтарям, е толкова по-ужасен, защото той даже се прославя по всеки възможен начин, провъзгласява се за земен рай и продължава с години при снизходителното одобрение на целия свят, който отдавна беше длъжен да се вдигне на кръстоносен поход срещу Москва.

Какво се случи?

Колкото и да беше безумна революцията по време на голямата война, все пак огромна част от бъдещите бели ратници и емигранти я приеха. Новият стопанин се оказа ужасен по своята всестранна негодност, но въпреки това ние почти всички го защищавахме едва ли не с гърдите си. Но Русия, насъсквана и подпалвана от „планетарния“ злодей, който превърна развилнялата се власт на тълпата и всички нейни най-долни свойства в истинска религия, тази Русия вече бе обезумяла – самият министър-председател заяви на московското съвещание през август 1917 година, че вече са зарегистрирани – само официално зарегистрираните! – десет хиляди зверски и безсмислени народни „саморазправи“, т.е. линчувания. А какво се случи от там нататък? Случи се най-огромното световно погазване и обезчестяване на всички основи на човешкото съществуване, започвайки с убийството на Духонин и „мизерния мир“ в Брест-Литовск и стигайки накрая до човекоядство. А планетарният злодей, озарен от знамето с подигравателния призив за свобода, равенство и братство възсядаше високо на шията на руския дивак и призоваваше целия свят да тъпче в калта и съвест, и срам, и любов, и милосърдие, да троши на прах и пепел скрижалите на Моисея и Христа, да издига паметници на Юда и Каин, да изучава „Седемте заповеди на Ленин“.

И дивакът трошеше всичко и всичко газеше, и дори дръзна да извърши онова, от което би се ужасил и самият дявол: той нахлу в самата Светая светих на своята Родина, в мястото на онова страшно и благословено тайнство, където от векове почиваше най-великият неин Стожер и Заступник, поруга реликвария на Преподобния Сергий, ковчега, пред който от векове падаха ничком цели процесии от руски души в най-високите мигновения на своето земно съществуване.

Боже, нима точно на този дивак съм длъжен да се явя за да му се кланям и да му служа? Той ли ще е държавният стопанин на цялата нова Русия, осъществяващ своите „заветни мечти“ за сметка на съседа си, когото е заклал за половин декар „земица“ в повече?

Миналата година, четейки лекция в Сорбоната приведох думите на великия руски историк Ключевски: „Краят на руската държава ще настъпи тогава, когато се разрушат нашите нравствени основи, когато угаснат кандилата над гробницата на Преподобния Сергий и се затворят портите на неговата Лавра“. Велики слова, днес станали ужасни! Основите са разрушени, портите са затворени и кандилата са угасени. Но без тези кандила не е възможно да пребъде руската земя – и не бива, престъпно е да се служи на нейния мрак.

(следва II част)

---

* ивиковите жерави или Жеравите на Ивик от едноименната балада на Шилер – нарицателно за вестоносци, прогласяващи по света за извършено страшно престъпление

---

Превод: © Милен Радев

Прочети цялата новина

Свързани новини: