Южна Африка – очаквай неочакваното (2): Национален парк Крюгер

Продължаваме из Южна Африка.заедно с Иван и Петя. Вече бяхме в Йоханесбург, а днес сме в националния парк Крюгер. Приятно четене:

 

 

Южна Африка

Очаквай неочакваното

част втора

Национален парк Крюгер

Първите дни от пътуването бяха отделени на

Националния парк Крюгер

Настанихме се на къмпинг, прилепен за оградата на парка, където вечер спокойно чувахме рева на животните от парка. В този къмпинг конкретно, по принцип нямаше ток, но още по-забавно беше, че на първата вечер спря и водата, та бяхме лишени и от този ресурс. Беше като за добре дошли в Африка, подготовка и приземяване на очакванията ни, спрямо останалите къмпинги. Всъщност много бързо се свикваше, както с липсата на основни комунални услуги, така и с къпането със студена вода при доста ниски температури. Единственото, с което имахме проблем до края, беше спането на студено. В началото ни притесняваше дали няма да видим змии и скорпиони в къмпинга, или още по-лошо, дали няма да влезнат в палатката ни. Шон ни каза, че ако вечер ходим до тоалетна и се притесняваме да не срещнем влечуги в тъмното да вървим шумно – един вид да маршируваме, за да ни чуят и избягат, преди ние да стигнем до тях. И сега като се връщам назад във времето, май първите вечери, често потропвахме, докато просто свикнахме с обстановката и спряхме да мислим за това. Дори и въпреки неговия разказ, че един път е имал скорпион в палатката.

Вечерите прекарвахме край лагерния огън, които неусетно минаваха в споделяне на истории и впечатления от всички в групата. Най – хубаво беше когато Бийон разказваше за дългогодишния си опит в Африка – както за животните, така и за сблъсъка му с местните. Не случайно, всеки ден гледахме да сядаме до него в камиона, за да може да попиваме историите му, а той определено имаше много.

Първородното население на Южна Африка са били така наречените

бушмени

Живеели са на племена и като типични номади са ловували, обикаляйки от място на място. Обикновено след лов, всички са преяждали и са спали с дни, докато се смели храната им, подобно на лъвовете.Толкова цветно разказваше, че направо си ги представяхме, въргалящи се в прахоляка с издутите им кореми. До 1772г е било разрешено да застреляш бушмен без повод и без наказание, най-вероятно защото белите ги възприемали като животни. По същия начин, както са се отнасяли и с аборигените в Австралия или с индианците в Америка – очевидно всякаква липса на права за местното население. В момента са почти изчезнали, като повечто от тях са в Ботсвана.

 

 

 

След като белите колонизатори започнали да отварят мини в ЮАР, масово започнали да прииждат хора от различни нации. Самите негри са се заселили почти по същото време, заедно с европейците през 15-ти век, но при конфликти, винаги намекват на белите, че това не е тяхната земя. Разбира се, в началото комуникацията е била доста трудна, заради различните езици. Именно създаването на един общ език, на който да общуват, обединило всичките различни етноси. Има вече и други теории как се е заселил континента, но безспорен факт е, че ловцивте събирачи, или бушмените, са коренното население в ЮАР.

През 1994г. белите губят властта в ЮАР, при което се затворили в обособени градове с огради, вишки и охрана, където черни не се допускали. На фона на 50-те милиона население, белите са само една десета от него, но са основната сила, която осигурява прогреса на страната. Те са и единствените, които плащат данъци, както стана вече ясно. Както повечето места в Африка, болшинството от черни иска всичко без пари и подобно на нашите цигани (и не само) винаги намира начин да надхитри системата. И тук се срещаше често явлението безплатно връзване към електрическата мрежа. Белите им отговаряха по единствения възможен за тях начин – пълно пренебрежение. Бийон разказваше, че в хостела, където бяхме отседнали, обслужващия персонал работи от години. Но когато родителите на белите собственици дойдат, те никога не се обръщат по име и дори не поглеждат черния персонал, защото е под достойнството им. Очевидно разбираема постъпка, ако цял живот си възпитаван в тази насока и вярваш, че си нещо много повече от тях.

По време на изграждането на държавата през 1920г., белите са направили колкото добро, толкова и лошо, след като са се намесили в разправията между местните племена. Въдворили са ред и са спрели избиванията, но за сметка на това, при разпределенията на земите между племената, са им отнели 85% от най-хубавите и плодородни земи. Спрели са убийствата, но на каква цена!? Всъщност, за тях си е било изгодна сделка, както и да го погледнеш.

Интересен е

контрастът на реакциите на черните при отнемането на властта на белите в двете съседни държави – ЮАР и Зимбабве

Очевидно, когато Мандела застава начело на държавата, той знае, че белите са мозъка и ги оставя по високите позиции на властта. Национализира им само половината от фермите, като дори им ги плащат на реални цени. Национализираното се раздава на хората, които нямат нито опит, нито техника, да не говорим за желание за работа ( аналогиите с българската селскостопанска реформа са стряскащи, но не и неочаквани). Предприемчивите бели фермери бързо усещат на къде духа вятъра и предлагат сделка на всички „новоизлюпени“ стопани- дават си цялата земя на аренда за дълъг период, за което получават достатъчно да живеят нормално, по техните стандарти. За „отрицателно“ време статутково се възстановява и контрола се завръща при господарите.

В Зимбабве обаче решават да направят революцията по различен начин. И там белите са едри земевладелци и държат почти всички индустрии в държавата. Страната винаги е изхранвала континента, поради изключително плодородната земя. Обаче, местните революционери, решават, че нямат вече нужда от белите и правят всичко възможно да ги прогонят от държавата. Отнемат всички имоти, предприятия и активи, както си трябва, без да плащат. Всички били много щастливи и доволни, докато не дошло времето на следващата реколта. Пропуснали факта, че трябва да се сее, преди да се жъне. То всичко хубаво, но никой не знаел как и с какво. Лека-полека глада обхванал държавата поголовно. Изяли почти всичките си диви животни, но и това не работило за дълго. В момента ситуацията не се е променила и с милиметър, но и на никой май не му пука особено. Показателно е, че повечето от белите фермери се прехвърлят в Замбия, от което се увеличава драстично просперитета и стандарта им на живот. Държавите бързо си сменили местата, и от земеделска и богата държава Зимбабве се превърнала в гладуваща такава… (между другото – подобна е и историята в Хаити – бел.Ст.)

Бяхме толкова превъзбудени от предстоящото

посещение в парка,

че дори ранното ставане не ни направи впечатление. Парковете обикновено се обикалят с камиони и леки коли, които карат много бавно, а туристите са накацали по прозорците и гледат притаили дъх в храсталака от двете страни на пътя. Понякога, животните просто необезпокоявани прекосяваха пътя пред камиона, а понякога и най-малкото мърдане в храстите ни караше да кажем на Уилям да спре и да се върне назад, за да огледаме причинителя на движението.

Крюгер Парк, Южна Африка

 

В парковете се слиза от камиона само на специално осигурени за това места. Докато обикаляхме вътре, научавахме по нещо за всяко животно. Например факта, че лъвовете рядко нападат хора, поради факта, че ние сме по-високи и по-широки в раменете от тях. Освен това, очевидно са достатъчно интелигенти, за да разберат, че и ние като тях сме хищници, което допълнително ги плаши. Дори и те знаят, че животните с очи отпред ядат месо, а тези с очи отстрани ядат трева. Интересна беше и представата им ( или поне такава е теорията) затова, че когато видят камион, джип или просто кола, те го приемат за животно по-голямо от тях и никога не биха тръгнали да нападат без причина. Според тази логика, явно от

големите пет на Африка – лъв, леопард, слон, носорог и африкански бивол,

последния е най-опасен. Именно поради факта, че биволите се движат в огромни стада и когато са едно цяло, рядко друго животно им се изпречва на пътя. Напротив, обикновено всички им правят място, видят ли стадо насреща си. Ако решат да тръгнат срещу туристически камион, дори и да представлява огромно животно в техните очи, те ще го пометат и надали ще остане и помен от него… Добре, че нямат желание да го правят.

 

 

Терминът „големите пет“ всъщност идва от ловците на едър дивеч. Който е гледал много „National Geographic” и “ Discovery Channel”, може и да не чете долните редове

Защо не хипопотам, жираф, горила или гепард? И те са достатъчно големи. Със сигурност и те влизат в списъка на животни, които всеки би искал да види. Определено, терминът е дошъл от трудностите при преследването на тези животни и от свирепостта им, когато са приклещени в ъгъла или простреляни.Другата причина е, че ако пропуснеш да застреляш някое от конкретните пет животни, вероятността то да убие тебе е голяма. Бийон разказваше, че в началото, когато нямал толкова опит, бил на walking safari с друг гайд, когато постепенно към тях се приближавало стадо биволи, а гайда през цялото време ги убеждавал, че няма проблем. Накрая се спасили на едно дърво, което явно не представлявало интерес за стадото. Интересна е симбиозата между бивола и определен вид птица – винаги се движат в комплект. Птичката се храни с буболечките налазили бивола, като по този начин го спасява от тях и в същото време сигнализира за опасности. Така всички са доволни и полезни един за друг. Когато бивола достигне възраст от 35 – 40 години и усети, че е близо до смъртта, се отделя от стадото и става много лесна плячка. И ние видяхме един такъв -измършавял и почти с окапала козина, доста тъжна картинка…

Друга история разказваше за възникнала опасност при побягването на туристка, в следствие приближаването на слонове. Грешно действие – предполага се, че в такъв момент трябва да стоиш на едно място или да следваш действията на гайда си. А африканските слонове никак не са малки, а напротив – на размер са два пъти по големи от азиатските слонове, обикновено около 6 тона, а най-големия достига и до 10т. Въпреки размерите си, те са доста тихи и безшумни животни, все едно стъпват по възглавнички. Много вероятно е да те приближат без да се усетиш. В този случай, най-добрия вариант е да се скриеш зад близкия храст, тъй като зрението им не е много добро. Останали са само един процент от бройката, която е била преди. На времето, стадата са правили миграции от Кения до Индийския океан на територията на ЮАР. Целия този кръг са го обикаляли в рамките на 15 години. Сега много райони са преградени с огради и те не могат да мигрират както преди. Случва се да излизат, когато им свърши храната в района, но винаги се връщат, защото знаят, че това е мястото, където никой не ги безпокои. Огражденията ги пазят от най- големите им врагове – Хората…

 

 

Бийон имаше доста интересно виждане за живота и хората. Изобщо не одобряваше социалните политики на Европа, особено тези на Белгия. Оказа се, че родината му е една от най- социалните държави в света. Разказа ни, че всеки един жител на страната, който има 250 дни трудов стаж през живота си, има право на доживотни помощи в размер на 1000 евро, които определено са достатъчни за поддържане на един нормален стандарт на живот. Въпреки че и самия той имаше право на тези помощи, беше избрал живот по прашните пътища на Африка, вечното пътуване в неудобния камион и спането на палатка. Смяташе, че при хората трябва да важат законите на саваната, където болните и най – слабите са чисто и просто изяждани. Никога през живота си не беше ходил на доктор и смяташе, че ако организма ти не може да се пребори с нещо, ти чисто и просто не трябва да живееш. Именно за това, когато е бил ухапан от отровна змия, докато просто си играел с нея, той отказал да отиде на лекар, въпреки че целия му пръст почернял. Организма му успял да се пребори с отровата за няколко седмици и сега ръката му изглеждаше нормално.

 

 

 

 

 

Изключително интересна беше историята му за

планинските горили,

населяващи планините Вирунга, разположени на границата между Демократична република Конго, Руанда и Уганда, както и непроходимата гора Бвинди в Уганда. В момента се смята, че популацията им е около 720 горили, като бройката им е била заплашително намаляла до около 275 от тези големи човекоподобни маймуни през 70-те година на 20 век.

Драстичното намаляване на броя на горилите се е дължало на загуба на местообитания, вследствие от навлизането на хората и техния добитък в горите им; освен това хората са ловували горили за продан. Бракониерството е носело големи печалби, като ловците са продавали на черния пазар малки горили и трофеи от телата им – например главите и ръцете. Не можехме да повярваме, че човек би оценил пепелник от ръка на горила, що за извратеност е това?!

Въпреки увеличаването на популацията през последните няколко десетилетия, планинските горили все още са застрашен вид – броят им е относително стабилен, но уязвим. Докато в миналото основния проблем са били бракониерите, днес най-голямата заплаха, пред която са изправени планинските горили, е фактът, че трябва да делят ценна земя с милиони хора, които се борят за ресурси и оцеляване. В горите има дърва за огрев, земя за обработване и минерални ресурси за добиване; и всички – конгоанската армия, бунтовническите милиции и местните селяни – искат дял от тях. През 2007 г. в националния парк „Вирунга“ в Демократична република Конго са били убити десет горили, уловени в човешкия конфликт в района.

Всички планински горили са диви; горилите в зоологическите градини са западни равнинни горили. Тяхната бройка е малко по – голяма от тази на планинските.

Горилите са обособени в 13 семейства, като броя на членовете варира във всяко едно. Всяко семейство разполага с лична охрана с пушки, която го следи навсякъде и знае разположението му във всеки един момент, въпреки височината на която живеят. Само 6 от семействата се посещават от туристи, защото са свикнали с хора, останалите никога не са имали достъп до такива. Разказваше, че групата туристи не трябва да е много голяма, за да не притесняват семейството. Въпреки че, обикновено пазачите им имат координатите, понякога се ходи по цял ден в непроходимите хори, за да се стигне до местообитанието им. Те постояннно се местят. Туристите преминават през инструктаж как трябва да се държат на срещата с горилите, особено ако малките, проявят любопитство спрямо тях. Често се случвало да сядат в скута на туристите, да ги опипват или скубят. В такъв момент просто трябва да стоиш без да докосваш бебето, за да не би майка му да остане с погрешно впечатление. Доста забавна беше историята, за това, как горила харесала едно момиче и просто я награбила и избягала в джунглата. Всички страшно се притеснили да не и направи нещо лошо и ги търсели с часове, докато ги открият. Накрая момичето казало, че това е най-хубавото нещо, което й се е случвало някога. Явно е била от смелите, но и с късмет, така необходим, и дори задължителен, в подобни ситуации

В парка се наслаждавахме и на най различни видове антилопи, кои по-срамежливи, кои не чак толкова. От тях, най-често срещахме импали, за които харекторното е, че забременяват по едно и също време и се изчакват всички да раждат на един и същи ден. Мъжките, очевидно не се славят с голяма грижовност, тъй като при опасност първи побягват, без да пазят женските и малките.

Стадата с маймуни, също привличаха вниманието, особено когато малките, приличащи на новородени котенца, бяха накацали по гърбовете на майките си. Явно са доста сексуални животни, тъй като често се натъквахме на подобни сцени. Интересно ни стана – как са се сетили да копаят дупки, за да си набавят вода, вместо да ходят до реката, където имаше толкова много крокодили в близост. Явно с опита, сами бяха стигнали до правилния извод.

Впечатли ни и така нареченото брадавичесто прасе, което бяхме виждали единствено в анимационните серии на Цар Лъв. На живо не беше толкова симпатично.

За лешоядите разбрахме, че като участници в хранителната верига се нареждат след хишниците и преди хиените. С две думи, дообират остатъците от месо, преди хиените да дойдат за финала на пиршеството, за да изядат кокалите. Зрението им е толкова добро, че го сравняват с четене на вестник от 70км. Издигат се толкова високо, че често пилотите на самолети ги засичат във въздуха.

 

 

 

Не мисля, че преди правехме ясна разлика между белия и черния носорог, а тя се оказа огромна. Първо, и те като слоновете са доста по-големи от останалите, населяващи Азия. Друга характерна особеност на африканските носорози е, че са с по два рога, докато азиатските имат само по един. Пословични са със слепотата си и с това, че могат да усетят човешкото приближаване, само ако вятъра им помогне. Белият носорог е доста по-голям, тежък и дълъг от черния си събрат. Устата на белия е доста широка – храни се с трева, за разлика от клюноподобната устна на черния носорог, който се храни с клонки. Белите се движат на групи от 4-5 индивида, докато черните са предимно самотници. При бременност женските обикновено изгонват предишните си деца, явно искат да се грижат по-добре за бебето. При евентуална смърт на бебето, могат да приберат големите деца обратно. Тъй като носорозите са застрашени животни, лова им отдавна е забранен. Това, разбира се, не пречи на бракониерите да продължават да ги отстрелват. Рогът им наподобява опашка, като представлява струпване на косми. При белия носорог, той може да достигне до 150см, а при черния до метър. Интересно е защо и как, но в Азия са стигнали до извода, че стрития рог действа като виагра и това е основната причина да продължават да се убиват тези животни. При разпродажба, стойността на рога, може да достигне до 1 млн. долара, а човека, който го е убил, ще се сдобие поне с 10 000 долара. Още по потресаващо е, че в Йемен, го намират за показател на висок социален статус и престиж да носят нож с дръжка от рог на носорог…

Стигайки до реката, разбрахме, че съвсем наскоро са възстановили мостовете, които са били отнесени от наводненията през януари. Освен на семейство хипопотами, отблизо се порадвахме и на няколко крокодила, костенурки и типични нашенски щъркели. Една част от хипопотамите се въргаляха като тюлени по брега на реката, а други почти изцяло потопени до ноздрите им, доста оприличаваха баби германки, потопени в кални бани.

На фона на цялата картинка, в далечината, видяхме цяло стадо слонове в различни възрасти да пресичат реката. Майките побутваха с хоботите си малките, които едвам кретаха. По-късно, обратно на пътя, срещнахме стадо, което беше решило, че ще пресича шосето, напук на целия трафик. А наистина се бяха събрали доста коли, а може би и нови прииждаха, за да се наслаждават на гледката. Слоновете буквално се бутаха между колите, но по-малките се спираха в недоумение, очевидно не се престрашаваха да минат. Имаше и почти новородени бебета – толкова мили и невинни същества, целите в мъх, приличаха по-скоро на мамути, отколкото на слонове.

В далечината съзряхме и млад лъв, опитващ се да се доближи до стадо зебри. Не разполагахме с много време, за да изчакаме и да видим как ще се развие гонитбата, но младока не изглеждаше като да има много опит. Зебрите лесно се подплашваха. По принцип, стандартната теория за целта на украсата им е, че по трудно се различават сред тревата. Напоследък битува и нова теория след направен експеримент с бял кон. Боядисали го на черни ивици и се оказало, че така го кацат с 30% по малко мухи. Тези, които видяхме, конкретно имаха и по една бежава лента, между черно белите. За тях характерно е, че коремчетата им също са на раета, докато другия вид зебра има бели коремчета.

Наоколо имаше и доста щрауси – двойките им са партньори до края на живота си и са единствените птици, които оставят пилетата си да се оправят сами след излюпването им, без да им носят храна. Някъде около Кейптаун, има ферма за отглеждане на щрауси, където част от атракцията представлява язденето на щрауси. Показаха ни клипче, как щрауса е с торба на главата, а смелия турист се качва на гърба му с чужда помощ. Гайда никога не пуска щрауса, а напротив обикаля с него в кръг. Доста откачено, но сигурно и забавно.

Впечатлихме се и от така наречената „blue wildebeest“ антилопа, при която мъжкия винаги остава в територията си, дори когато няма храна и вода. Женските обикновено мигрират и се връщат пак при него, но той никога не ги следва. Често се среща и съвместно съжителство между blue wildebeest и зебра. Двете животни не са си конкуренция, а напротив, зебрата се храни с по-висока трева, докато антилопата обира остатъците от нея. Освен това се пазят едни други при опасност – едните с по-доброто си зрение, а другите с по-добрия си слух.

Съвсем наблизо мернахме и самостоятелен слон. Направо унищожаваше растителноста около него, като чупеше клони и огъваше малките дървета – доста време ще й трябва на растителността да се възстанови след този набез. Само можехме да си представяме какво се случваше, ако мине цяло стадо. В началото той не реагираше, като да ни е забелязал, дори и с нашите размери на камион, но по едно време явно станахме доста шумни и досадни и той вдигна хобот и започна да реве. Така размърда ушите си, че целия се тресеше, определено този му жест не приличаше на приятелски поздрав…

Бийон разказваше, че едно от летищата в Ботсвана е съвсем до делтата на реката, която е известа с уникалния си парк и съвсем наскоро се принудили да го затворят, докато успеят да прогонят два слона, опънали се на самата писта. Доста самолети пуснали да кръжат над тях, докато се справят с непоколебимостта им. Друг път имало лъв на пистата, но при приближаващия се самолет избягал, докато не такава била съдбата на жирафа, решил да се разхожда наоколо..

 

 

 

 

Така и не успяхме да се срещнем с леопарда. Той също, като лъвовете, се страхува от хората, ловува вечер, а през деня спи качен на някое дърво. Факт, който още повече усложнява виждането му. Именно и затова е най- рядко вижданото животно от Големите пет. Обикновено яде жертвите си по дърветата, като леопардите могат да качат товар до собственото си тегло от 50 кг.

На фона на залеза, местността с накацали по нея дървета бонзаи, изглеждаше вълшебно. Не ни се тръгваше от парка, но започваше да захладнява и да се стъмва, а и едва ли щяхме да видим повече животни от това, което вече бяхме видели.

Вечерта прекарахме на фона на музикален съпровод от транзистор, около лагерния огън. Смяхме се на историите, затова как в началото, сафаритата били организирани с модерни автобуси, закупени от Мерцедес. Били толкова механизирани, че дори компютър им казвал колко гориво да налеят. Обаче, в момента, в който закъсали насред нищото се наложило да чакат човек от Германия да дойде да оправи компютъра. После купили Митцубиши, но и те били много модерни за пустошта. Доста време минало, докато собствениците осъзнаят, че най – полезни в случая са си съвсем простите и обикновени камиони.

След два дни прекарани в парка, беше време отново да потеглим на път. Минавахме, както през малки селца, наподобяващи цигански катуни, с местни опънали се по тревата отстрани на магистралата, така и през големи градове с фризьорски салони, разположени на самия тротоар – за бръснене, плетене на африкански плитки и тем подобни услуги. Мръсотията и боклуците бяха на всеки метър, но и с това се свиква бързо.

Стигнахме до така наречените

забележителности God’s window и Potholes

 

Първата, представлява прекрасна гледка с каньони, скални образувания и водопади - спиращ дъхапанорамен разкош. Освен всичко останало, гледката обхваща и дълбоко около 900м дере, облечено в буйна гора.

Втората, така наречена Дупките, бяха интересни скални образования и се виждаха точно при сливането на две реки. Те са малки, но много дълбоки, и най-веротно са се образували от водопади. Имаше направени много пешеходни мостчета, пресичащи двете реки, от където можеше да им се наслаждаваш.

Поредния природен феномен по пътя ни бяха трите тепсиести планини, разположени в каньона на река Блейд. Гледката наподобяваше язовир и впечатляваше със смарагдово зеления си цвят. Легендата разказваше за много важна и кръвопролитна битка между племената. Едните, разположени отгоре са се защитавали, а другите са се опитвали да ги достигнат от долу. Терена изглеждаше смразяваш, ако си от групата на нападащите…

 

 

 

Докато пътувахме в камиона ни разказаха за местно село, през което минавали често, понеже имало голямо мангово дърво и представлявало лесен начин за набавяне на пресни плодове. Когато минали миналата година, заварили местните да обират плодовете от отсеченото дърво. На въпроса защо са го отсекли, отговорили, че плодовете били много на високо и вече им било трудно да ги достигат. Дори и не са се замислили, че с бизнеса им е свършено и от следващата година вече няма да могат да продават плодове. Често срещана практика по тези ширини – важен е сегашния момент, а бъдещето е далечно и никой даже не се и замисля за него. Дори първата компания, в която Бийон е започнал работа преди години, е процедирала по същия начин. Собствениците не са се интересували от наемането на обучени гайдове, тъй като им е излизало скъпо; и защо, като са можели да се възползват от работници почти на доброволни начала. Често шефа му е спирал на светофара най- разнообразни образи с въпроса могат ли да поправят камион или пък да го боядисват. Разбира се, след като ги питали така, те винаги потвърждавали, нали им трябвали пари. В резултат, работата никога не е свършена и туристите не са доволни, но очевидно тяхното задоволство определено не е било първа цел на компанията. И тук говорим за една от най-големите компании за сафарите в Африка.

Приятел на Бийон спечелил проект от правителството за

строителство на къщи за бедните

Той наел работнци, като за да ги мотивира им дал почти два пъти по-големи надници от стандартните. След като в събота им изплатил заработеното, те започнали да се довлачват на работа чак в сряда. Причината била много проста- те разполагали с повече пари и не намирали за нужно да работят, докато не ги похарчат. С две думи, нито оценявали жеста от страна на работодателя, нито се притеснявали, че могат да си загубят работата. Повсеместно коментара бил: „Никой не те е карал да ни даваш повече пари…“

Напълно нормално е в едно семейство да работи само един член и да изхранва всички останали. Намират го за справедливо, следващия път друг ще работи и ще издържа теб. Често срещано явление е член на семейството да има малък бизнес – например сергия за продаване на захар. Обикновено, той купува по 5 кг., които разпределя на малки пакети, тъй като никой не си купува толкова захар, а само колкото му трябва за днес. Колкото и члена на родата да дойдат да си поискат захар, той е длъжен да им даде, защото са му близки. И накрая свършва, работейки за тях. Да живее африканската икономика!

Друга история разказва за рибар, който хванал няколко рибки сутринта и остатъка от деня си прекарва излежавайки се на сянка. На въпроса „Защо не работи повече, за да просперира и почива след това?“ – той учудено отговаря – „Защо да работя сега, за да почивам после, като и сега мога да го правя?“…

Преди Апартейда,

разликата между богати и бедни е била 10 пъти. След него е нараснала на 100 пъти. Хората оценяват, че имат свобода, но не могат да се хранят с нея.

В резултат на бедността си, повечето местни се лишават от възможността си да имат по повече от една жена, тъй като не могат да я издържат, а за тях ,най-вероятно, това е истински голямата загуба…

Няма как да се подмине и темата с

доброволските програми в Африка

Винаги съм смятал, че подобни програми са полезни, независимо от някои грешки при приложението им. Горчивата реалност е, че и това се е превърнало в мода и лайф стайл за много хора в тийнейджърска възраст, и не само. Оказа се, че бизнеса е идеално смазан и е много доходоносен за всички, но не и за нуждаещете се. Почти всички в камиона бяха преминали подобни програми, като само едно момиче от Германия, беше направила нещо полезно и беше живяла в полеви условия, за разлика от останалите, които бяха прекарали в удобни, „почти“ пансиони за туристи. Германката беше изкарала 8 месеца в една колиба без ток и вода , за да гледа деца сирачета. И между останалите неща беше карала малария два пъти. И тук навлизаме в дебрите на африканския бизнес- приемното местно семейство иска такива деца за да печели от тях, като същевременно се регистрира в подобни програми. Отношението им към тези деца е меко казано безразлично. Единствената майчина ласка идва от доброволците, парите от тях не достигат до децата дори за играчки, да не говорим за хубава храна. Всичко се прибира от семейството, което си живее идеално с тези пари. За капак, след няколко скандала с приемните родители, и показват цял склад с играчки, които не се дават на сираците. И те са от дарения, нали не си помислихте, че са ги купили. Отговорили й, че просто ги пазели за тежки времена, нямали нужда от тях сегашните деца…

Имахме и две американки в групата, които прекарали по няколко седмици, като доброволки в център за спасяване и отглеждане на различни видове маймуни. Условията за тях самите са били потресаващи, минимална храна, без отопление, топла вода и т.н. За сметка на това, тези за маймуните били уникални – всеки ден пристигали фризери с пресни плодове. Маймуните били събирани буквално от цял свят, което е нормално при проспериращата търговия с животни. Всички те са били изоставени/ изпратени от собствениците си, при достигане на полова зрялост. Явно, собствениците добре са се осведомили по въпроса, как точно се отглеждат домашните любимци, щом не са били запознати с проблемите съпътсващи съзряването им. Тук се проваляме и с кучетата, по същите тези причини, какво остава за маймуните, но това не спира идиотите…

И така, сред сладки приказки, пристигнахме на горещите извори.

Последните два къмпинга, определено надминаха очакванията ни. Предната вечер, която беше и най-студената до момента, ни посрещна семейство, което беше пригодило гостната си в страхотен екзотичен бар. Всичко беше от дърво и плетени палмови листа. Имаха най-различни маски от цяла Африка и четири препарирани животни- огромен крокодил, лъв, леопард и брадавично прасе. Оказа се, че прасенцето е било домашния им любимец, който е починал на 10 годишна възраст от сърдечен удар. Домакинята дори се разнежи и извади албум със снимки да покаже прасенцето от невръстна възраст с размера на коте, до периода, в който се беше превърнало в огромна свиня. Освен снимки с разходки в градината, имаше и такива как се гушкат с него в спалнята им…

Къмпинга на горещите извори не беше толкова луксозен, но пък предоставяше огромен минерален басейн, където изкарахме целия следобен със Сабина и Шон. Оказа се, че много от южно – африканците изкарват тук по няколко месеца през зимния период, докато през това време отдават домовете си под наем. Първо, мястото е в най-северната част от страната, където времето е по-приятно, и второ, радват се на изобилие от гореща минерална вода за без пари. Като им омръзне се местят на друго място и така се прибират вкъщи за не повече от 3 месеца в годината. Настаняваха се в луксозни каравани, водеха си и прислуга и изобщо не сменяха начина си на живот. Докато си говорихме в басейна, ни приближи възрастен мъж. Разказваше, че има ферма за екзотични животни в Намибия, където отглежда бели лъвове, бели и черни импали. По-късно разбрахме, ч

Свързани новини: