Прогноза за миналато, което не бива да се повтаря

Този текст вече почти сте го чели, защото почти съм го писал, така че направо може да до го пренебрегнете, ако ви стори досадно познат. Но в деня за размисъл преди най-странните избори в четвъртвековната история на странния ни преход към демокрация ще формулирам още веднъж размислите си като прогноза на миналото, което не бива да се повтаря.

А изборите са странни заради факта, че са формално европейски, но се водят в условията на (анти)патриотична агитация в полза на държавата, която заявява като своя официална доктрина недопускането на суверенни европейски държави в Европейския съюз. И в името на тази главна задача, която си поставя чуждата държава , всичките 4 парламентарно представени партии в България заявяват единодушно, че въпросната държава не бива да бъде санкционирана от Европа.

Къде е прословута „друга” гледна точка?

Тя беше изтикана от управлението още преди 14 години с победата на монархосоциализма. Детронираният от Москва наследник на българския трон, превърнат в доверено лице на руския интерес в България, беше доведен за ръка като доведено дете на разведените родители на българския преход, взимайки страната на матушката в разпределянето на семейното имущество.

Доведеното дете на руското задкулисие използва остатъчното доверие на българите в някогашната монархическа институция, за да я унищожи окончателно като възможна алтернатива на посткомунизма. Коронен (агентурен) номер!

Това беше руското наказание за дързостта на предишното българско правителство да прави самостоятелна политика до степен, че да ядоса дори американците с отказа си да приеме бежанци от Косово ( а не само да не допуска руски самолети да правят напук на запада в бивша Югославия).

Равносметката днес е отстраняването на опърничавия премиер Иван Костов от политиката и маргинализирането на външния му министър Надежда Нейнски (тогава Михайлова), упълномощена през март  2001 г. да извърши нечуваното  в отношенията между Москва и София: да извика руския посланик и да му връчи доказателствата за шпионажа на трима негови подчинени срещу България, поради което трябва да напуснат страната ни.

Месец по-късно тук каца “терминаторът” на дясното Сакскобургготски и обеща да ни оправи.

Българофилската алтернатива не просто беше натикана в безпомощно състояние в ъгъла на опозицията, но и отпадна изобщо от парламента, с което от адекватно представителство беше лишена тъкмо онази упорита част от българското общество, която отказва да припознае популизма за заместител на тази алтернатива.

Стресирана от дългото пропадане тази прослойка, тънка като плодоносния слой на почвата, на която се крепи всяко земеделие, не можа да възпроизведе в краткия едногодишен срок между изборите от миналата година до днешния 24 май силен политически субект, които да се противопостави ефективно на буренясалото с мечо грозде българско лозе ( на баир), на което вече открито се разпорежда руската мечка.

Причината е липсата на обединителна кауза- или по-точно, че тя не беше разпозната навреме, независимо от факта, че събитията я поднесоха на тепсия достатъчно рано в края на октомври 2013 г., повече от половин година преди тези избори.

Дори европейското ни приобщаване, което дълго крепеше прозападния проект в България, беше обсебено от проруските строители на съвременна България.

Никак не е случайно, че външните архитекти на това строителство, които излъчиха високоплатени слуги на Путин в лицето на Шрьодер и компания, подсилиха тази тенденция в България с абсолютно необяснимия с други аргументи избор на българския приемник на съветския колониализъм Сергей Станишев начело на европейските социалисти ( някой вярва ли, че това е станало заради „гениалността” на Станишев, а не поради внимателно пресметнат ход на онези, които са в състояние да си пазаруват европейски величия от ранга на бившия германски канцлер?)

Обединителната кауза, която за съжаление беше проспана като потенциал от българската проевропейска алтернатива, се появи като потенциал чрез достойната също така за съжаление ситуация в Украйна. Този исторически шанс за консолидиране на прозападните българи беше пропуснат и вмъкнат като аргумент едва на финала на предизборната кампания, когато беше твърде късно темата да се превърне в понтонен мост за преодоляване на различията в изкопаните междувременно окопи, наводнени от Южния поток на противниковата политическа пропаганда.

За подобни констатации и обобщения авторът на тези редове доскоро получаваше предимно презрителни подмятания и обвинения в “русофобия”, но днес май гласовете в тази посока започнаха да се множат под напора на неоспоримите факти- дори и откровени леви коментатори не отричат настъплението на руския фактор в българската действителност, макар и да не стигат дотам, че да изразяват тревога от тази тенденция.

Да, тук е по-трудно, отколкото в Украйна да се види и формулира руската заплаха. В България не са избити милиони българи с изкуствено предизвикан глад, както се е случило на украинците- тук избитите са „само” десетки хиляди в резултат на съветската окупация, която използва за екзекутор местните си наемници. Скрити зад съветските паметници, техните наследници бранят със зъбите и ноктите на пропагандата си българите от проглеждане.

Отгоре на всичко руската пета колона в България не декларира открито руски сепаратистки лозунги, както в Украйна и това я прави по-трудна за изобличаване. Петата колона „само” обича Путин, каквото и да стори той- включително на малки, православни народи от черноморския (ни ) ареал, като грузинския или пък на големия, но затова пък славянски ( в голямата си част също православен) и още по-близък до нас народ, като украинския.

Българската политическа партийна алтернатива не свика нито един митинг на солидарност с Украйна, на който ясно да се обозначи, както това се случваше от самото начало на украинската криза къде ли не в демократичния свят. Тя не намери за нужно да реагира по този начин дори и при явната руска агресия в Крим. Инициативата на шепа граждани да протестират пред руското посолство по-скоро послужи за подигравки, които бяха нещо като въздишка на облекчение от страна на руската пета колона, която се беше поснишила в очакване да се случи логичното: европейски българи да протестират масово срещу една агресия в Европа.

Ясен ли съм, когато споменавам тези факт или пак ще ми се сърдят някои съмишленици за критиката?

Авторът на тези горчиви констатации си признава глупостта, проявена във факта, че се надяваше личните и конюнктурно партийните каузи да бъдат загърбени и на преден план да бъдат изведени значимите обединяващи допирни ( да не се бъркат с опорни) точки. И това щеше да е особено валидно като приоритет за онези политически сили, които са догонващи и с малки шансове да се класират между успешните формации на изборите. Когато няма какво да губиш, играй поне ва банк! Но придържането към правилото на моментния комфорт и компромиса се оказа устойчива доминанти и в тази кампания.

Представяте ли си например, ако беше се разразил скандал с разкритието, че руският посланик Исаков на 12 април е наругал по Дарик радио президента Плевнелиев, след което е пожелал записът да не бъде излъчен в тази част и „желанието” му е била услужливо удовлетворено. Авторът на този текст, който наивно се надяваше да бъде подкрепен, „издаде” този факт, затръшвайки твърде непрактично пред себе си още една медийна трибуна, която обаче се оказа по-важна за запознатите с казуса, отколкото истината за медийния проруски слугинаж.

Урокът беше, че истината, дали ще става дума за мезонети на президента или за безобразията на руския посланик, не е важна дори за доказани привърженици на прозападното развитие на България.

И какво може да направи един автор срещу собствената си наивност? Нима е новина, че лъжците са за предпочитане, стига да могат да направят някоя услуга, а говорещите истината само пречат? Нищо не може да направи. Може само да продължава да си разваля отношенията с всички, които предпочитат „целесъобразността” пред каузата и истината.

Добрата новина от тази прогноза за миналото, което не би трябвало да се повтаря, е че вчерашните подозрения за противопоставянето на проруския проект на прозападния в България най-после се превърнаха в днешно политическо говорене от страна на онези, които са призвани да се борят с политически средства ( а не с някакви си публицистични напъни) за въпросната кауза. Оказва се, че не е невъзможно и дори не е толкова страшно, нали!?

Share on Facebook

Прочети цялата новина

Свързани новини: