76.ВЕЛИКИТЕ ЕВРОПЕЙЦИ – ЕДИТ ПИАФ

Пламен Асенов
02. 04. 14, радио Пловдив

Целия текст слушай тук: http://www.radioplovdiv.bg/index2.php?content=velikite&id=79

Казват, че врабчетата не пеят, само чирикат. Е, не е вярно – нали всички сме чували това:

Пиаф, Не съжалявам за нищо

Не, не съжалявам за нищо.
Нито за доброто което са ми сторили,
нито за злото. Не ми пука за нищо.
Не, не съжалявам за нищо.
Всичко е платено, изметено, забравено.

Не ми пука за миналото.
Със своите спомени запалих огън.
Моите обиди, моите радости.
Нямам нужда от тях.

Измитам любовните трепети,
с техните лоши страни.
Измитам ги завинаги…..
И започвам отново от нулата.

Това изпя Едит, врабчето на Париж и на света, през 1960-та, само три години преди да отлети завинаги и да ни остави тук да си чирикаме по стрехите. Не е истина, че го има този глас, нали? Та тя няма метър и петдесет, тежи 40 кила мокра и на 45 години е така съсипана от болести и катастрофи, сякаш е на 450. И все пак го може. Нещо повече, с тази своя последна велика песен Едит Пиаф ни показа как човешкият дух надделява – не само над себе си, но и над онова, другото, което също ни убива.
„Смъртта е начало на нещо” – каза веднъж Едит Пиаф. Обикновено човек не обръща внимание на подобни думи, твърде стандартно утешение изглеждат. Но ако спреш за секунда, докато минаваш през тях, разбираш, че те носят надеждата по начин, много различен от познатите. Да, звучи ужасно да потънеш в нещо, което не знаеш какво е – страхът от неизвестното е сред най-големите ни страхове, твърдят най-големите ни психиатри. А с думите си Пиаф обръща този кошмар с хастара навън, превръща го от безнадеждност в надежда само чрез простичкото признание, че не знаем в какво точно сме забъркани, но все пак то със сигурност съществува. Хитро, много хитро – да признаеш невежеството си за смъртта, с което да засилиш надеждата. Това обаче не е единственият парадокс в живота на Едит Пиаф. Та нали в самия край на Втора световна война, когато Европа още погребва своите мъртви и разчиства руините, врабчето изпя друга своя знаменита песен – „Животът в розово”.

Луис Армстронг, Животът в розово

Не, сбърках малко. Това е Луис Армстронг, който не се удържа пред красотата на тази музика и изтромпи „Животът в розово” на знаменития си тромпет. А ето и самата Едит:

Пиаф, Животът в розово

Едит Джована Гашон е родена през 1915 година в Париж. Баща и е уличен акробат от Нормандия, а майка и – певица от Ливорно, с италиано-арабски произход. Това са сред малкото сигурни факти в ранната биография на Едит Пиаф. Според легендата, полицай помага при раждането и на тротоара на улица „Белвил”. Има обаче документи, че тя се ражда в квартална болница. Майка и я изоставя при собствените си родители, двама впиянчени старци. Когато баща и се връща от фронта в отпуска, намира я мръсна и гладна, затова я води на по-подходящо място – при своята майка в Нормандия, истинска Мадам, която държи истински публичен дом. Така малката Едит израства под топлите грижи на проститутките. Смята се, че като дете тя е сляпа поради кератит. И ето друга легенда. Проститутките събират пари, изпращат детето в манастира „Света Тереза” от Лизо и там то проглежда. По-вероятно обаче тя има не кератит, а алергичен конюнктивит, който се влияе от лечение. Важното е, че още на 14 Едит тръгва с баща си в живота му на уличен акробат и пее около него, тъй като няма акробатичен талант. Все пак с пеене си вади пари и скоро се отделя. На 17 се влюбва в някой си Луи Дюпон, има от него дъщеря, за която едва-едва се грижи и която скоро умира от менингит. По същото време Луи Лепле, собственик на нощен клуб, открива Едит да пее на площад „Пигал”. Той я наема и измисля името La Mome Piaf, което на арго значи „дребното врабче”. Лепле я прави също своя любовница, учи я да чете и пише, да се държи в обществото, облича я в малка черна рокличка и я пуска да пее всяка вечер в клуба си „Ла Герни” на „Елисейските полета”. Ето какво пее тогава Врабчето – слушаме „Моето питие” от 1935 година, най-старата записана песен на Едит Пиаф.

Пиаф, Моето питие

Любовта и истинските истории от собствения и живот – независимо дали реални или измислени – скоро стават основни теми в шансоните на малкото врабче. Това става, след като Лепле е убит, тя едва се измъква от обвинение в съучастничество и среща Раймон Асо. Той я прекръства на Едит Пиаф и я вкарва в каймака на парижката бохема, част от която започва да и служи с текстове и музика, друга част – просто с присъствие наоколо, но всички заедно – с обожание. До края на войната Едит Пиаф е сред най-известните люде в сферата на забавлението във Франция, после бързо превзема цяла Европа и Щатите. Отново противоречива е информацията за живота и в Париж по време на окупацията. След войната има обвинения за колаборация с немците, но тя казва, че е работила за Съпротивата – и тъй като наистина са налице такива данни, нещата се успокояват. Междувременно Едит Пиаф се влюбва и разлюбва постоянно, като щедро подпомага и кариерите на своите любовници, сред които са прочути певци на шансони – Жак Брел, Морис Шевалие, Ив Монтан, Шарл Азнавур. И доста други, но не само певци, впрочем. По принцип Едит лесно се влюбва и, тъй като е убедена, че сексът е пробен камък дали мъжът е добър партньор за жената, ползва секса като прелюдия към връзката, а не като етап от развитието и. Един ден обаче среща Марсел Сердан, френски боксов шампион, който буквално и разбива сърцето. През 1949 тя е на турне в Щатите, иска Марсел при себе си и му праща билет за самолет. Самолетът излита и се разбива на Азорите, което за Едит, макар едва 30-годишна, е нещо като началото на края – въпреки че тя да не спира с любовните истории наистина до самия си край. През 52-ра се жени за актьора и певец Жак Пилс, а през 62-ра – за 20 години по-младия от нея Тео, гръцки фризьор, когото нарича Сагапо, на гръцки – „обичам те”. Неслучайно точно тази жена изпя един от най-прочутите химни на любовта.

Пиаф, Химн на любовта

След смъртта на Марсел Сердан, Едит Пиаф описва така живота си – „спуснах се най-долу и стигнах самата глъбина на бездната. Обещах си да бъда мъжествена, но не издържах удара и се обърнах към наркотиците”. Това не спира след срещата и с младия Шарл Азнавур, с когото се забавляват….. как да кажа – почти до смърт. Двамата имат тежка автомобилна катастрофа. Едит си чупи рамото и няколко ребра, обаче не иска да спре да пее и скоро излиза на сцената, стегната с корсет, натъпкана с алкохол и морфин, за да издържи. Освен това, смята се, че катастрофата отключва у нея тежка форма на артрит, който деформира костите и буквално я смазва от болки. Следват още две катастрофи и състоянието на Едит е трагично. Спасява я Жак Пилс, който, освен че се жени за нея, я води в клиника за интоксикация. По това време, пък и до самия край на живота си, тя продължава да излиза на сцената винаги с голямо желание, макар и винаги с големи усилия, често изглежда като истинска „сянка от улицата”, както се пее в „Милорд”, прочутата и песен за една пристанищна проститутка, влюбена в богат англичанин, който дори не я забелязва.

Пиаф, Милорд

Само че, за разлика от момичето в песента, публиката забелязва Едит Пиаф и още как – между тях през годините има истинска взаимност. „Колко хубав е животът в дните, когато публиката е талантлива” – казва Едит Пиаф. И винаги напомня – „аз не пея за всички, аз пея за всеки”. Очевидно, навсякъде по света, независимо какъв език говорят, хората добре разбират това и, щом я чуят, всички бързо се завъртат в един общ танц.

Пиаф, Тълпата

Това е „Тълпата” – или „Публиката”, както също може да се преведе заглавието на песента. Неслучайно през 1963, когато Едит Пиаф издъхва от рак на черния дроб, стохилядна парижка тълпа я съпровожда до гробището „Пер Лашез”. Гробът и, покрит с черен гранит, е там и до днес, но самата тя – едва ли. Та нали смъртта непременно е началото на нещо – и май то задължително започва с аплодисменти.

Пиаф-Овации

Прочети цялата новина

Свързани новини: