Девет олимпийски дни в Лондон, 2012 (7): Как бихме Германия и как златото се оказа… сребро

Днес завършваме разказа на Атанас за Олимпиадата в Лондон 2012. Първия ден ходихме на тенис и бокс, втория – на тенис и баскетбол , третия – на плажен волейбол и вдигане на щанги, през четвъртия гледахме спортно ходене и волейбол, петия ден присъствахме на дамския маратон, тенис и лека атлетика , през шестия и седмия гледахме кану-каяк, волейбол и футбол.  Днес ще гледаме волейбол и борба със Станка Златева

 

Приятно четене:

Девет олимпийски дни в Лондон 2012

По-бързо, по-силно, по-високо

Ден осми

Волейбол и борба

Как отупахме германците на волейбол

След нощното пътуване от Манчестър, си взех душ в хостела и спах почти до обед. За този ден нямах билет за нищо, но реших по-късно да се развъртя около волейболната зала, за да пробвам да намеря пропуск за четвъртфинала на нашите национали срещу Германия. Първо обаче се отбих до едно магазинче за сувенири да купя по нещо за приятелите в България, че все пак ми беше предпоследен ден и отпътуването беше близо. Взех няколко подаръка и платих в кеш, но продавачът-индиец ми върна едната банкнота от 20 паунда. Каза, че е стара емисия, която вече не е в обръщение и, в която и да е банка, щели да ми я сменят с по-нова. Явно в България, при обмяната, ми бяха пробутали старата банкнота.

Както и да е, заключих подаръците в шкафчето ми в хостела, и поех с метрото към Ърлс Корт. За трети път минах по познатата улица с белите къщи на път към залата. Вече беше пълно с фенове, тъй като първият четвъртфинал за деня (Аржентина – Бразилия) беше скоро. Видях групичка бразилци на тротоара да размахват билети и се приближих, любопитен да видя с какво разполагат. Оказа се, че черноборсаджийството върви с пълна сила. Една жена тъкмо се опитваше да пласира билет за вечерната сесия на някакъв поляк, но той се колебаеше. Реших да го изпреваря и направо казах на бразилката: „На мен ми трябва билет за вечерната сесия. Колко искаш за него?“. Отговорът беше „Осемдесет паунда. Номиналът на пропуска беше 55 паунда и бразилката започна нещо да ми се обяснява с разваления си английски, че имало голямо търсене и т.н., но аз я прекъснах с едно „ОК, устройва ме“. Обърнахме се с гръб към улицата, за да не ни види случайно някой полицай и й отброих четири двайсетачки. Вярно, бях платил малко повече от необходимото, но щях да викам за нашите довечера в залата, а не пред някой екран! Успях да пробутам и двайсетачката от старата емисия. Нека бразилците да се занимават да я сменят с по-нова

Щастлив, че съм намерил билет, се отправих към

Кенсингтънските градини (Kensington Gardens),

където руснаците бяха направили два мини парка, за да промотират зимната Олимпиада в Сочи през 2014-та. Черноморският курорт се беше преборил със Залцбург и южнокорейския град Пьончан за домакинство на зимните Игри, а Владимир Путин обещаваше да се вложат милиарди в Сочи. Е, наистина се вложиха, но руснаците май леко прекалиха. При предварително заложени 12 милиарда долара, разходите по домакинството достигнаха 50 милиарда и бяха изсечени сума ти гори за събитие с продължителност от две седмици. Въпреки огромните разходи, Олимпиадата беше съпроводена с редица организационни гафове (недовършени хотели, двойни тоалетни) и стана известна като „Игрите на Путин“, заради жаждата за величие на руския президент.

В „Russia Park” се наслушах на руска реч и даже погледах „частушки“ (руски народни песни), изпълнени на живо. В другия тематичен парк – „Sochi Park”, бяха представени Краснодарският край, както и спортните арени и инфраструктурата, строящи се за Олимпиадата. В интерес на истината беше забавно направен, с интерактивна информация, а имах възможност да вляза и в истински боб (шейна за бобслей).

Kensington Gardens, Лондон W2 2UH, Великобритания

Тук научих и един интересен факт. Веднага след края на Игрите, около Олимпийския парк ще бъде изградена писта за Формула 1 и тази година (през октомври), Сочи ще бъде домакин на първото състезание за Голямата награда на Русия.

Убих няколко часа из Kensington Gardens, но времето на мача ни с Германия наближаваше и тръгнах към

Ърлс Корт

Всъщност, билетът, който бях взел на черно от бразилците, важеше за две срещи. Преди нашия двубой щях да гледам Русия срещу Полша. В коридорите на волейболната зала имаше табло, на което вече бяха нанесени резултатите от първите два четвъртфинала. В южноамерканския сблъсък, бразилците бяха победили без проблеми Аржентина с 3:0, но, поне за мое огромно учудване, със същия резултат, Италия беше отстранила Щатите. Същата Италия, която разгромихме два дни по-рано и, която едва премина предварителната група, завършвайки на четвърто място. Американците пък бяха първенци в групата си и доста класен отбор. Леко изтръпнах, като се сетих, че и ние завършихме първи в групата си и щяхме да играем с германците, които бяха четвърти в другата. В главата ми нахлуха спомени от зала „Арена Армеец“, където няколко месеца по-рано загубихме безславно олимпийска квалификация с Германия, а суперзвездата им Гроцер направо ни съсипа от асове. След мача атмосферата пред залата беше тягостна, Радостин Стойчев беше освободен от поста старши-треньор, а Матей Казийски се отказа от националния отбор.

Първо беше мачът между Полша и Русия. Полските фенове бяха мнозинство, което не беше изненадващо, имайки предвид, че волейболът е национален спорт в страната. Бурната подкрепа от трибуните обаче не помогна особено на „дружина полска“ и руснаците набързо опукаха съперника си с 3:0 гейма. Това не беше много добре за нашия национален отбор, тъй като, при победа срещу Германия, на полуфинал щяхме да играем с Русия, срещу която нямахме много успехи в исторически план.

След като по-голямата част от полските и руските фенове напуснаха залата, публиката намаля поне наполовина. Аз бях сред част от българската агитка, като нашите хора се опитаха да заемат места по-близо до терена след освобождаването на седалките от руснаци и поляци. Опитът им обаче беше пресечен от стюард с тюрбан на главата, огромна брада и вид на сикх, който ги накара да се върнат на оригиналните си места. Сред хората около мен имаше и няколко атрактивни фена, един от които носеше автентичен български калпак и изкуствен засукан мустак. Липсваха му само овце, които да подкара на паша Другите говореха за него, че е „председателя“. Предполагам, че беше председател на някой фен клуб на националите. В официалната ложа, този път, освен Стефка Костадинова, се появиха още президентът Плевнелиев и олимпийската ни шампионка в тройния скок Тереза Маринова, която беше гост-коментатор на БНТ за Олимпиадата.

Загрявка и мачът започна. Нашите бързо взеха преднина от няколко точки, която не изпуснаха до края на първия гейм. Родните фенове, в това число и моя милост, яко деряха гърла. Зад нас имаше група германци, които се опитваха да викат нещо „Дойчланд-мойчланд“, но нямаха никакъв шанс срещу мощното „Българи, юнаци!“. Във втория гейм размазахме немците още по-лошо и от първия. Нашите момчета просто ми напълниха душата. Правеха точка след точка, а германците просто не знаеха къде се намират.

На лидера им Гроцер, от когото имах най-големи притеснения, че може да ни препъне, този път, топовният му сервис просто не работеше – или пращаше топката в аут, или в мрежата. Имах сериозни опасения и от друго – че нашите „лъвчета“ може да се отпуснат след първите два гейма, както често са правили, повеждайки с 2:0. Нищо подобно! В третата част, мачкането продължи още по-жестоко, германците зад нас съвсем утихнаха, а англичаните в залата започнаха да пеят заедно с нас „Българи, юнаци!“. Беше страхотен кеф! Вярно,че немците не са супер сила във волейбола, но да пребиеш германски отбор като куче (3:0 гейма – 25:20, 25:16 и 25:14!) не е лесно, в който и да е колективен спорт. А и какво по-добро отмъщение за загубата на олимпийската квалификация в София три месеца по-рано?

След мача радостта беше огромна. В ложата президентът Плевнелиев размахваше родния трибагреник, на терена легендата Любо Ганев, ухилен до уши, поздравяваше момчетата за страхотната победа, а Георги Братоев и Цецо Соколов скочиха при нас на трибуните, за да получат целувки от приятелките си. Единствено сикхът с тюрбана не беше щастлив и застана между играчите и феновете, да не би някой да им направи нещо. „Българи, юнаци!“ ехтеше в коридорите на залата, пред залата и по пътя към метрото.

Докато чаках мотрисата, някаква леличка, която чистеше метростанцията, се приближи и ме попита „Бихме ли?“. На чист български! Оказа се един от многото сънародници, работещи на Острова. Разговорихме се. Каза, че не е никак лесно в Англия, трябвало да се вадят сума ти документи преди да почнеш работа, а ходела на две места, за да издържа син-студент в България. Личеше си, че й е приятно на женицата да поговори с някой на роден език, но след малко трябваше да ми пожелае „Приятна вечер“, защото мина супервайзорът й. Остави ме да слушам американските тийнейджърки на съседната пейка. Бяха толкова шумни, че нямаше как да не разбера, че на едното момиче баща й бил треньор в женския национален отбор по футбол. И друг път ми е правило впечатление, че американските туристи много обичат да говорят на висок глас. Да не би случайно някой да пропусне да отрази присъствието им.

В хостелчето влязох в Интернет, за да разбера от приятели чрез Фейсбук, че чак и по телевизията ме дали с българското знаме на трибуните. Бях на върха на щастието, но два дни по-късно дойде отрезвяването. Загуба с 1:3 от Русия (бъдещият олимпийски шампион) на полуфинал, а след това, със същия резултат, и от Италия в мача за бронзовите медали. Така ми се иска, националите ни да се отърсят от този синдром на „вечно четвъртите“ и да вземат да спечелят поне един полуфинал – без значение дали е Световна лига, Олимпиада, Световно или Европейско първенство. Яд ме е, защото отборът ни има потенциал за нещо повече, но може би нещата опират и до психика.

Ден девети

Златото… се оказа сребро!

Девети, последен ден в Лондон. Имах билет само за финалите в женската борба, но те бяха вечерта, а преди това мислех да си пробвам късмета да намеря билет за художествена гимнастика, тъй като днес щяха да играят българските момичета. В хостела се запознах с двойка млади парижани – момче и момиче. Оказаха се и фенове на Пари Сен Жермен, а аз съм за Олимпик Марсилия и като падна един спор за това кой отбор е по-велик… Велико беше Разказах им, че днес ще се бори най-голямата ни надежда за златен медал на Игрите – Станка Златева. Естествено, не я бяха чували (все пак, колко хора се интересуват от женска борба?), но обещаха да стискат палци и те.

Художествената гимнастика

се играеше в зала точно до стадион „Уембли“ и идеята ми беше да отида до там, за да видя дали случайно няма „вторични“ билети, както за баскетбола седмица по-рано. „Уембли“ си е доста далече от центъра на Лондон, но аз си го знаех, защото две години по-рано бях ходил да гледам как англичаните ни „порят като риби“ с 4:0 в европейска квалификация.

За около час стигнах с метрото при стадиона и директно отидох до залата по художествена гимнастика. Надеждата се оказа напразна. В Ticket office-a ми казаха, че тук системата с “вторичните билети“ не важи, явно беше в сила само за Олимпийския парк. Бяха много мили и, едва ли не, ми се ивиняваха, че нямат пропуски. Нещо доста типично за обслужващата сфера в Англия. Дори и да не могат да помогнат, хората обикновено показват емпатия към клиента с разочарована физиономия и добавят „Наистина много съжалявам“. А у нас, все още, на някои места, ако не могат да ти помогнат ти показват да се пръждосваш на момента с кратко и троснато „Не“. А даже може и да ти се скарат. Как може, разбираш ли, да питаш дали имат еди-какво си? Специално в обслужващата сфера, мисля, че има доста какво да научим от англичаните.

Минах и през „Уембли“.

Там пък продаваха билети за женския футболен финал между Щатите и Япония, който щеше да е по-късно вечерта. Тогава обаче щеше да се бори наша Станка, така че нямах интерес към това. Качих се отново на метрото за ново дълго пътешествие до Гринуич. Минах покрай Норт Гринуич Арена, където легендарният Йордан Йовчев беше записал участие на шеста поредна Олимпиада в състезанията по спортна гимнастика. Исках да стигна до, вече добре познатия ми, изложбен център Excel с въжената линия, която тръгваше от Гринуич и минаваше над Темза. Линията, носеща името Emirates Cable Car, превозва до 2 500 човека на час между Гринуич и Кралските докове (Royal Docks). Опашката за качване беше огромна, но чинно си се наредих и, час по-късно, вече бях в кабинката, пъплеща плавно над реката. Гледката не беше никак лоша. Единственият недостатък беше, че пътуването свърши много бързо. Буквално за няколко минути вече бях от другата страна на Темза. Пред въжената линия използвах случая да се снимам за спомен с две „бобита“. За разлика от полицая в Манчестър, който нямаше грам чувство за хумор, тези бяха приятелски настроени и единият дори ми отстъпи шапката си за снимката. А за прякора „бобита“, ако някой се чуди откъде точно идва… Ами, от името на Сър Робърт Пийл (Робърт галено на английски е Боби), който слага началото на Лондонската полиция през 1829 година.

За трети и последен път бях в Excel

Билетът ми беше само за

финала в категорията на Станка Златева

и по пътя започнах да си мисля „Ами, ако случайно не се е класирала за финала…“. Вярно, че е най-силната, но, знае ли човек, спорт е, всичко се случва. Видях павилион, в който могат да се проверяват статистики, резултати и т.н. Отбих се да питам какво е положението в категория 72 кг – жени. Станка беше на полуфинал, но още нямаха резултата от него, въпреки, че мачът сто процента беше свършил.

Пред залата по борба имаше интересни табла със снимки, разказващи за историята на борбата. Не беше пропусната една от най-известните „приказки за Пепеляшка“ не само в борбата, но и въобще в световния спорт. На една от снимките в схватка бяха руската легенда Александър Карелин и американският аутсайдер Рулон Гарднър.

Преди Олимпиадата Сидни`2000, Карелин, наричан „Руската мечка“ и „Александър Велики“, не беше губил мач на международната сцена от 13 години, а от шест години не беше допускал съперниците му дори да отбележат точка срещу него. На финала в Сидни срещу него се изправи Гарднър, на когото, като малък, в училище се подигравали, че е глупав и дебел. Американецът поднесе огромната сензация, побеждавайки с 1:0, благодарение на това, че задържа ръцете си заключени по време на клинч. Така, легендата Карелин (трикратен олимпийски и деветкратен световен шампион), трябваше да признае поражението. Огромното желание на Гарднър да оцелее, да победи, излюстрират най-добре две случки след олимпийската му слава. През 2002 година се загубва със снегомобила си в ледената пустош на родния си щат Уайоминг и пропада в река Солт Ривър. Успява да изплува и да се подслони между две дървета. Намерен е на другия ден полужив и вкочанен. Изгубва единия от пръстите на краката си, но успява да оцелее, при положение, че през нощта темепратурата е паднала до минус 30 градуса! По Целзий! Вторият случай е от 2007 година, когато малкият самолет, в който пътува пада в езеро в щата Юта и потъва. Рулон обаче някак си успява да се измъкне от машината и да плува един час в студените води (7 градуса по Целзий), за да се добере до брега. Отново прекарва нощта без подслон, но успява да оцелее. Историята на Рулон Гарднър е разказана по-подробно и доста по-добре от Иво Иванов. Ако искате да я прочетете, ето линк: http://www.sportal.bg/news.php?news=336848.

Бях се уговорил да се видим пред залата с една бивша колежка – журналист, която беше в Лондон, за да отразява Олимпиадата. Трябваше да стигна до журналистическите места, но стюардът, който пазеше пътя към тях, естествено, не ме пусна и останах да изчакам на място. От колежката, най-после разбрах, че Станка се е класирала за финала. Докато се редяхме пред щанда за храна, се оплака, че не е яла нормално от дни, тъй като от сутрин до вечер е по зали, стадиона и спортни арени. Поговорихме си и за организацията и ми каза, че, според нея, стюардите са много тъпи. Сложили ги да пазят по една плочка и те, като коце с капаци, правят само това, но не проявяват никаква гъвкавост и инициативност. Като ми го каза, се сетих за проблемите, които имах с плажния волейбол, както и за стюарда с тюрбана на мача с Германия предишния ден… След като хапнахме, се разделихме. Колежката пое към журналистическите банки, а аз към другата част на залата – при редовите фенове.

На трибуните се оказах сред море от японски фенове, но имаше и българи наоколо. Беше и забавно, нееднократно публиката правеше мексикански вълни. Преди финала при 72-килограмовите, трябваше да се изиграят няколко други мача. За златото в категория 55 кг, японката Йошида се изправи срещу състезателка от Канада. Доколкото знам, дали заради нашия сумист Котоошу, дали заради киселото мляко, но в Япония ни уважават, и реших, че ще съм на страната на азиатката. Тя пък взе, че спечели, и от радост, тръшна треньора си на тепиха, след което го понесе на рамене. В двубоя за третото място в категория 72 кг, една срещу друга се изправиха кошмарът на Станка Златева – китайката Ван, и Манюрова от Казахстан. Ван беше тази, от която Станка загуби на финала в Пекин четири години по-рано и остана със сребро. Сега очевидно китайката не беше във форма и остана четвърта.

Дойде време и за финала

На отсрещната трибуна отново видях президентът Плевнелиев и Стефка Костадинова. Българските фенове в залата се оживиха, а Станка изглеждаше концентрирана, когато мина покрай мен на влизане в залата. Между другото, на електронното табло я изписваха с фамилията й – Христова, въпреки, че у нас е известна с бащиното си име – Златева. Като Гунди, който всъщност е Георги Рангелов, но става известен със средното си име – Аспарухов. Съперничката на нашето момиче – Воробьова, беше отстранила на полуфинала китайката Ван, но не знаех дали да се радвам, защото рускинята беше победила с туш, което беше показателно за силата й. Все пак беше доста по-млада от Станка и се надявах опитът да надделее.

Признавам си, не разбирам много от борба и точкуването ми е мътна Индия, но се зарадвах истински, когато съдията присъди точка на Станка в първата част и нашето момиче спечели частта с 1:0. Във втория рунд състезателките повече се дебнеха и не се случваше нищо интересно до 50 секунди преди края на частта. Тогава Воробьова преметна здраво Станка, но си казах: „Има и трети рунд, нищо не е решено“. Воробьова обаче не спираше да подскача от радост и, едно момче-българин, което стоеше до мен, ми подсказа, че това всъщност е туш за рускинята. Не можех да повярвам и изпсувах стабилно на български. Воробьова се прегръщаше с треньорския си щаб, а Златева стоеше като ударена от влак. След малко мина покрай нас под ръка с треньора си Симеон Щерев. Няколко български фена се опитаха да я окуражат: „Станке, обичаме те!“, „Ти си номер едно!“, но не им обърна никакво внимание, а гледаше като в несвяст. Очевидно загубата беше голям шок за нея. И аз бях като попарен. Така се надявах да ни донесе злато…, а то сребро. Вместо „Горда Стара планина“, на награждаването слушахме „Россия – свещенная наша держава“.

Всъщност второ място от Олимпиада е чудесно постижение, но, когато знаеш, че потенциалът е за злато, изглежда като провал. Явно така мислеше и Станка, която свали сребърния медал от врата си веднага след церемонията по награждаването, но беше помолена да го сложи за снимките след това.

Цялото пътуване обратно към хостела ми беше като насън. Движех се с тълпата, но постоянно си мислях за загубения финал. За капак, в метрото, някакъв руснак си отвори на таблета спортен сайт, за да чете за победата на Воробьова. Идваше ми да му шибна таблета в главата! Всъщност, за Русия, тази победа едва ли значи кой знае какво – злато в женската борба, един от многото медали, които щеше да спечели страната на Олимпиадата. Но за малка България, щеше да е повод за поне малко гордост и радост… Между другото, останахме без златен медал от Олимпийски игри за пръв път от 60 години! Доста показателно за това в каква посока върви спортът ни.

В хостела отворих родните спортни сайтове, за да прочета за самокритиката на Станка след финала. Била казала: „Не ставам за нищо“ и „Това е голям позор“. Въпреки, че малко прекалява с посипването на пепел върху главата си, бих казал „Браво!“. Защото показва мислене на победител, за когото второто място не означава нищо. Докато доста други родни треньори и състезатели биха казали: „Ами, второ място, доволни сме…“. Дано Станка да има късмет в Рио през 2016-та, за да се пребори за олимпийската си мечта. Няма да е никак лесно (ще е на 33), но заслужава поне още един шанс!

Разказах на французите в моята стая за загубата и се заех с опаковане на куфара, след което легнах да поспя. В полунощ станах, за да хвана среднощното метро за Ърлс Корт. Прекачих се на маршрутка за летище Гетуик, а там, рано сутринта, лесно разпознах хората за моя полет до България. Как ли? Ами, анцуг до анцуг, мила моя майно ле…

Въпреки разочароващия финал, Олимпиадата ще си остане сред нещата, за които се сещам с положителна нагласа. За кратък период от време, имах шанса да гледам някои от най-големите имена в световния спорт, срещнах много усмихнати и позитивни хора от цял свят, цареше дух на приятелска атмосфера… Определено създадох едни от най-ярките спомени в живота си! Неслучайно му казват – „The greatest show on earth!”/”Най-великото шоу на земята!“

Край

Автор: Атанас Стратиев

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Лондон – на картата:

Лондон

 

Прочети цялата новина

Свързани новини: