Говори Пловдив: КАК ПЪК НЕ СЕ НАСИТИХМЕ НА СОБСТВЕНАТА СИ ПРОСТОТИЯ

Пламен Асенов, специално за kafene.net

Вчера сутринта в махленското кафене денят започна с един много нюансиран, задълбочен и изтънчен диалог. Ето го.
- Ходи ли вече да гласуваш, бе, майна?
- `Ми да.
- И к`во?
- `Ми нищо.
Не знам дали си давате сметка колко надежди и разочарования, колко ясна гражданска позиция и дълбоко гражданско негодувание, колко силен порив и силен скептицизъм стоят зад тези простички, нехайни думи, облечени в раздърпана фланелка и навлекли чехли на бос крак.
Днес не ми се говори, граждани. Какъвто и да е резултатът от изборите – не ми се говори.
Толкова не ми се говори, колкото вчера не ми се гласуваше.
Все пак гласувах, защото трябва по някакъв начин да бъде спряно настъплението на комунистите и в Европа, и в България. Те не само носят постоянни беди на страната с изключително некадърното си управление, но напоследък вече съвсем еднозначно, без да се церемонят и прикриват, искат да ни извадят от Европа и НАТО, за да ни подарят отново на Путин.
Като някакви крепостни. Като дебили безмозъчни.
Това не е добре нито за България, нито за Европа и трябва да бъде спряно, а единственият начин е гласуването. Няма измислен друг, по-добър. С пищови не става – видяхме вече. Ако човек оскотее като тях, се превръща в тях – затова не става.
Ама – казват някои, включително и аз – от цялата предизборна кампания, пък и от развитието на целия политически живот напоследък се видя, че нямаше за кого да се гласува, нямаше за какво да се гласува, нямаше платформа, зад която да се застане, нямаше идея, която човек да приеме за водеща, нямаше пълноценен европейски дебат, от който поне да се разбере визията на тази или онази партия по най-важните европейски въпроси.
Е, да, нямаше нищо такова.
Но въпреки това имаше самата Европа и нейните ценности – свобода, демокрация, човешки права, собственост, нормални отношения между хората, талант, образование и развитие, повече усмивки, отколкото мръщене. Това имаше пред нас. От другата страна стояха фалитът на държавата при Живков, фалитът при Луканов, фалитът при Виденов, стояха популизмът, черният ПР, лъжата и простотията, превърнати в основни правила на обществения живот от Сакскобургготски насам, имаше ДС и ДПС, имаше широко зиналата паст на нашите никога неканени спасители от Москва и още много подобни политико-житейски зомбита имаше.
Как пък се не наситихме на собствената си простотия!
Да, нито ГЕРБ, нито Реформаторският блок са нещото, което да прилича достатъчно на нормално политическо животно, толкова нормално, че чак да е способно да спре настъплението на гореспоменатите вече умофльорцови червено-ченгелъжичковчета. Но като не сме родили и създали други политици от всенародните си чресла, ще ядем каквото сами сме надробили. Много ми се иска, при това отдавна, да се пръкне и сред нас един истински консерватор от сорта на Рейгън или Тачър. Не казвам от техния мащаб, защото това би било пълна глупост – но ние си имаме свой мащаб, в който също може и трябва да се работи. Само че няма.
А знаете ли защо няма?
След кафенето, като последна надежда за спасение, вчера отидох да си пусна тотото. И там седят неколцина, а единият вика – и за к`во да ходя да им гласувам, да ги пратя аз тях в Брюксел на големите заплати, пък тука ние, народът, пак да страдаме, да продължават да ни лъжат и сини, и червени, и пембени, да продължават да ни казват, че това ще направят или онова за нас, но никога да не го правят…..
Ха сега сетете се до две, защо преди малко възкликнах – няма ли някога най-после да се наситим на собствената си простотия.
Така де, политиците, „онези отгоре”, не са по-умни от нас, „народът”, „обикновените” хора, та да могат чак толкова да ни лъжат, колкото се говори, че го правят. Всъщност, те могат да ни излъжат само, ако ние не мислим навреме, а чакаме да дойде после, за да дрънкаме простотии. Могат да ни излъжат, разбира се, и в случая, когато не искаме да се грижим сами за себе си, а чакаме, не, настояваме, някой друг – било държавата, било бат` Бойко, било световният комунизъм – да ни „дадат”, да се „погрижат”.
Искаме политиците сами да ни осигурят работа, ама такава, че хем да е с добро заплащане, хем да не се работи много на нея, хем от нея да можем да си крадем колкото и каквото си поискаме.
Нали знаете онзи виц – шефе, счупи ми се лопатата. Ами подпри се на крана, бе, той е по-здрав!
Искаме политиците сами да ни осигурят благоденствие, без да е необходимо ние да внимаваме за техните простотии и да се учим на демокрация, за да можем да ги контролираме – а значи да контролираме и собствената си съдба. Искаме те да ни осигурят полезна и некорумпирана администрация, но ако жена ми работи там – да не я тормозят разни простосмъртни просители, а ако я тормозят, то да е чрез пликове с пари, защото заплатата на пустата му жена не стига.
За пиене не стига, да не говорим за всичко останало.
Искаме също политиците да не ни предават, да ни казват винаги истината, да ни хранят в устата с биберон, да мразят турците, да обичат турците, да мразят руснаците, да обичат руснаците, да ни държат здраво в Европа, защото тя дава пари, да ни изкарат от Европа, защото тя дава пари на ония отгоре да ги крадат, а не дава пари на нас да ги крадем.
Всичко това искаме и още много – но едновременно го искаме.
Е, няма как да стане. Ако не надмогнем простотията си, няма как.
Затова толкова ме кефи онзи наистина изтънчен диалог:
- Ходи ли вече да гласуваш, бе, майна?
- `Ми да.
- И к`во?
- `Ми нищо.

ПП
Въпреки всичко, снощи бе истинско удоволствие да се гледа зачервения от бой нос на Станишев и БСП.

Забележка:
Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

Прочети цялата новина

Свързани новини: