Азиатските дракони (1): Хонконг

Днес ви представям първата част от кратката поредица на Иван за „азиатските дракони“  – започваме с Хонконг. Приятно четене:

 

Хонконг

част първа от поредицата

Азиатските дракони

Нямахме търпение да се приземим в Хонконг. Първо, поради факта, че там вече ни чакаха много добри приятели – първите, които щяхме да прегърнем от месеци наред. И второ, очаквахме да прилича на Сингапур, а той толкова ни беше грабнал преди 3 години.

Е приличаше, но и се различаваше в много насоки. Хонконг също е бивша английска колония. Разположен е на над 1000 квадратни километра площ, като се състои от остров Хонконг, полуостров Коулун, и няколко по-малки острова. Хонконг е един от най-гъсто населените райони в света с повече от 7 милиона души, буквално опаковани на тази площ. На полуострова, където и ние се бяхме насочили, живеят около два милиона души, на площ по-малка от 47 квадратни километра. Това обясняваше и трудностите ни при намиране на импровизирания ни хотел. Попаднахме в област само с небостъргачи. Всъщност, най – нормалното за Хонконг, имайки в предвид факта, че той има най-много небостъргачи в света и почти два пъти повече, от намиращия се на второ място в класацията Ню Йорк.

Хонконг е в пъти  по претъпкан, разхвърлян и не толкова китен и чаровен като Сингапур. Луд трафик, светлини, купища народ и лабиринти от безистени  под големите сгради. Дори и след напътствията, получени от Иво, пак се повъртяхме доста, докато разберем кой точно е нашия безистен. Веднага привлякохме и компания. За няколко минути и вече бяхме събрали предложения за хашиш, маркови часовници, чанти или парфюми – никак не бездействат местните труженици. Намирането на безистена не беше достатъчно. От там в дългите и мрачни коридори, заети със сергии за каквото можеш да си представиш, че и повече, имаше няколко буквени асансьори – всъщност цялата английска азбука беше изредена и пред всеки от тях огромни опашки. В крайна сметка стигнахме до нашия етаж, до който се стигаше само с един от многото асансьори.

Жената на рецепцията вече ни очакваше, както и Иво и Младен. Нямахме търпение да излезем на по бира, за да си поговорим на дълго и широко. Те бяха тук от 2-3 дни, ориентирали се в обстановката и посетили доста от характерните забележителности, за които на нас нямаше да ни стигне времето. Забавлявахме се дружно на миниатюрните ни стаи. От вратата директно се озоваваш на леглото, а багажа освен на главата си, другаде няма къде да го оставиш. Стаите, разбира се нямаха и прозорци, но трябваше поне да се радваме на сравнително големите ни бани. Спокойно се завърташ в тях. Все пак, тук бяха и най – високите цени на недвижими имоти в света. Варираха от по няколко милиона долара, само заради панорамната гледка, която предоставяха към пристанището Виктория.

 

 

И цялата нощ, нямаше да ни стигне да се наприказваме, а за следващите дни ни чакаше стегната програма. Първата ни задача, беше да намерим магазина за техника, който Иван така детайлно беше проучил, за да си купим нов фотоапарат. Оказа се доста близо до нас. От там се отправихме

към острова

Имаше страхотно развит фериботен градски транспорт, а билетите бяха буквално наши стотинки. На фона на високия стандарт тук си беше цяло чудо. Да не говорим, че беше и най-добрия начин да се насладиш на гледката, която се предоставяше от водата, както към полуострова, така и към острова – особено нощно време. Бяхме тръгнали към така известния

връх Виктория

и дори и лошото време не можеше да ни уплаши. Въжената железница, която представлява част от атракцията беше затворена, затова хванахме автобуса. Беше от ясно, по-ясно, че съвсем скоро ще завали, но това не ни попречи да тръгнем по пътеката, за обиколка на върха, за да се насладим на предлагащите ни се градски и пристанищни гледки. И дъждът не закъсня – изсипваше се като из ведро. По нас отвсякъде се стичаше вода, а пътеката така и не свършваше. Накрая се добрахме до едно от покритите кафета, с идеята да се изсушим и стоплим.

Дори и на самия връх имаше два големи търговски центъра, но температурите вътре бяха не човешки студени, особено за мокри хора. Поне след като дъждът се размина, успяхме да видим гледките, които преди това ни се губиха, поради мрачното и облачно време. . На връщане се върнахме с атрактивната въжена железница, наклонена под 45 градусов ъгъл, от която се разкриваха страхотни гледки.

 

 

 

Побързахме да се върнем обратно на полуострова, за да се преоблечем. Температурите не бяха толкова приятни, за да се разхождаш с капеща от теб вода. Метро станцията беше огромна с по минимум 10-15 изхода, разделени не само на буквени сектори, но и на цветови. Едно нещо, което е абсолютно уникално за железопътната система на Хонконг е, че той е свързан с две международни граници с континенталната част на Китай.  Изумиха ни огромните опашки по един в линия, както и стрелките, обозначаващи местата за качване и слизане.

Пререждането на каквато и да било опашка тук е табу. Повече от вероятно е да доведе до отказване извършването на услуга, ако бъде направено. Често се дивяхме на огромните опашки пред заведенията, но най – вече на опашките пред скъпите и лъскави бутици. Простираха се по протежение на тротоара на целия магазин. Както и навсякъде другаде тук, често полицай разпределяше хората по реда им на влизане. А не се виждаше да има разпродажба или поне частично намаление. Тук определено консуматорството и култа към скъпите и известни марки процъфтяваше. Apple се бяха сдобили с цял комплекс с размер подобен на нашите молове – целия в стъклени витрини. Гледката на блъскащия се вътре народ направо изумяваше.

Тротоарите бяха разделени с линия за пушачи и не пушачи. Общоприето е да не се нарушават така определените граници. Друг не писан закон тук, е искането на разрешение за пушене пред непушач, за да не остане човека с впечатление, че се опитваш сериозно да увредиш  неговото здраве. Ред и дисциплина определено имаше, а и как не при тези размери и популация.

Ясно се открояваха и правеха впечатление бамбуковите скелета, издигнати редом до лъскавите небостъргачи. На места дори нямаше платформи и се чудехме, как ли изобщо успяват да се задържат на тях местните работници.

Въпреки, че официално се води част от Китай, Хонконг, както и Макао оперират, като малки държави със своя собствена валута, закони, полиция и дори граничен контрол.

Хонконг в буквален превод означава ароматно пристанище. Представлява интересна смесица между китайско и бившо английско влияние. Хонконг  играе ролята на важен център в Източна Азия с глобалнивръзки с много градове в света. Той е уникална дестинация, която е погълнала хора от толкова разнообразни културни влияния, че гордо се обявява за световен град на Азия.

През януари 1841г. в резултат на разгрома на династия Цин на Китай в Първата опиумна война, остров Хонконг става британска колония. След поражението на Китай по време на Втората опиумна война, полуостров Коулун е отстъпена на Великобритания през 1860 година. През 1898 г. новите територии са отдадени под наем на Великобритания за 99 години.

Когато избухва Втората световна война, Уинстън Чърчил заявява, че Хонконг е “непревземаема крепост“. Резултатът само 2 седмици по-късно е, че Хонконг  е предаден на японците на 25 декември 1941 г. След края на войната, въпреки американските обещания, че Хонконг ще бъдат върнат на Китай, британците успяват да си възстановят контрола. Следвоенното възстановяване на Хонконг  е удивително бързо и в рамките на 2-3 месеца, всички икономически ограничения са премахнати и Хонконг  отново става свободен пазар.

След като комунистите поемат контрола на континенталната част на Китай през 1949 г., много китайци, особено бизнес ориентираните, избягват в Хонконг  поради преследване от комунистическото правителство. През 1990 г. БВП на глава от населението в Хонконг  надминава този на Великобритания, като за първи път БВП  на колония надминава този на своите колониални господари. Хонконг  е четвъртия по големина в света финансов център след Лондон, Ню Йорк и Токио.

През 1984 г. китайското и британско правителства подписват Съвместна декларация по въпроса на Хонконг, връщайки го обратно на Китай на 1 юли 1997. Под мотото “една държава, две системи“, Хонконг остава една капиталистическа икономика, без различните ограничения, които се прилагат в континенталната част на Китай - като цензура на новините и чуждестранен валутен контрол.

Стана ясно, че местните са много обидчиви на темата относно пропагандата, на която са подложенисъгражданите им, които живеят в континенталната част на Китай.

В Хонконг, свобода на словото и пресата са защитени със закон.

Тук хората са свободни да критикуват правителството. Уеб сайтовете не са блокирани.  В местните книжарници са на разположение колекция откниги за комунистическия режим и много чувствителни политически въпроси.

Като цяло около Хонконг има много интересни факти. Най – много ни впечатлиха следните:

• ·Много от сградите са построени без 14-ти и 24-ти етаж, които означават „Трябва да умреш“ или „Умирай лесно“.
• ·Често се случва, персоналът да ти подава сметката или връща рестото с двете  ръце едновременно. Счита се за уважителен жест. Зависи изцяло от теб дали да върнеш обратния жест.
• ·Хонконг може да се похвали с повече автомобили “Ролс Ройс“ на човек, отколкото всеки другград в света.
• ·Хонконг има най-висок среден коефициент на интелигентност в света - 107.

След като се наситихме с толкова много информация, решихме да посветим вечерта си на лазерното шоу на пристанището.  Може да се гледа едновременно, както от острова, така и от полуострова на специални платформи озвучени с местна музика, като всяка сграда е осветена в различни форми и цветове. Беше невероятно красиво и определено едно от нещата, създадени от хората, които се помнят за дълго, ако не и за винаги. В последствие разбрахме , че шоуто може да се гледа и от специални корабчета, които също бяха озвучени .Същевременно с насладата си задаваш и въпроса за безумните ресурси, които се хабят всяка нощ, и с които спокойно може да се освети за доста по-дълго време държава като България, а какво да говорим за някоя африканска държава например. Друго безумие са огромните търговски центрове, които се намират буквално на всяка крачка и които поддържат температура не по-висока от 18 градуса – толкова студено, че буквално мръзнеш като влезеш и дори без да се задържаш, а само преминаваш на съседната улица по най-бързия и лесен възможен начин. Абсурдното беше, че на входа на някои магазини имаше климатици буквално духащи към  улицата.:) Факта, че ние ходехме навсякъде с якета (при 30 градусова температура навън), е достатъчно показателен, макар че за местните това явно не беше проблем или просто бяха свикнали.

 

 

На следващия ден, се отправихме към един от многото малки острови наоколо. Търсихме така известните

розови делфини

Тук е единственото място, където могат да се видят, освен в делтата на река Ориноко във Венецуела. Не случайно, емблема на обединението на Хонконг с Китай е именно този странен делфин. Изненадахме се, но някои от местните, не бяха и чували за тях, а какво остава да ни насочат къде точно да ги търсим.

Островът, на който пристигнахме, нямаше нищо общо с Хонконг. Тук се беше запазил именно този китайски уют и чар, който или отдавна се е загубил или просто никога не го е имало в Хонконг. Малко село с тесни улички и сергии от двете им страни с типичните пластмасови ниски маси и столове за хранене, изнесени на самата улица, но далеч от нашите представи за това как би трябвало да изглежда един ресторант. Всичко е широко отворено и виждаш какво се случва в импровизираната кухня. Млада жена готви, привързала бебето за гърба си, а то просто си кротува. Особен колорит, на фона на морето, китайските храмове и пушека от ароматни пръчици наоколо. Никой не говореше английски, а и делфини така и не намерихме. В крайна сметка, поне се разбрахме, че ако искаме да ни сервират риба в местния ресторант, то трябва да си я купим от пазара и да им я занесем.

Пазарът представляваше една баба поседнала на плувнал в кръв цимент, заобиколена с аквариуми, пълни с най-разнообразна риба. Посочихме ѝ коя искаме, а тя с една голяма усмивка я извади, метна я на цимента и на бързо се справи с нея с помощта на нещо като сатър. Връчи ни я със същата тази усмивка и се зае със следващата поръчка. Хапнахме вкусно, почерпиха ни и с китайски чай и така наречените “fishballs“,  след което тръгнахме да изследваме следващия остров.

 

 

На

Лантау

се наложи  да хванем автобус през планината, като пътя ни мина покрай местния затвор, който отдалече приличаше по скоро на някакъв 4-5 звезден хотел с модерни футболни игрища. Пристигнахме в туристическата зона на Лантау, която представляваше туристическа улица, малко наподобяваща нашия Етър, с различни сергии и занаяти. В далечината на един хълм се виждаше

Големият Буда,

а отгоре минаваше кабинков лифт. Минахме през площада със статуи на китайски воини и от там изкачихме стъпалата до Будата. В момента, в който слизахме надолу новия ни апарат започна да отказва да работи.  Новината изобщо не беше добра, при условие, че си тръгвахме рано на другия ден, а часът беше след 5 следобеда. Можехме само да се надяваме магазина все още да работи докато стигнем до него. Качихме се на лифта. И без това бяхме решили да се насладим на гледките, които предоставя, но сега изглеждаше и най-бързия начин за връщане на обратно.

Лантоу, Hong Kong, Хонконг

Летището на Хонконг е отделено на самостоятелен изкуствен  остров и докато пътувахме с лифта имахме възможността да видим буквално наредените на опашка самолети, които се изчакваха, за да излетят от една и съща писта. В далечината се виждаше моста Tsing Ma, който е най-дългия в света пътен и железопътен окачен мост, както и една отзабележителностите на Хонконг. А отдолу местните събираха нещо от дъното на  морето и го пресяваха със сита. Така и не разбрахме, какво беше толкова атрактивно, че се бяха събрали стотици хора.

Извадихме късмет, магазина все още работеше и дори човека, от който бяхме взели апарата беше там. Сделка обикновено се прави само с един човек и местните държат да я завършиш, с който си я започнал. Човекът се извини и смени апарата, а ние си отдъхнахме спокойни.

Прекарахме вечерта отново кръстосвайки осветените улици и наслаждавайки се на поредното светлинно шоу. Шляейки се попаднахме уж на индийски ресторант, който се оказа в някаква забутана стая на поредния небостъргач. Изглеждаше повече на публичен дом, отколкото на ресторант, но поне готвеха вкусно. Така или иначе имаше две маси в цялото помещение, но за сметка на това компенсираше с огромни огледала и колоритен персонал.

 

 

Човек лесно би се заблудил от всичко лъскаво в Хонконг, но ако види снимки на някои квартали преди 20 години, би останал шокиран и объркан. В момента на това място има изграден лъскав парк, и само една арт инсталация напомня как е изглеждало само преди 20 години…

 

 

За мен си остана голяма загадка, как така Китай не са осъзнавали значението на Хонконг, въпреки че го губят след поражение в Опиумните войни. Те са смятали, че правят незначителна отстъпка пред „варварите“, с което да им замажат очите. И  от другата страна е имало легендарни изказвания  като “гол остров, върху който едва ли има и една къща“, но .в последствие всеки разбира значението на това място. Все пак Китай си го върнаха, но това ще им стои като обеца на ухото за в бъдеще.
В ранната сутрин отлетяхме към Ханой.

Очаквайте продължението

Автор: Иван Иванов

Снимки: авторът

 

Други разкази, свързани с Хонконг – на картата:

Хонконг

Прочети цялата новина

Свързани новини: