ГЕРБ имат властта да махнат съветския позор от центъра на София, но се спотайват

Българите бяха лъгани дълго, включително от мастити български историци, за неприкосновеността на съветските паметници в България.

Измамата със спекулациите продължи от пролетта на 1993-та, когато влиза в сила договорът за сътрудничество с Русия, до 27 ноември 2010 г., когато този договор най-после беше обнародван за първи път ( в ivo.bg). Оказа се, че си отлежава кротко в „Държавен вестник” и само трябваше да бъде „изровен”.

Идеята на нелепата игра на криеница беше неведението на заблудените българи да бъде използвано за примиряване със свършения факт на съветската окупационна маркировка, а договорът служеше за оправдание. Говореше се наизуст за него, цитираше се как той забранявал, обобщаваше се от телевизионните екрани, че нищо не можем да направим „заради договора” и изобщо той беше употребяван дори от професионалните историци като (мнима) юридическа база за защита на русофилските позиции в България.

Сега приключи още една дълга манипулация по прехвърляне на  отговорността кой би трябвало да стопанисва и съответно да отговаря да го има или например най-големият жалон на окупацията в България, както проф. Любомир Далчев нарича всеки един от съветските монументи в България. Юридически екип доказа най-после, че именно Софийската община е стопанинът на нещото, което официално се нарича Паметник на съветската армия ( в Княжеската градина) и така лишава от възможност за нови маневри по въпроса на властите към кого трябва се обръщаме с исканията си спрямо статута на това творение на колониалната администрация на СССР от 50-те години на миналия век.

Преди да се запознаете с аргументите на юристите, които прецизират окончателно отговорността за колоборацията с днешна Русия на Путин по отношение на охраната на покойния съветски престиж насред българската столица, ето още едно напомняне за самия договор, който по никакъв начин не забранява на България, а следователно и на София, да се разпорежда на своя територия с  наследството на съветския комунизъм.

Русия демонтира СССР – да го направим и ние тук!

By Иво Инджев

ноември 27, 2010

Като автор на многобройни статии по темата и като член на Инициативния комитет за демонтиране паметника на съветската армия в София ( позволете едно шеговито съкращение на термина “Демонтиране Паметника на Съветската Армия” – ДПС…а?), публикувам юридическа основа за размисъл. До момента в глобалната мрежа отсъстваше документална следа за наличието на договора на български език. С частичното оповестяване на неговите клаузи, които имат отношение към въпроса, се надявам поне частично да компенсирам тази информационна дискриминация.

Договор за приятелски отношения и сътрудничество между република България и Руската федерация

( ратифициран със закон на Народното събрание от 03.11.1993 г., публикуван в “Държавен вестник” бр. 102 от 1992 г. Обнародван в “Държавен вестник” бр. 42 от 1993 г. В сила от 1.04.1993 г.)

Република България и руската федерация ( наричани по-нататък “договарящи се страни”),
основавайки се на традициите на приятелските отношения между народите на двете държави и на положителния опит на тяхното сътрудничество,
отчитайки дълбоките политически и икономически промени в двете държави, в Европа и в света,
ръководейки се от общоприетите принципи и норми на международното право, преди всичко от устава на Организацията на обединените нации,
потвърждавайки своята привързаност към задълженията, поети от тях в рамките на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в съвета на Европа ( ОСССЕ),
признавайки необходимостта от развитие и усъвършенстване на правната основа на двустранните междудържавни отношения,
убедени, че развитието на равноправни отношения на сътрудничество между тях отговаря на интересите на техните народи,
водени от желанието да придадат на тези отношения съвременни измерения и да ги развиват на нова основа,
се договориха следното:

Член 1

Република България и Руската федерация ще развиват своите отношения в дух на приятелство, доверие и взаимно уважение.
Договарящите се страни ще се ръководят последователно от принципите на суверенното равенство, неупотреба на сила или заплаха със сила, нерушимост на границите, териториалната цялост, ненамеса във вътрешните работи, зачитане правата на човека и основните свободи, равноправие и правото на народите да се разпореждат със своята съдба, добросъвестно изпълнение на задълженията, добросъседство, партньорство и сътрудничество.
Договарящите се страни ще съблюдават принципа на свободен избор от всички държави на пътя на своето политическо, икономическо и културно развитие в съответствие с волята на техните народи, изразена в резултат на свободни и справедливи избори.

член 14

Договарящите се страни се задължават да полагат нужните грижи и да предприемат необходимите мерки за запазване на намиращите се на територията на руската федерация ценности, свързани с историята и културата на България, както и за намиращите се на територията на Република България, ценности, свързани с историята и културата на Русия, а също така и за военните гробища.
До гробовете на руските граждани на територията на България и до гробовете на българските граждани в Русия ще бъде осигурен свободен достъп.
Договарящите се страни ще се консултират за мерките, които те считат за целесъобразно да предприемат относно обектите, упоменати в настоящия член.

Член 17

Настоящият договор подлежи на ратификация и влиза в сила от деня на размяната на ратификационните документи.
Настоящият договор се сключва за срок от 10 години.
Неговото действие се продължава автоматично за всеки следващ петгодишен период, ако никоя от договарящите се страни не заяви в писмена форма своето намерение да го денонсира най-късно една година преди изтичането на съответния срок на действие.

Съставен в София на 4 август 1992 г. в два екземпляра, всеки на български и на руски език, като и двата текста имат еднаква сила.

За Република България За Руската федерация

Желю Желев Борис Елцин

Президент на руската федерация
Президент на Република България

И така, ето го! Ето го нещото, с което ни плашеха през годините – нямали сме право да “посягаме” на паметника, защото той бил защитен от международна спогодба! Твърде много български патриоти, възмутени от очевидната лъжовност на съветската символика, която няма нищо общо с гибелта на червеноармейци в България ( каквито няма) се хванаха на тази лъжа, примираха се и се обезкуражиха, което и е била целта на манипулацията. Тя пожертва петолъчката над Партийния дом, но успя да се пребори да оцелее многократно по-крещящият комунистически символ от цимент и чугун в гигантски размери спрямо всичко подобно наоколо, за да ни напомня нашата безпомощност пред (уж) бившите ни господари. С една основна цел: продължаващо подчинение и унижение на българския народ.

Не е нужно човек да е юрист, за да забележи, че по силата на този договор България е в пълното си право да променя “мерките, които те считат за целесъобразно да предприемат относно обектите”, упоменати в член 14 и според който България дължи на Русия само консултации по въпроса. Русия пък, ако не е съгласна, няма право да заплашва със сила по никакъв повод – поела е такъв ангажимент в договора.

На българско намерение за демонтиране на паметника със сигурност ще бъде възразено с твърдение, че той попада в категорията “ценност, свързана с историята и културата на Русия” ( на Русия, а не на СССР?!). В такъв случай от Русия и от говорителите на нейните интереси в България, ако тя продължава да припознава като такива защитниците на сталинизма и неговата символика, ще трябва да бъде поискано да обяснят как един паметник на несъществуващи жертви има право на съществуване при очевидния факт, че той увековечава единствено пожертваната пред комунистическата диктатура българска свобода. Защото иначе няма как да бранят правото на болшевишкия знак да вирее в центъра на българската столица като “военно гробище” . За такова, с цялата условност на легитимността на погребението (заради факта, че отново не става дума за загинали в България хора), може да претендира някоя костница, но не и въпросният монумент в сърцето на българската столица.

До костници и до военни гробища едва ли някой ще претендира да бъде ограничаван достъпът- още по-малко пък до руски костници и гробове. Че други има ли? Съветски няма как да има, защото тук не са водени боеве, тъй като България е единствената държава в Европа, посрещнала миролюбиво съветската армия на своя територия. Но въпреки това е не само окупирана, но и наказана с комунизъм наравно с държавите, които са се съпротивявали на съветската армия. Наказана е за десетилетия напред и точно това олицетворява символът с вдигнатия автомат.

Във всяка държава, където има загинали съветски войници и офицери, а те са милиони по бойните полета на Европа, паметниците на съветската армия са костници и военни гробища. У нас те са само и единствено символи на отхвърлената от живота, международното право и законодателство комунистическа идеология и са построени върху костите на избитите в условията на съветска окупация десетки хиляди българи.

От договора е видно, че България и Русия отчитат “дълбоките политически и икономически промени в двете държави, в Европа и в света”. Нима тъкмо провалът на комунизма, илюстриран от забраната на КПСС от президента Елцин буквално месеци преди подписването на този документ, не е именно онази промяна, която трябва да се отчете в отношението към монументалната лъжа с паметника? И не следва ли от този факт, че двете страни наистина трябва да “признаят необходимостта от развитие и усъвършенстване на правната основа на двустранните междудържавни отношения”, като погледнат на съветското натрапничество по нов, включително в правно отношение, начин?

А след като двете страни са “убедени, че развитието на равноправни отношения на сътрудничество между тях отговаря на интересите на техните народи” и са “водени от желанието да придадат на тези отношения съвременни измерения и да ги развиват на нова основа”, не би ли трябвало да бъде милостиво позволено на българския народ да се отърве от една голяма лъжа, особено арогантна в нейните “съвременни измерения”.

Тук дори не става дума за денонсиране на договора, макар и това да е предвидено като възможност при съответното уведомяване. Тъкмо обратното: той трябва да бъде спазен в частта, която говори за суверенното право на народа да решава съдбата си и която по никакъв начин не накърнява права на друга държава – в случая несъществуващата СССР.

Така че, хайде да спазим договора си с Русия и да демонтираме своя СССР на българската територия така, както те го демонтираха на тяхна!”

За да няма още „недоразумения”, във връзка с въпроса дали съветският тотем в центъра на столицата не е все пак „ културна ценност” Софийската община беше попитана с писмо от Инициативния комитет за становище и получи също така официален писмен отговор от земестник-кмета Тодор Чобанов, че паметникът не е културно-историческа ценннос.

Ето че сега е спускан и балона с прехвърлянето на отговорността между властти по отношение на горещия съветски картоф.

Паметникът на съветската армия е общинска собственост

18.04.2014

Гражданска инициатива за демонтиране паметника на съветската армия (ГИДПСА)

Екип от юристи към Гражданската инициатива за демонтиране на паметника на съветската армия направи обстоен анализ на документите, свързани със статута на паметника, както и съответно на решенията и действията на отговорните институции по въпроса.  Представяме на вашето внимание изводите от този анализ.

1. Паметникът на съветската армия е общинска собственост – това e на основание Закона за общинската собственост, с приемането на който (още през 1996 г.) беше дефинирано разделянето на собствеността на държавата от тази на общините. Съгласно § 10. (1) от ПЗР на Закона за общинската собственост: „С влизането на закона в сила преминават в собственост на общините обектите, изградени с държавни средства, предоставени на бившите народни съвети, или с доброволен труд и средства на населението.“ – т.е. имоти, предоставени на общините за стопанисване и управление до 1996 г. се считат тяхна собственост по силата на закона. Тъй като с Акт за държавна собственост от 1947 г. ПСА и имотът, върху който се намира паметника, е предоставен на СГНС (със заповед на Министерство на културата от 1955 г.), то на основание 10. (1) от ПЗР на Закона за общинската собственост той е общинска собственост.

В писмо-отговор на областната управа до нашата инициатива това също се признава – че ПСА е на Столична община. Областният управител няма вещни права върху тази „ценност“.

2. За ПСА не е съставен акт за публична държавна собственост (признава се директно в писмото от областната администрация) – това, че има АДС от 1947 г. (когато паметник не е имало) не го прави държавна собственост, както се намеква в писмото. Напротив, именно в АДС от 1947 г. е отбелязано, че имотът е предоставен на Столична община и следователно, считано от 1996 г. той е общинска собственост (вж. т.1 по-горе).

3. Позоваването на чл.17 от Конституцията в писмото на областната управа е напълно несъстоятелно! В Конституцията са дефинирани единствено обектите – ИЗКЛЮЧИТЕЛНА държавна собственост. Публичната държавна собственост се определя само със закон или с акт на МС. Следователно един имот придобива статут на публична собственост на държавата само ако това е предвидено изрично в закон или е приет акт на Министерски съвет за това. В този смисъл констатацията в писмото на областната управа, че не е нужен АДС, за да придобие ПСА статут на публична собственост е вярна (АДС само констатира факта на собствеността, не я учредява). Горното обаче поставя въпроса, по силата на кой закон ПСА е обявен за публична собственост! Според писмото на Областната управа, основанието е в §12 от Закона за културното наследство. Но както сме коментирали и друг път, ПСА не е регистриран като паметник на културата в законния 3 годишен срок и няма статут на такъв, следователно не би могъл да придобие статут на публична собственост по силата на този закон. Към настоящия момент няма данни и Министерски съвет да е приемал решение за обявяване на ПСА за публична собственост. Следователно нито едно от условията, предвидени в закона за възникване на публична собственост, не са налице по отношение на ПСА.

С оглед на горните факти, следва да се заключи, че към настоящия момент ПСА е собственост на общината и няма публичен статут. Решението какво ще се случи с паметника зависи изцяло от общината.

По отношение действията на Столична община през последните години, касаещи статута на ПСА:

1. Договорът, подписан между Областния управител и кмета, няма никаква правна стойност от гледна точка определяне на кого принадлежи правото на собственост.

2. Заповедта на Областния управител от 2004 г., с която се отменя Акт за общинска собственост, издаден през 1997 г. е напълно незаконосъобразна. Общината е трябвало да обжалва тази заповед, но очевидно не го е направила и тя съответно е влязла в сила. Мотивът, с който е отменен АОС от 1997 г. е формален – че не е спазена процедурата за отписване от актовите книги на старите АДС. Следователно при желание от Столична община, Областният управител може да бъде сезиран отново сега като се поиска отписване на имота от книгите за държавна собственост. Ако Столична община получи отказ от Областната управа да отпише имота (например на основание абсурдните мотиви, че ПСА е публична държавна собственост на основание чл.2 , ал.2, т.5 от Закона за държавната собственост), този отказ може да се обжалва пред съда и според юристи би трябвало да бъде отменен. А трябва да бъде отменен, защото официално ПСА не е културна ценност по сега действащия закон, същият не е обявен за публична държавна собственост по силата на решение на Министерски съвет и съответно по всички правила на Закона за общинската собственост е общински имот.

Цитираме тук чл.2, ал.2, т.5 от Закона за държавната собственост, на който се позовава Областният управител в заповедта от 2004 г., за да твърди, че ПСА е публична собственост, за да илюстрираме несъстоятелността на твърдението в писмото на областната управа:

„Публична държавна собственост са: 5. имотите от национално значение, предназначени за трайно задоволяване на обществени потребности от национално значение чрез общо ползване, определени от Министерския съвет;„

3. АДС от 1947 г. – това е актът, в който имотът е предоставен на Столична община и въз основа на това и по силата на Закона за общинската собственост Столична община има право да претендира право на собственост.

5. АОС от 1997 г. – той е отменен със заповедта на Областния управител от 2004, която е влязла в сила.

От горните действия на общинската и областната администрация следва да се заключи, че е налице спор за собственост между държавата и общината по отношение на ПСА, като до момента Столична община не е действала достатъчно активно, за да защити правата си, които има по силата на закона. Този тип спорове би следвало да бъдат решени в съда, за целта обаче съдът трябва да бъде сезиран от Столична община – това е субектът, който има правен интерес да води съдебния процес.

Следователно всичко зависи от общината в момента и доколкото има политическа воля да се води тази битка. Единственият начин, според мнението на юристи, ПСА към настоящия момент да стане публична държавна собственост, е решение на Министерски съвет.”

——————————————————————————————

Налага се тъжната констатация, че вече четвърт век столичани упорито избират кмет и общинари, които се афишират като антикомунисти ( т.е. противници на СССР със сигурност), но всъщност се съобразяват ако не от сърце, то със съветофилско-русофилския натиск, който блокира намеренията дори на онези единици сред тях, които искрено са поставяли въпроса за демонтирането. В замяна на своята преданост към дясното, софийските избиратели биват системно мамени от “десните” им избраници.

За протокола ще напомня, че Русия удари реваншистки по масата за първи път по времето на кмета Софиянски, който много скоро започна да демонстрира извънредно топли отношение с московския мафиот Лужков ( не се притеснявам да го наричам така- през септември 2009 г. кметският му мандат беше брутално прекъснат от самодържеца Путин именно с такива обвинения). От тогава датират особено ласкавите грижи за здравето на монументалната демонстрация на съветско величие на пъпа на българската столица. Полицейски патрулки обикаляха денем и нощем по заповед на кмета, докато столичаните и гостите на столицата отвикнат от тригодишния порив да изразяват отношението си към съветския колониализъм с боя върху паметника, както бяха правили без страх и притеснение цели три години.

Дългогодишното управление на „десните” гербаджии имаше в това отношение същия ефект. А трябва да са били наясно с отговорносттта по общинска линия, колкото и да са увъртали преди! Разбрах го в разговора с премиера Борисов, когато той ми се обади по телефона на 28 март 2012 г., за да ме омайва с информация за спирането на АЕЦ „Белене” като форма на подкуп към моя милост, който се предполагаше да се поласкае от вниманието и да спре критиките си към него. На изненадващия ми въпрос какво смята да прави за премахването на този паметник, той беше лаконичен, но достатъчно ясен ( преразказвам кратко част от разговора, цитиран в книгата „Премиер на РъБъ” 2013 г.): „оставил съм този въпрос на Фандъкова, а и не искам да дразня Путин докато траят преговорите за газа”.

Целият свят вече разбра кой е Путин и как използва газа за агресивните си цели, но тук „дясното мнозинство” продължава да се спотайва. Което потвърждава за сетен път, че т.н. дясно управление на София е просто част от мимикрията на русофилския пейзаж, който наблюдаваме и в парламента.

 

Share on Facebook

Прочети цялата новина

Свързани новини: