Мълчанието е злото и се търгува добре на медийната борса

Вестници за продан преди избори? И новите приключения на Блъсков…

18 Април 2014

e-vestnik  

Първо дойде новината, че Ирена Кръстева продава вестниците си. Семейната пресгрупа на Пеевски. Точно преди избори? И купувачът не е местен бизнесмен, ами ирландски предприемач.

После дойде по-забавната новина, че залезлият медиен император Блъсков купува в. „Труд” и „Жълт Труд”. И нетърпелив да го възприемат отново като вестникарски бос, веднага отишъл на планьорка и начертал светлото бъдеще пред колектива. Веднага обещал и купон, като в славните времена на пресгрупата през 90-те.

Какво е общото между тези сделки? И двете приличат на фиктивни, тоест с подставени лица за купувачи. Няма нормален европейски предприемач, който да си купи вестници днес, още повече в България – няколко малотиражни плюс най-тиражния всекидневник, който дължи първенството си на това, че се продава на половин цена.

Подобна сделка преди избори прилича само на прехвърляне на топката. Вестниците ще служат пак на когото трябва, а собственикът ще бъде чужденец и ще си взима парите за това. Но ще стихне напрежението около медийната група на Пеевски. По подобен начин вестник „Преса” го издава швейцарец.

А Блъсков купи омразния за него вестник „Труд”. Години наред водеше вестникарски войни срещу него и Тошо Тошев, с яд говореше за „трудоваците”. Сега изведнъж го купува.

Никой не вярва, че сам е извадил пари. По-скоро прилича на част от схема, при която някой иска да вземе сградата или да ликвидира постепенно губещи вестници (защото вестник има шанс да оцелее в медийна група, а не като отделно издание). Затова харизва на Блъсков „Труд”, да го управлява както е указано.

Дали зад това седи Пеевски, Максим Димов (по-раншен мераклия за „Труд” и „24 часа”) или Първа инвестиционна банка с прочутия Цеко, няма значение. Блъскови баща и син регистрирали фирма на 16-и (основен собственик е Блъсков-младши), а на другия ден Блъсков баща вече е на планьорка. Няма търпение.

„Жал ми е за „Труд” – това беше написала колежка във Фейсбук, като дойде новината. Никой не се съмнява какво ще стане с вестника. Блъсков опита таман 4 пъти да стане отново голям издател. Първо с вестник „Поглед”. Той почина скоропостижно, като остави и към 200 000 лв. дългове към държавата за осигуровки, съобщиха тогава от СБЖ, чиято е марката. След това вестник „Република”, после „България днес”, също покойници. Последно издаваше една малотиражка „Репортер”.

Обяснението за провала на Блъсков в опитите да повтори предишния си успех е просто – журналистите започнаха да бягат от него. Някои бяха излъгани със заплати и хонорари, на други им писна да работят в прекрасната атмосфера, която създава и да гонят светлите хоризонти, към които ги тика. Затова Блъсков се опитваше да прави вестници със сина си и с начинаещи репортери.

И при тази безизходица изведнъж се сдобива с готов вестник, направен, с по-голям тираж и авторитет. Дали? Вестник „Труд” е малко над 30 хил. тираж , както и „24 часа” (от които се продават по-малко от 70%), и само едно име им е останало, спомен за някогашно могъщество. Сега са с незначително влияние, губещи и на издръжка. Дори в интернет двата вестника са по-назад от нови по-скромни сайтове.

В колегията приемат със смесени чувства новите приключения на Блъсков. От една страна се забавляват да видят напъните му, от друга изпитват съчувствие към колегите си в “Труд”.

——————————————————————————————–

В България има и други стари вестникари, които могат да разкажат много за Блъсковщината, но малцина са готови да го направят като собственика на e-vestnik Иван Бакалов- някои го харесват, други не, но е откровен, а това е рядко качество в наши дни, когато българските журналисти се озъртат кой робовладелец, нов или до болка познат, ще ги зароби този път.

Изобщо сред най-пагубните характеристика на наложените в медиите нрави е неписаното правило да не се вадят кирливите ризи на „колегите”, защото такива си имаме всички. На този принцип вече цяла седмица българските медии отказват да се поинтересуват, да изискат дори, какво точно е казал ( срещу българския президент Плевнелиев) руският посланик Юрий Исаков в интервюто си за Дарик радио на 11 април, че се е наложило по-късно да размисли и да поиска да се самоцензурира. Дарик мълчи за изнесената в ivo.bg информация, знаейки много добре, че на базата на това разкритие на един блогър никоя медия няма да си „разваля отношенията” с най-голямата частна радиостанция, като задава неудобни въпроси с евентуален бумерангов ефект върху гузните им за подобни случки съвести.

Интересното е, че този път солидарно мълчат и интернет сайтовете, които обикновено парадират със своята разкрепостеност и свобода да задават всякакви въпроси. Явно руската мечка е взела страха и най-самохвалните имитатори на Боримечката!

Истината е, че безобразията на Пеевщината по-лесно могат да се изживеят заради тяхната забележима и относително кратко съществуваща бруталност, докато Блъсковщината е залегнала трайно в темелите на потъналото в световните класации българско свободно слово. Не случайно Блъсков така се гневи от телевизионния екран при поредното си телевизионно турне по въпроса за незавидното състояние на българската медийна среда. Не било вярно, това били западни инсинуации, които ни приписвали своите западните проблеми. Приема го като лична обида и е прав защото има личен принос за мизерията на българските медийни гласове както малцина други робовладелци на прехода.

Само едната му заслуга за налагането на манталитета на всеоплюването под общия знаменател „всички са маскари” чрез успешните му в началото на 90-те години т.н. часови вестници е достатъчна „заслуга”, която му отрежда водещо място в опростачването на нацията, приписвано на демокрацията като такава. Но има и още…

Доколко Блъсковщината се е възпроизвела в умовете и сърцата на стотиците журналисти, преминали през робовладелските му редакции, е трудно да се каже, но че продължава да се бори всеотдайно да (б)лъсне престижа на българската журналистика до пълното й катастрофиране, в това няма съмнение. За целта ползва често предоставяните му телевизионни трибуни за любимата си проповед: журналистиката не е нищо друго, освен занаят.

Тази философия на медийния Бай Ганьо на нашето време се илюстрира от покупко-продажбите на вестникарските мускали, много от които той е създал лично с отрудените си занаятчийски ръце през последния близо четвърт век. Защото за Блъсков стока са не само вестниците, но и човечетата, работещи за тях, които винаги е готов да нарита, ако не му се подчиняват.

Дали и този път ще му се позволят?

В рамките на иронията ще завърша тази кратка бележка по-най-безсилния начин за край на един коментар, който доминира в днешната българска журналистика: „ а дали е така, бъдещето ще покаже”!

Че какво друго й остава на бедната българска журналистика, която се е предала пред робовладелците, освен да се уповава на бъдещето, след като миналото на Блъсковщината непрекъснато я връхлита отново и отново като повтарящ се кошмар от настоящето?

Най-тъжното е, че ситуацията напомня по своята безизходица на вица от времето на „соца” ( както все по-често наричат почти умилително времето на узаконената несвобода): Лозунгът на въстаналите роби през робовладелския строй е „ да живее феодализмът, светлото бъдеще на човечеството”!

 

 

Share on Facebook

Прочети цялата новина

Свързани новини: