Театрално ревю: Парижката Света Богородица

Трябва да си призная, че това ревю със сигурност е повлияно от личната ми връзка с “Парижката Света Богородица” – дали в положителна или негативна светлина не мога да преценя. Но имайте едно наум, когато четете следващите редове – писал ги е човек с дълбока емоционална обвързаност с темата.

На сцената на Театър “София” ни посреща мащабната конструкция на катедралата. На нейния фон и в нейната прегръдка се развива цялото действие на пиесата. Васил Абаджиев е съставил много интересна сценография, като се използват всички възможности на сцената – елементите се вдигат, спускат, въртят, за да открият различни части на катедралата. Силното сценично присъствие на “Парижката Света Богородица” на пръв поглед прилича на номер за задържане вниманието на публиката, но не е така – в романа на Юго катедралата също играе много силна роля, има цели глави, посветени на нейната същност и външност.

Учудва ме, че именно изпод ръцете на Лилия Абаджиева се е родила толкова класическа постановка. Запазено е максимално много от оригинала, поставянето не разчита на осъвременяване или някакви модернистични трикове, актьорите се държат класически. И ако за някой тази остаряла вече мелодрама, в тон с ерата на Юго, но много наивна днес, не е интересна, за мен е по-скоро приятно да се потопиш в един такъв период – когато всичко като че ли е по-ясно разграничимо, когато можеш бързо с пръст да посочиш добри и лоши герои. Връщането в 1482 година без препратка към днешния ден е онази особена приказна форма на театъра, която просто разказва истории, без да съди и морализаторства.

Надали има нужда да описвам фабулата на пиесата – всички сме я чели или гледали поне веднъж. Но тези, които са чели оригинала на Юго, ще забележат колко близки до него са някои актьори и колко се отдалечават други. За мен най-слабото звено на постановката е Симона Халачева в ролята на Есмералда. Вместо харизматичната циганка, завъртяла главата на цял Париж, виждаме едно невръстно девойче, с детска синя рокличка, което подскача весело из града. Не знам дали това се дължи на някакво режисьорско виждане, но ако вземем предвид класическата трактовка на всички останали персонажи, по-скоро причината е самата актриса.

За сметка на това, Пламен Манасиев (Клод Фроло) и Калин Врачански (Квазимодо) изнасят цялата постановка на своите плещи. Манасиев страхотно възпроизвежда образа на архидякона, най-сложният персонаж от психологическа гледна точка (ако може да се говори изобщо за такова понятие при Юго). И ако той впечатлява най-много с актьорско присъствие, то Врачански привлича внимание със страхотна пластика – точно така трябва да се движи един зле оформен човек-маймуна, прекарал целия си живот по покривите на готическа катедрала. Вероятно е изключително трудо да се играе добре с толкова голямо количество грим - дори и така Квазимодо е достатъчно плътен като персонаж.

Бих препоръчала постановката на тези, които искат да избягат от ежедневието и днешния ден и да се потопят в друга епоха. “Парижката Света Богородица” не е дълбоко и сложно представление, но не е нужно всички представления да са такива – понякога е приятно просто да влезеш в различна история.

Постът Театрално ревю: Парижката Света Богородица е публикуван в Васи ли?!. Ако искате да получавате повече съдържание от блога, абонирайте се за нюзлетъра.

Прочети цялата новина

Свързани новини: