Откъс от "Сексът и комунизмът" - моят нов роман

06/02/14 22:21
(http://milenafuchedjieva.blogspot.com/)

Откъс от "Сексът и комунизмът" - моят нов роман

Това е роман върху който все още работя, може да се каже, че е написан, но тепърва ще го редактирам, а последната глава ще оставя ненаписана докато не завърша първата редакция. Все още не съм решила какво да се случи с главната героиня. Тя има два избора, така че ще изчакам да видя накъде ще наклони везната.

Благодаря на София Несторова за редактирането на този откъс, който излиза утре в "Гранта", а целия роман ще излезе през есента. Вероятно доста неща ще се променят до тогава.

Сексът и комунизмът

(роман)

Милена Фучеджиева

Сексуална соцперсона

(нещо като предговор)

Лола обичаше да ходи без сутиен. Имаше най-красивите гърди в София, ако не и в България, и в Източна Европа, а дори и в целия свят. Косата й беше вълнà, спряла на дупето й твърде високо за преодоляване, гледаше студено и ранимо със сиво-сините си очи, ходеше изправена, винаги недостатъчно отнесена, за да не знае какво се случва на улицата. На врата й висяха талисмани, беше обута понякога в черно сабо или в сандали танк, през зимата – с ботуши поне до коляното, през лятото – с еспадрили, и носеше индийски блузи, под които се виждаха митичните й гърди. Беше на 15 години, когато усети властта си над мъжете, без да има нужда от каквито и да било обяснения от тяхна страна. Когато я заговореха, никой не я гледаше в очите.

Не беше секс-символ (тогава секс-символи не съществуваха), не беше и плеймейтка; „Плейбой“ беше забранен, нямаше списания, само слухове и страх от слуховете. Сексът беше разрешен, макар и без символи, но имаше строги граници, а всичко извън приетото от високоморалното комунистическото общество, беше наказуемо и бързо квалифицирано като порок, порнография, извратеност, девиация. Порнографията съществуваше само в един несправедлив свят, в който жените бяха третирани като стока, както и в частните колекции на партийните лидери, които събираха порнографски списания, за да изучават слабостите на империалистическия враг.

Едно лято се беше запознала с похотливия син на държавния глава на Монголия, Юмжамгийн Цеденбал, който носеше типичното монголско име Сергей – Серьожа Цеденбал. Влюбеният в Лола Серьожа Цеденбал киснеше в барчето на станцията, където Лола летуваше, с надеждата, че някой ден тя ще се съгласи да я заведе на дискотека в станцията на ЦК на „Златни пясъци“. Беше грозен монголец с очила с огромен диоптър, шофьорът му винаги чакаше в паркираната пред станцията „Чайка“, и Лола не му обръщаше абсолютно никакво внимание. Легендата беше, че монголският държавен глава има огромна колекция от порнография. Според Лола, това си личеше от начина, по който младият Цеденбал я гледаше. Да, тя беше различна, и не, нямаше намерение да става монголска принцеса.

В комунизма жените бяха уважавани другарки и Лола бързо разбра, че никога няма да отговаря на описанието за другарка. Самочувствието й на нещо по-близо до врага, отколкото до другарката, както и властта на гърдите й над мъжете, се изгради благодарение на това, което й се случваше ежедневно по улицата. Тротоарите тогава бяха в идеално състояние, държавата плащаше добре за поддръжката им, но когато тя излезеше на улицата, мъжете започваха да се спъват в обсесивното си желание да я имат.

Единствените звезди бяха червени, като изключим тези, които бяха на небето, и просто нямаше как да бъдат плод на бесния империализъм. Лола се чувстваше точно като звезда, обаче като онези в другия, забранения свят. Тя беше парче червено бонфиле от добро семейство, разхождащо се по определен градски маршрут, който не излизаше от центъра на София. Всеки, който я беше срещал, беше я пожелал не като другарка, а като това, което феминистките на запад през тази 1977 г., по време на тъй наречената втора вълна на феминизма, биха нарекли парче месо.

Лигите на другарите се влачеха след презрително гледащата ги Лола, а другарките носеха найлонови чорапогащници, под които се виждаха небръснатите им – не по феминистки причини – косми, разплескани в черни облаци. Соцжените обличаха за празник полиестерни костюми с втвърдени от пот подмишници, тържество на хигиената беше поздравът „Честита баня“, т.е. изкъпването беше повод за празник, а на главите им имаше сложни и високи конструкции от тупирана коса, вкаменена от лак, който можеше да залепи и спукана гума. Те бяха като червена женска армия, която готвеше, переше, чистеше, гледаше деца, миеше съдове и ходеше на работа. Вечер вдигаха и слагаха масата, докато другарите висяха пред телевизорите и гледаха новини за поредната предсрочно изпълнена петилетка. А след това беше време за любене.

Никоя от тях не беше чела „Страх от летене“ на Ерика Джонг, излязла през 1973 г. – паметна година, в която ЦК на БКП взима решение да се създаде втора телевизионна програма, нито знаеше, че съществува такава морално разложена американска авторка, която разказваше напълно освободено и невероятно увлекателно не за любене, а за „безцип-ебане“. Мис Джонг обсъждаше размера на мъжките атрибути (вж. курове) и пишеше напълно безсрамно за путките на жените.

Дори и сега появата на думата „путка“ в българско писмено произведение довежда до дълбок ужас и ненавист повечето български мъже.

Българката е жена без путка.

Тя има вагина, въпреки че и вагината е срамна и неприятна дума. А путката пък е нещо, за което се шепне задъхано само на ухо, докато я чукаш. Защото е вулгарна. И путката, и думата, и тази, която си е позволила да изкаже прошепнатото на глас. Всичките бяха вулгарни през 70-те, през 80-те, вулгарни са и досега.

Нямаше дамски превръзки, нито тампони, а само памук и лигнин, а преди памука и лигнина жените пъхаха между краката си сгънати парчета плат. Противозачатъчните бяха само един вид, от който често се получаваха кръвоизливи. Презервативи Лола не беше виждала доста време след като започна активен сексуален живот. На гинеколозите беше забранено да слагат противозачатъчна спирала, освен ако не си раждала или не си с връзки. Ако нямаш дете, не разполагаш с тялото си. Задължена си да дариш развитото социалистическо общество с нов гражданин, който да работи за светлото му бъдеще. Няма значение дали обичаш, или не обичаш, дали мъжът, от който си забременяла, се държи добре с теб, или не, и дали изобщо искаш да имаш деца. Партията казва, че първото ти дете е задължително и принадлежи на нея.

Социалистическата другарка беше не човек, а желязо, тя правеше секс без предпазване и ако забременееше извънбрачно, правеше аборт. Статистики и изследвания като това, в което се твърдеше, че абортите увеличават риска от рак на гърдата, нямаха значение. Всяка жена, живяла в соца, беше правила поне по няколко аборта, които костваха на много жени възможността да имат деца впоследствие, а на други създаваха редица здравословни проблеми в бъдеще. Мъжете нямаха нищо общо с това, те „пазеха“ жените, когато се „любеха“, и ако станеше беля, белята си беше за сметка на жената – никой от тях не искаше и да чуе за „гума“.

Жените търпяха, без да знаят, че търпят. Смятаха, че такъв е редът на нещата, така е устроен социалистическият свят – малко несправедливо, но като цяло всички бяха равни, в детайли беше по-добре да не се влиза.

Разбира се, соцжените бяха такива, защото им беше забранено да бъдат други. Имаше едно социалистическо модно списание, два телевизионни канала, никакви западни стоки, забрана за всякаква западна музика, кино и литература (освен тази, която по някакъв начин осъждаше грубия капитализъм), психоанализата беше вредно западно учение, и всичко беше руско. А най-голямата фешън икона беше някоя руска комбайнерка, героиня на социалистическия труд, заснета или нарисувана как е яхнала комбайна с широка усмивка и забрадка на главата.

Лола нямаше нищо общо с нищо от това, както и сексуалното й самосъзнание нямаше нищо общо с изискванията да си скромна, зле изглеждаща и безропотна жена. За добро или зло, всеки мъж разбираше това на секундата, в която я видеше. Много бързо нещата станаха взаимни, тя остро осъзна властта си над мъжете, без да съзнава, че тази власт нямаше как да бъде безопасна в подобно затворено общество и неминуемо щеше да се превърне в неин враг.

Софи

1977 г., София, Френската гимназия

Опитваше се да не мисли никога за това, макар да знаеше, че е невъзможно. Винаги щеше да си представя нещо, което не можеше, а и не искаше, да си представи – нежната, кротка Софи, големите й топли черни очи, извинителният израз на лицето, който като че ли беше причина за това, което й се случи. Според някои световни автори, нежността винаги се наказва, но Лола не беше Достоевски. Не разбираше защо София беше толкова добра и беззащитна и защо позволи да й се случи подобно нещо.

Дълги години не се беше сещала за тази история, по-скоро я избутваше дълбоко в подсъзнанието си, но тя беше там, за да остане завинаги безмълвна, счупена, съкрушена и по някакъв начин обвинителна. Беше част от биографията й, както и от биографията на съучениците й от Френската гимназия. Когато порасна, разбра, че историята на София е част от биографията на всяка жена на планетата, дори и без да й се беше случвала лично; насилието над жени беше част от женската колективна памет. Иначе всичко си изглеждаше съвсем наред, дори беше приятно да си жена, но само ако не знаеш, че такива истории винаги ще има. Мъжкото животно срещу физически по-слабия пол.

Стенли, Стенли Бичето, набит, заплашително мускулест по природа пич с поглед черен като бездна, се влюби в Лола още когато се запознаха в един двор с две пейки една срещу друга. Там се събираха да пушат след училище. Далече от Френската гимназия, в двора на сиропиталището, където никога нямаше сираци, а само разглезени деца от центъра на София. Тя си имаше гадже, но това не спираше Бичето да я изгаря с очите си. Лола никога не разбра как се беше озовал в този двор, при положение че не живееше наоколо. Нямаше представа и в коя гимназия учеше. Със сигурност обаче той не беше като съучениците й. Имаше странна сексуална власт над всички, дори и над момчетата. Те му се подчиняваха като на негласно излъчен лидер. Въпреки че по някаква причина тъмните очи се смятаха за топли, неговите излъчваха безапелационен, студен контрол, на който ако не се подчиниш, беше ясно, че можеше да те разкъса и разруши. Миришеше на скрито насилие. Лола внимаваше с Бичето и въпреки че той я привличаше сексуално, инстинктът й за самосъхранение все пак не й разреши да спи с него. Той просто беше животно, способно да чупи кости и психики.

Така и никога не разбра КОИ са били другите момичета на организирания от него купон, и имало ли е изобщо други. Беше сутрин като всяка сутрин във Френската. Лола пак беше дошла обута с джинси, нарочно разбира се, и се оглеждаше за директора, за да може да се скрие от него, когато другарят Кирилов изведнъж изскочи буквално под носа й, без тя да го е забелязала.

Очите на другаря Кирилов бяха другите тъмни, „топли“ очи, от които Лола изпитваше тих ужас. Те се втренчваха в нея хипнотично, когато Кирилов тръгнеше към Лола със самочувствието на мъж с власт, и тя започваше да отстъпва назад, докато гърбът й опреше до стената. Кирилов взимаше нежно кичур от косата й и започваше да го навива леко около пръста си, гледайки я усмихнато. Краката на Лола се разтреперваха. Той й правеше поредната забележка, че или е дошла с джинси, или под престилката й се подава тениска със западен надпис, или нещо друго, но Лола беше винаги виновна. А тя просто не желаеше да спазва правилата. Мразеше униформите, мразеше това, че трябва да учи физика, химия и математика, мразеше, че западната музика беше забранена, мразеше, че не може да носи косата си на конска опашка, а само на плитка. Нямаше случай, в който да е напълно „изрядна“, както се очакваше от една 15-годишна социалистическа ученичка, и Лола живееше в постоянен страх от другаря Кирилов.

Тази конкретна декемврийска сутрин Лола отново се стресна ужасно от Кирилов, поздрави го гузно, но за нейна изненада той я подмина забързан, кимайки й разсеяно. Пред класната стая момчетата се бяха събрали в групичка, която моментално се разпръсна при появяването му. Съученичките на Лола бяха с опънати лица, не се чуваха обичайните крясъци и хилеж, явно нещо се беше случило.

„Какво става?!“ – попита Лола най-добрата си приятелка Ева-Мария.

Ева я изгледа с уплашен поглед и й направи знак да отидат настрани. Тогава Лола отбеляза, че момичетата всъщност изглеждаха уплашени. Страхът беше правило, не изключение, но този път беше различно. Нейната предимно мъжка групичка, на която тя беше негласен лидер, също изглеждаше нетипично тиха. В момента, в който я бяха видели да се приближава, Коко и Мони се бяха измъкнали, Тони дори не я беше погледнал, другите двама бяха от съседния клас и си бяха тръгнали, оставяйки я в недоумение по средата на коридора. Във въздуха витаеше някаква гадна тайна.

Години по-късно Лола се опита да възстанови сцената в паметта си. Беше трудно. Човек инстинктивно заличава неприятните спомени, за да може да продължи живота си максимално невредим психически, особено когато миналото му изцяло е било подчинено на страха от невидимия Голям Руски Брат и на дебнещите отвсякъде тайни и явни български подчинени.

Купонът беше организиран от Стенли Бичето, не от човек от гимназията – това Лола помнеше със сигурност. Сценарият на историята изглеждаше така:

Интериор – Апартамент на Коко – Нощ

Дължина на сцената – часове.

Апартаментът на Коко е празен, родителите са заминали някъде, Коко е поканил приятелите си на купон. Поканени са и момичета, но идват само две – Софи и приятелката й Неда. Единственият външен човек, който не учи във Френската гимназия, е Стенли Бичето.

(Участващи: Коко, Стенли Бичето, Митко, Стоян, Светльо, Тони, Владо, Мони, Кико, Неда, Софи)

Момчетата пристигат превъзбудени, с чанти пълни с алкохол. Тази вечер ще се пие много. Вино, бира, водка. Идват директно от следобедни часове, облечени в сини ученически костюми, бели ризи, червени вратовръзки. Бързо махат вратовръзките и ги набутват в грозните си чанти, изписани с „Deep Purple“, „Uriah Heep“, „Led Zeppelin“, „Pink Floyd“, „Grand Funk Railroad“, хипи-знаци и всевъзможни абстрактни рисунки.

Бичето не е в униформа, а е в обичайното си черно облекло, тениска по тялото, подчертаваща мускулите му, черни впити джинси, черни обувки, черна като смола коса, черен бляскав поглед. Той води със себе си Неда и София, незабележими съученички на Лола от съседната паралелка, които са известни с това, че не са известни с нищо. И двете са от добри софийски семейства, скромни, добре възпитани и разбира се – отлични ученички. Софи е много срамежлива и деликатна.

Животинският поглед на Бичето, съчетан с мекия му, леко безразличен глас, явно е успял да ги омае. Целува ръка на София и двете с Неда влизат смутено в апартамента на Коко, държейки по един бял карамфил, който Бичето им е купил от близката цветарница. Цветята са решили събитията в негова полза – никой не подарява цветя освен на рожден ден.

Двете момичета са наивни до болка, до зверската болка, която София ще изпита по-късно.

Влизат срамежливо в хола. Бичето е страхотен кавалер – съблича палтата им, въвежда ги в стария, мрачен апартамент, каквито са повечето апартаменти около Френската. Уредбата е надута яко, цепи Stormbringer на „Дийп Пърпъл“. Неда прави физиономия от високата музика.

БИЧЕТО (крещи): Коко, намали веднага! Дамите обичат по-спокойна музика!

Коко се подчинява безропотно, но Митко явно вече доста е пил и надува музиката обратно. Бичето отива и я намалява, онзи я засилва отново. Бичето така стисва ръката му, че Митко пребледнява от болка и отстъпва. Слага плоча с „Назарет“ и отива в кухнята унизен. Неда и София се споглеждат, София измънква, че май трябва да си ходят. Бичето я поглежда в очите така, че тя разбира, че това няма как да стане. Краката й омекват, без да разбира защо. Между краката й става необяснимо топло. София е девствена, Неда – също. Пристигат Мони и Кико; с тях мъжете стават девет, а момичетата са само две. Бичето ги наблюдава внимателно, улавяйки веднага поредното притеснено споглеждане между двете.

БИЧЕТО: Момичета, ще дойдат и другите, не се притеснявайте! Софи, какво ще пиеш?

СОФИЯ: А, нищо... аз не пия... благодаря! Може една оранжада...

Бичето вади от чантата си бутилка „Балантайнс“, скъпо и рядко питие в соца. Никой не знае кой е баща му, но явно е „някой“, за да може синът му да носи такъв алкохол. Сяда на дивана, отвъртайки капачката с пукот, докато другите момчета гледат жадно. Прави властен знак на Коко за чаши, Коко носи, той налива на себе си, на Софи и Неда. Подава чашата на Софи. Тя мило клати глава. Всяко движение на Бичето излъчва власт.

СОФИЯ: Не, благодаря...

БИЧЕТО (изключително мило, гледа я в очите): Изпий едно питие с мен, моля те...

Навежда се към нея и шепти в ухото й.

БИЧЕТО: Ти си много хубаво момиче и много те харесвам, нека да е много хубаво тази вечер...

София не знае какво става с нея, изчервява се, той плъзва ръка към нея и за секунда я слага на бедрото й. За нейна изненада, не й е неприятно. Това я плаши, но и я привлича.

БИЧЕТО: Наздраве!

Другите не се впечатляват особено от сцената, Бичето си е такъв. Наливат си от техния алкохол – българска водка и българско вино, чукат се и говорят страшни тъпотии на висок глас. Гласовете им в момента мутират, някои са пъпчив

Прочети цялата новина

Публикувана на 06/02/14 22:21 http://milenafuchedjieva.blogspot.com/2014/06/blog-post.html