Хипокритовата клетва на българските медии

Нямам абсолютно никакъв интерес да продължавам да се „заяждам” с (влиятелни) медии, още повече, че те (не)
ми отговарят с обичайната порция презрително премълчаване на моите т.н. заяждания. Още повече, че предстои да търся медиен прозорец, през който да извикам на читателите си, че готвя или вече съм издал новата си книга – втората част на „Течна дружба” и вероятно (отново) ще се натъкна на цензура не само по заповед отгоре, но и от сърце. Заради „заяжданията” ми. Не стига, че съм извън борда, но и със „заяжданията” си уреждам омразата на колеги, ядосани лично от мен, изпълнени с решимост да не ми дават думата дори по повод на книгите ми, които са основния ми постоянен източник на доходи…

Прозвуча ли вече като оплакване? При това навръх рождения ми ден?

Няма как да залича подобно впечатление-въпрос на интерпретация и въображение.

Истината обаче не ми дава мира. А тя е, че медиите ( пак обобщавам и повтарям- няма да посочвам изключенията, за да не давам поводи да бъда упрекван, че заставам в позата на „единица мярка”) са отговорни с безотговорното си поведение за „състоянието на положението”, от което самите те обичат да се оплакват и дори да нападат с претенцията да критикуват, оправят, коригират и т.н.

Защото каква е разлика между магистрат, депутат или медиен събрат, който не си върши работата?

Работата на медията, извинявам се за дидактичното ( на пръв поглед) опростяване, е… да бъде медия. И нищо друго. За съжаление у нас дори сериозните като профил медии се изживяват като преки участници в управлението на страната дори и когато „го играят” опозиция.

Стар и болезнен (за мен защото става дума за съмишленици, а не за врагове) е примерът със спряното разследване на в „Капитал”, единствената медия, която дръзна през октомври 2006 г. да разследва по горещите следи (старателно замитани вече осма година) дали президентът Първанов наистина е получил подарък от своя спонсор Петър Манджуков под формата на два мезонета в луксозен софийски квартал. За по-малко от три дни редакцията беше събрала доказателства и дори авторът Иван Михалев ( мисля, че отдавна е тайна успехът на неуспялото му разследване) ми се обади  с въпрос дали имам да добавя нещо, защото на следващия ден редакцията излиза с доказателствата за наистина получени от Първанови мезонети.

На зададения от моя милост на 8 октомври 2006 г. в предаването „В десетката” от екрана на БТВ въпрос дали има такава афера, сериозният седмичник „Капитал” беше отговорил с „да”. Но в последния момент се оказа, че разследването не може да бъде публикувано ( под претекст, че един от свидетелите се е отказал и няма да потвърди думите си).

Свидетел може и да се отказал, но истината , която е известна на мнозина, е че  Капитал” се отказва най-малкото по „целесъобразност”, ако не и заради пряк натиск от страна на президентската администрация, научила за бомбата. Защото е било преценено, че изобличаването на Първанов като корумпиран точно в периода преди втория тур на президентските избори можело да направи президент от конкурента му на балотажа Волен Сидеров. После пък със задна дата вече ще е късно да се рови- пък и Първанов беше могъщ и опасен. Беше в зенита си…

Гледам безпомощно в неделното сутрешно публицистично предаване на БТВ, което тече в същия часови пояс както някога „В десетката”, триумфалното дефилиране на бизнесмена Петър Манджуков, обгрижван с всички мислими и немислими комплименти към събеседник, който е склонил да уважи домакините. И нито един въпрос за онази афера!

Дарик радио, друга сериозна медия ( изобщо не иронизирам) на 11 април (не) излъчи част от интервюто с руския посланик Юрий Исаков, в която той напада вербално бълтгарския президент Росен Плевнелиев. Радиото, така да се каже, удовлетворява молбата на руския посланик, да лиши слушателите от неговите откровения.

Пиша за това вече четвърти път и много добре знам, че няма да ми отговорят, нито ще излъчат липсващата част от интервюто защото е задействан механизмът на взаимната вина като при корупционна сделка. И двете страни са укорими. Няма да си признаят без доказателства. Като източник на увисналата във вакуума на медийната солидарност между гарваните, които не искат да си вадят очите ( и кирливите ризи), попадам отново в капана на невъзможността да си посоча източника, защото бих го подложил на опасност. С глупавото си чувство за (професионална ) чест предпочитам да се окажа ( за пореден път) в ролята на заядливия тъпанар, който говори недоказани неща и то по адрес на влиятелни медии, отколкото да предам източниците си.

И това ли ви звучи като самосъжаление? Ваша работа…

Наскоро имах възможността да се убедя, че лицемерието на медийната гилдия може да блика и в особено големи количества под формата на …цигарен дим.

Какво ли не се изписа, изговори и показа по телевизиите за вредата от тютюнопушенето на публични места. И не само това- важното е, че става дума за закон и за неговото спазване.

На празненство на БНТ, на което бях поканен ( явно по някакво недоразумение), на което гъмжеше от познати на цяла България звезди страстни пушачи „уредиха” да се пуши в нарушение на закона и десетки празнуващи мигновено захапаха цигарите, превръщайки за минути луксозния бар в лисичарник. Медийните пазители на закона се оказаха страстни нарушители на поне един от тях и бяха дори много щастливи от факта,че са му намерили колая точно като антигероите, заклеймявани от телевизионния екран като закононарушители.

И си мисля: лекарите полагат Хипократова клетва да служат на пациентите и ако я нарушат, подлежат най-малкото на морално заклеймяване.

У нас обаче журналистиката сякаш е положила хипокритова клетва- уж да служат на хората, но всъщност  да си гледат най-напред интереса и едва след това- обществения такъв.

Ако взема пък да разказвам за стената, на която се натъквам от години в медиите по темата за руската пета колона ( защото от сблъсъка с нея боли), която едва сега, покрай взривовете в Украйна, започва да изплува като гнил дънер от дъното на българското медийно блато, тази статия не само ще стане прекалено дълга за търпението на читателя, но и ще налее още повече аргументи в мелницата на онези, които ме слагат в категорията на „неразбраните гении”.

Да, не само в България медиите правят компромиси. Така е, но същевременно е въпрос на някои количествени и качествени различия между тук и „там”.  И тук има изключения, както и „там”. Но дали се стремим да бъдем като положителните примери или си живуркаме?

Някои от изключенията, като „Гардиън” и „Вашингтон пост”, току що получиха “Пулицър” заради отразяването на аферата „Сноудън”. Мислите ли, че са го направили от антиамерикански чувства, за да ядосат още повече и без това ядосаната американска администрация?

Едва ли. „Просто” са си свършили работата, което не е никак просто в този свят, движен от пари, интереси и …принципи, все пак. Да избереш да служиш на принципите си е леко налудничаво- нещо като онези околосветски пътешествия с дървен кораб през непознатия световен океан без гаранция къде точно ще стигнеш. Излишно е да споменавам обаче, че тъкмо „лудите” в този смисъл са променили света.

Когато медиите у нас започнат да си вършат работата, тогава и България ще стане що-годе нормална демократична държава. Преди това прилича повече на мутренско обиталище, в което силата ( на парите, на мускулите, на властта, на целесъобразността), а не силата на принципите чрез тяхното спазване, е определяща.

Share on Facebook

Прочети цялата новина

Свързани новини: