Девет олимпийски дни в Лондон, 2012 (6): От Лондон до „Олд Трафорд“

Продължаваме с шестия и седми ден на Атанас от Олимпиадата в Лондон 2012. Първия ден ходихме на тенис и бокс, втория – на тенис и баскетбол , третия – на плажен волейбол и вдигане на щанги, през четвъртия гледахме спортно ходене и волейбол, петия ден присъствахме на дамския маратон, тенис и лека атлетика – а през шестия и седмия ще идем на кану-каяк, волейбол и футбол (с Бразилия!!!

Приятно четене:

Девет олимпийски дни в Лондон 2012

По-бързо, по-силно, по-високо

Ден шести

Кану-каяк, волейбол и футбол

„Съпорт“ за нашите в кану-каяка и волейбола

Шести ден на Олимпиадата и поредното ранно ставане. Щях да пътувам извън Лондон, за да гледам кану-каяк. Гребането (академично и кану-каяк) е още един спорт, който ни е носил слава и медали в миналото, но е пред затриване в България. Времената на Светла Оцетова, Николай Бухалов, Петър Мерков и Румяна Нейкова бяха отминали и единственият ни представител в Лондон беше Мирослав Кирчев, за когото щях да дера гърло в квалификациите на 1000 метра каяк. Гребният канал Итън Дорни (Eton Dorney) се намираше на около 35 км от Лондон и метро до там, естествено, нямаше. Пътуването беше с влак от гара Падингтън (Paddington), a организаторите се бяха погрижили дневната карта за градски транспорт, която вървеше с билета, да важи и тук. Качих се в последния момент, тичайки, за да хвана влака, че следващия беше след 40 минути, а времето все пак е пари (не че съм забогатял от бързане, но все пак…). Във вагона беше претъпкано и трябваше да стоя прав, но пътят не беше дълъг, така че нищо страшно.

Човешкият мозък има навика да прави неочаквани асоциации. Ето, пътувам си във влака, мисля си за мои си неща…за гребане… и неочаквано си спомних как, като студент, с един приятел решихме да се пробваме да участваме в „Минута е много“. Ходихме в студиото, където, преди записа на предаването, се провеждат квалификации и трябва да се пребориш с другите кандидати, за да участваш. И ми се падна въпрос „През коя година е основана международната федерация по гребане“? Шах и мат! С пешката! И въпросът беше отворен, т.е. не като в „Стани богат“ да имаш няколко варианта и, току-виж, си улучил верния отговор. Писах на късмет „1904 г.“ (естествено, не улучих), но и не знам каква читанка трябва да си, за да знаеш подобен отговор без да се допиташ до гугъл. Предполагам, някакъв хибрид между Димо Падалски и Румен Пайташев Иначе гледахме „Минута е много“ на живо и слушахме култовите реплики на Пешо Вучков: „Нека да попитаме публиката“ и „Печелите книга от издателство „Слънце!“.

Организацията по придвижването на посетителите беше перфектна. Още със слизането на гарата имаше усмихнати доброволци, които ни насочиха към специалните автобуси за превоз до гребния канал. От паркинга си трябваше ходене през някакво поле, за да се стигне до самия канал, но не те оставяха да скучаеш, тъй като по пътя имаше табелки с интересни олимпийски факти. Единият надпис си беше комично-забавен: на Олимпийските игри в Амстердам през 1928-ма австралийски гребец на име Хенри Пиърс спрял по средата на състезанието, за да пропусне пред лодката си семейство патици и бил изпреварен от съперник французин. Въпреки това, Пиърс си върнал лидерството и спечелил четвъртфиналната си серия, а по-късно – и златния медал в дисциплината.

На пътя към гребния канал имаше и фигура на

олимпийския талисман Уенлок

За него не съм разказвал досега. Поне за мен, това е едно от най-нелепите същества, раждани от човешкото въображение. Вместо да изберат за талисман някое животинче, от организационния комитет лансираха еднооко човече, за което не е много ясно циклоп ли е, извънземно ли е… За капак, при гребния канал се разхождаше и човек, облечен в костюм на Уенлок, за да забавлява децата (или да ги плаши). Иначе, евала на организаторите, и тук не оставяха публиката да скучае. В специална шатра учеха хората как да гребат в симулатор на лодка с гребла. Имаше и игри с публиката и награди за верни отговори.

Трибуните на

гребния канал

(общо за 20 000 души) бяха разположени, логично, около финалната линия. За да мина по-евтинджоско, обаче, си бях взел билет за средата на трасето, където няма седалки и гледаш или правостоящ, или седнал на тревата. Опънах скромното ми знаме „Team BG” на земята и зачаках дисциплината на Мирослав Кирчев – 1000 метра сингъл каяк. Други българи не видях, но някакъв англичанин дойде и помоли да снима родния флаг. Явно надписът и асоциацията с „Team GB” (британския отбор на Олимпиадата) го бяха привлекли. Серията на Миро Кирчев беше първата за деня. Видях го отдалеч нареден на старта в трицветна бяло-зелено-червена фланелка, но на видео стената го дадоха отблизо. Цайсите му направо къртеха мивки. Изглеждаше сякаш щеше да ходи на 3D филм или се е приготвил за наблюдаване на слънчево затъмнение. „Нищо, важното е да гребе здраво“, казах си наум.

Когато състезателите минаха покрай нас, всички викаха и развяваха знамена – германски, британски, канадски… И аз махах трибагреника и виках с всичка сила: „Давай, Миро!“ (едва ли ме е чул). Не се изложи момчето. Завърши трети и успя да се класира за полуфиналите. Бях приятно изненадан, защото, въпреки традициите ни в този спорт, не очаквах кой знае какво от нашия представител. Не липсваше и екзотика – в серията на Миро Кирчев, имаше гребец на име Джон Утанга – абсолютен турист от Островите Кук, който завърши на повече от минута след победителя. Същото се случи по-късно и със състезател от Самоа в сериите на кану 1000 метра. Някакъв сенегалец на име Гай пък ме накара да се сетя за Ибрахима Гай, който играеше преди години в ЦСКА. Дали пък не му беше някакъв далечен братовчед? Не знам, но финишира пети (от общо шест човека) в серията си и пак се класира за полуфиналите, поради липсата на достатъчно състезатели в дисциплината. Трябва да има и такива участници – това си е част от чара на Олимпиадата.

Два дни по-късно, в един от безплатните вестници в метрото, прочетох за още един такъв участник-революционер или по-скоро революционерка – Сара Атар. Тя стана първата жена от Саудитска Арабия допусната от собствената си родина до участие на Олимпиада и, макар че завърши на повече от половин минута от предпоследната в бягането на 800 метра, целият стадион (80 000 души) станал на крака, за да й ръкопляска. Съгласно изискването на исляма, Атар тичаше с кърпа на главата, която да скрива косата, и с клин, който да крие бедрата, а на церемонията по откриването, тя и другата й сънародничка, която представяше Саудитска Арабия, бяха принудени да ходят на видимо разстояние след мъжете в делегацията. Въпреки това, самото изпращане на две олимпийки от Саудитска Арабия в Лондон е важна крачка за хората, борещи се за равноправие за жените в ислямския свят.

Дойде време и за полуфиналите на 1000 метра каяк.

Отново падна яко викане, когато каякарите минаха покрай нас, а Миро Кирчев направи добра гонка. Започна силно, движеше се дълго време сред първите и до последно се бореше с представителя на домакините Брабантс за четвъртото място, което го класираше за финала. След финиша, от позицията, на която бях, ми беше трудно да определя дали е удържал четвъртата позиция и зачаках резултатите на видео стената. След малко излязоха и гледам Мирослав Кирчев – пети, на половин стотна от секундата зад Брабантс! Диктора не пропусна да съобщи с въодушевен глас, че техния човек продължава, британците около мен ликуваха, а аз се ядосвах – половин стотна, това сигурно са две-три педи! Ама, че малшанс. В интерес на истината, нашето момче беше в по-силната полуфинална серия – първият и вторият по-късно спечелиха златният и сребърен олимпийски медали. Така, че едно голямо браво за Миро, че не се предаде и се бори до последно.

Нищо вече не ме задържаше в Итън Дорни и поех по обратния път – пеш към автбоуса, с него до гарата, оттам – на влака, и обратно в Лондон. След лекото разорование от пропуснатия шанс за финал в кану-каяка, следващата ми цел беше

волейболната зала Ърлс Корт

Щях да гледам последния мач на националите ни в предварителните групи – срещу Италия. Нашият отбор вече се беше класирал за четвъртфиналите, но при победа щеше да оглави класирането и да избегне мач с най-силните отбори в следващата фаза. Въпреки загубата ни от Аржентина, борбата за челната позиция в групата стана реалност благодарение на супер-, хипер-, гига-, мега-изненадващия успех на Австралия над победителя в Световната лига Полша.

От метро станцията до залата се ходеше по една типична лондонска улица с бели и еднакво изглеждащи къши от двете страни. Улицата беше пълна с волейболни фенове и, както си вървях по нея, чух някой да ме вика на чист български: „Наско, Наско!“. Започнах да се оглеждам и тъкмо си помислих, че нещо изкукуригвам и съм започвал да чувам гласове в главата си, видях познато лице – колега от университета, който от няколко години живееше в Англия. С приятелката му се връщаха от залата. Ходели да питат за билети, защото много искали да гледат нашите момчета, но, за съжаление, нямало. Кратка раздумка („Как си?“ – „Добре!“ – „А ти?“ и т. н.) и – напред към залата.

Earls Court, Лондон SW5, Великобритания

В коридорите на Ърлс Корт мернах Данчо Лазаров – недолюбваният от феновете президент на родната волейболна федерация. Той беше причината звездата на тима Матей Казийски да бойкотира тима и да не е на Олимпиадата. В знак на солидарност с уволнението на Радостин Стойчев, който беше треньор преди Лондон, Казийски обяви, че няма да играе за националния отбор, докато Лазаров е начело на родната централа. И до ден-днешен държи на думата си и не иска да се върне. Един скандал, който бих коментирал просто с думите „Глупава история“. Вместо да сме обединени и да имаме още по-силен отбор с Казийски в състава, вече две години се лишаваме от един от най-добрите си състезатели. Не искам да вземам ничия страна, защото, според мен, и двамата носят вина. Типично по нашенски, никой не прави компромис в интерес на България, а се инатят, като магаре на мост. Лазаров не подава оставка (очевидно, за да не изпусне големия кокал), но и Казийски ми падна сериозно в очите, защото, вместо да си преглътне гордостта и да играе за страната си, излиза, че е нещо като марионетка на Радостин Стойчев и прави, каквото той му каже. Това си е лично мое мнение, разбира се, никого не ангажирам с него.

За щастие, в отсъствието на Казийски, се появи друг лидер – Цветан Соколов, който грееше от огромен плакат на една от носещите колони на залата в Ърлс Корт. В самата зала отново беше пълно с български фенове. Този път гледах отвисоко, но все пак успях да мерна във ВИП ложата Стефка Костадинова с опънат роден трибагреник на седалките пред нея. За разлика от мача с Аржентина, нашите момчета се представиха супер и, макар отделните геймове да не бяха лесни, спечелихме с категоричното 3:0! Най-после да видя някакъв истински български успех на Олимпиадата и след края на мача, родните запалянковци (в това число и аз) дълго озвучаваха залата с „Българи, юнаци!“.

Победата над „адзурите“ означаваше първо място в групата и четвъртфинал не със САЩ, Русия или Бразилия, а със съвсем преодолимия отбор на Германия. Щастлив, реших да остана да погледам малко и от следващия двубой – Великобритания срещу Аржентина, но издържах само до края на първия гейм. Просто нямаше смисъл – волейболът няма никакви традиции на Острова и домакините бяха сформирали отбор специално за участието си на Игрите. Съответно, въобще не бяха равностойни на южноамериканците и закономерно записаха пета поредна загуба.

Нямаше какво друго да гледам, затова се прибрах в хостела да си почина, че на следващия ден ме чакаше яко път – до Манчестър и обратно. Писах на колегата от университета, с когото се засякохме при Ърлс Корт, ако иска да пийнем по бира тези дни, че се видяхме много замалко и набързо. За съжаление, се оказа на работа, а и не живееше точно в Лондон, така че не се получи. Испанчето Давид скитал цял ден в търсене на квартира, но така и не намерил и щеше да остане още в хостела. Аз обаче го напусках рано сутрин, затова разменихме фейсбуци и се сбогувахме още от вечерта.

Ден седми

От Лондон до „Олд Трафорд“

Сутринта, по възможно най-тихия начин, за да не будя останалите, се изнесох, за отида на мястото, където спах първата ми вечер в Лондон – хостелът близо до Хайд Парк. Само си оставих багажа за съхранение и хванах метрото до Виктория Стейшън, а оттам – малко пеш до автогарата (Victoria Coach Station), от която щях да пътувам до

Манчестър

Влаковете в Англия са много удобни, бързи и точни, но пък са и скъпички. Затова пък автобусната компания Megabus е, може би, най-изгодният вариант за пътуване в Кралството. На мен например, пътуването до Манчестър и обратно ми излезе общо 13 паунда, което е почти колкото един автобусен билет от София до морето. В непиковите часове (обикновено при пътуване през нощта), за по-близки дестинации (да кажем, до 200 километра), дори има шанс да хванете от билетите по един паунд. Разбира се, човек трябва да се примири и с някои неудобства, като възможни закъснения и по-малко пространство, отколкото във влак. Ако някой иска да се възползва от услугите им, сайтът им е www.megabus.co.uk. Купуването на билет става онлайн и единствено трябва да си запишете резервационния номер, тъй като го искат при качване в автобуса.

На автогарата имаше доста представители на малцинствата в Англия, а тръгването закъсня с близо час. Мен не ме бъркаше, тъй като мачът беше чак вечерта и си бях предвидил време за възможно забавяне. В автобуса имаше и бразилци с жълто-зелени фланелки и горнища, които, сто процента, също пътуваха за мача. Пътят беше около четири часа и половина, а единствената итересна случка беше, когато спряхме в Ковънтри. Някакъв индиец не беше допуснат да се качи (може би билетът му е бил за друг час, а може би просто не е бил редовен) и викаше и размахваше някакъв лист (вероятно с резервацията му) след автобуса, докато потегляхме. В късния следобед пристигнахме в Манчестър. Автогарата беше в самия център, в непосредствена близост до Arndale – огромен мол, в който буквално можеш да се изгубиш. Пийнах едно лате в Старбъкс, но не се задържах дълго в центъра. Просто година по-рано бях идвал в града и не ме беше грaбнал никак. Даже напротив – стори ми се много сив, скучен и еднообразен, без нещо интересно от туристическа гледна точка. Най-голямата атракция на Манчестър си бяха футболните отбори – от дълги години „Ман Юнайтед“, а от скоро (благодарение на щедри инвестиции от Абу Даби) и „Ман Сити“ се превърна в сила. Футболният туризъм е сериозно застъпен най-вече в „Юнайтед“, на чиито домакински мачове редовно има фенове от всички краища на света, дошли специално, за да гледат на живо любимия си отбор. Година по-рано и аз се влях в туристическия футболен поток, но само за тур на „Олд Трафорд“. Поради тази причина, знаех отлично как да стигна до стадиона и нямаше нужда да питам някой местен.

Преди година, преди да дойда в Манчестър, си мислех, че града има метро, тъй като открих транспортна система с името Metrolink. Оказа се подвеждащо. На място установих, че Metrolink всъщност е трамвайна система. Трябваше да хвана трамвая в посока Altrincham по жълтата линия, но същото направиха още доста хора и пътуването не беше от най-приятните – мотрисата беше претъпкана с англичани, корейци, бразилци…

Всички слязоха на спирка

„Олд Трафорд“,

намираща се на няколкостотин метра от стадиона. До него се стигаше пеша по дълъг и прав път, който отначало носи името Уоруик Роуд, но, с приближаване към съоръженито, се превръща в „Sir Matt Busby Way”, наречен на един от великите мениджъри в историята на Манчестър Юнайтед – Сър Мат Бъзби. Отляво и отдясно е пълно с барове, на които се веят клубни знамена на английския колос. С приближаването към стадиона тълпата се сгъстяваше. Бразилците определено бяха мнозинство, но имаше и атрактивни корейски фенове. Атмосферата беше приятелска, като за празник, а пред главния вход, който беше украсен с олимпийските кръгове, някакви корейци танцуваха сред кръг от хора.

Купих си за спомен шал с надпис

„Бразилия – Корея“

и датата на мача и почнах да се оглеждам за входа, през който трябва да вляза. Оказа се, че има специални мерки за сигурност и първо трябва да се наредя на отделна опашка за проверка на чантата ми. След щателен оглед, я запечатаха в специален найлонов плик, който нямах право да отварям до влизането в стадиона. Целите бяха две. Първо – гардовете на входа да се занимават само с претърсване на хората, без чантите им (които трябваше да са проверени предварително), и второ – да не се трупат опашки по входовете. Въпрос на организация!

След като влязох, не можех да се нарадвам на мястото си – на третия ред, точно зад оградата отделяща публиката от терена. Бях толкова близо до терена, че докато резервите загряваха, можех да ги наплюя (не че съм имал намерение да го правя). Седалката ми беше на Южната трибуна (South Stand), а отсреща беше „Sir Alex Ferguson Stand“, която беше преименувана на името на Сър Алекс Фъргюсън няколко месеца по-рано. Малко преди началото, публиката започна да заема местата си, но стадионът така и не се изпълни до краен предел. Друго щеше да е, ако британците не бяха отпаднали от Корея с дузпи… Въпреки празните места, които зееха по трибуните, не липсваше колорит – бразилски фенове думкаха на барабани, а други танцуваха самба.

Бразилия може и да е ставала пет пъти световен шампион по футбол, но интересното е, че никога не е печелила олимпийската титла. Именно, в преследване на тази цел, в олимпийския състав на Бразилия бяха викнати няколко утвърдени имена, а за треньор беше определен Мано Менезеш, който по принцип подготвяше основния състав на „Селесао“ за Мондиал 2014. Корейският отбор ми беше тотално непознат, докато при „кариоките“ бяха бъдещата звезда на „Барселона“ Неймар, защитникът на „Реал“ (Мадрид) Марсело, Тиаго Силва и Пато от „Милан“, известният с топовния си шут Хълк…

По време на мача научих и за съвсем пресен трансфер. На съседната седалка, някакъв англичанин каза на човека до него: „Челси току-що платиха 20 млн. паунда за играча с номер 10“. Играчът беше Оскар, който в момента е основен играч в „Челси“ и го следих с любопитство през целия мач. Много ми бяха интересни и изявите на Неймар, който още играеше в родината си, но вече беше нашумяло име в Европа.

В срещата изненада нямаше.

Корейците бяха равностойни само в началото на мача, но рухнаха след първия гол във вратата им, дело на неизвестния, поне за мен, Ромуло. След това Бразилия се забавляваше и с лекота спечели с 3:0, а още по-неизвестен за мен беше авторът на другите две попадения – Дамиао. Малко ми беше чудно, че хора като Хълк и Пато, които са си имена в Европа, бяха резерви (Пато все пак влезе през второто полувреме), но предположих, че бразилският селекционер ги пази за финала. Няколко дни по-късно се състоя и мачът за златото, но „кариоките“ отново останаха без олимпийска титла, надхитрени с 2:1 от Мексико. Така, за Бразилия остана да чака с надежда следващата Олимпиадата (в Рио през 2016-та), на която ще е домакин. Преди това южноамериканците ще се надяват да спечелят световната купа, чиито финали също ще се проведат също в родината им това лято. В преследването на желаните трофеи обаче няма да участва Мано Менезеш, който беше уволнен няколко месеца след Игрите в Лондон.

След мача ме чакаше бавно ходене с огромна тълпа до трамвайната спирка. Малко преди спирката полицай отклоняваше хората, викайки: „To Altrincham – keep right! To Manchester city centre – keep left!“ (“За Олтринкъм – надясно! За центъра на Манчестър – наляво!“). Реших да проявя британско чувство за хумор (атмосферата беше весела след мача) и се провикнах: „And which way to London?” (“А за Лондон накъде?“). При това „боби“ обаче явно нямаше грам място за шеги, защото така пронизително ме изгледа, сякаш щеше да ме убие с поглед. На трамвайната спирка имаше строг ред и, за да не се натрупват хора на перона, полицаи (т.нар. „бобита“), пускаха хората на порции. Някакъв пиян и гол до кръста англичанин се опита да мине отстрани, но беше хванат от две ченгета, които, след кратък диалог, му извиха и закопчаха ръцете зад гърба и го откараха нанякъде. Предполагам, че го очакваше бърза присъда за нарушаване на обществения ред. На Острова органите на реда въобще не се церемонят с такива.

След доста чакане, пратиха допълнителни празни мотриси за извозване на феновете и се добрах отново до центъра. Бях ужасно гладен и минах за сандвич през една от веригите за бързо хранене. Имах повече от три часа до нощния автобус за Лондон, но не смятах да се шляя по улиците, тъй като забелязах на няколко пъти залитащи, неособено трезвени и потенциално конфликтни индивиди. Затова се добрах до автогарата и се паркирах на една седалка в чакалнята с надеждата времето да мине по-бързо. Трябва да призная, че когато се опитваш да дремеш седнал, на неудобна седалка, а студът се процежда в костите ти, въпреки, че си със закопчано яке, времето едва пъпли. В крайна сметка, автобусът дойде навреме, успях да поспя по пътя, а рано сутринта бях обратно в Лондон.

Очаквайте продължението

Автор: Атанас Стратиев

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Лондон – на картата:

Лондон

Прочети цялата новина

Свързани новини: