виж от архив

За телефон 112

//feedproxy.google.com/~r/psabev/~3/emCF9cIfi4M/

Днес ми се наложи да звънна на тел. 112:
– Добър ден, искам да съобщя за човек с припадък, конвулсии и тежко дишане, намира се пред метростанция „Европейски съюз“, входът откъм музей „Земята и хората“…
– В кой град?
– Според Вас колко града в България имат метростанции?? В София, естествено!
– Момент, свързвам ви, изчакайте!

…

- Добър ден, искам да съобщя за човек с припадък, конвулсии и тежко дишане, намира се пред метростанция „Европейски съюз“…
– В кой квартал?
– В центъра? Не знаете ли поне метростанциите?
– Къде е това по-точно?
– (Петре, не им крещи, спокоен си!!!) Това е на 500 метра южно от НДК, на 100 метра южно от моста на влюбените, бул. Черни връх, пред входа на музей „Земята и хората“… ако и това не Ви говори нищо, мога да ви дам и GPS координати…
– Изчакайте!

…

- Три минути звъня, нямаме свободна линейка…
– Аз пък Ви казвам, че човекът е с конвулсии, тежко, влошаващо се дишане и ако до три минути не дойде линейка, може да викате катафалка!!! Хората до мен казаха, че са викнали линейка преди 20 минути! Това е центърът на София, от тук за 20 минути мога да отида и да се върна пеш поне до 3 болници…
– Ама вече има подаден сигнал, така ли?
– Ами Вие ми кажете? Нали Вие координирате нещата… Явно трябва да се обадим поне три пъти, за да пратите линейка!
– Нямам такава информация.
– Ами в такъв случай да Ви информирам, че виждам линейка, която се задава. Да се надяваме, че е за този случай!

…

На мястото на този човек можеше да съм аз, Биляна, децата или който и да е друг… утре може и да си ти! Нима ще ме оставят да умра на центъра на незнайно населено място с някаква метростанция, отказвам да си давам парите за здравно осигуряване… И къде е проблемът?

Имам много приятели лекари и съм що-годе наясно със ситуацията на броя линейки, лекарски екипи и неимоверните усилия, които полагат в спешна помощ. Но за мен проблемът се крие някъде между момента, в който набирам 112 и шофьорът на най-близката линейка натисне педала на газта.

Нямам представа как работи системата на 112, но аз използвам три карти – Имам три карти под ръка – OFRM за Garmin, Google Maps и BG Maps… И в трите е достатъчно да напиша „Метрос…“ за да ми излязат метростанциите. Напиша ли „Метростанция Е…“, излиза точно тази… ако при тях не излиза, очевидно системата им е скапана… а в крайна сметка работата им е именно да приемат обаждането – да не говорим, че обаждайки се от определена клетка на мобилен оператор, в града могат да определят откъде се обаждам с точност до 300 метра (извън града точността е 3-4 км в най-лошия случай) – все пак би трябвало полицията и съответно 112 са разполага с тази информация в случай на бомбени заплахи, прекъснати разговори от обаждащи се жертви и др. такива…

Това, което искам да кажа е, че въобще няма какво да ме прехвърлят, ако системата е добре направена – просто ще знаят, че се обаждам от еди-къде си! От там нататък би трябвало подобна система са знае къде е всяка една линейка във всеки един момент и накъде отива… Дори очаквам бутон „открий най-близката свободна линейка“ за този случай… след като има компютърни игри (Emergency 2014), които го правят, реалната система трябва да е много по-добра от тях, нали?! въобще мога да дам доста ноухау по въпросите, по които съм компетентен (например софтуера на една такава система). Но не мога да си примиря, че ситуацията е такава и не може да се подобри… дори с наличния ресурс!

През 2013-а г. в Националната система 112 са приети 5 670 211 повиквания. Ако системата се подобри така, че да спестява едва 10 секунди, това са 56 702 110 секунди или почти 2 години!!! Обърнато в работно време, това са около 2000 работни дни или 100 месеца работно време… Това означава да се спести работата на 8 души (или да спечелим още 8 души работна ръка за същите пари). Но нещо повече – днес това са 56,7 млн. секунди забавяне на система, от която зависят човешки животи… Та, има ли някой, който смята, че системата не трябва да се анализира от софтуерни специалисти (UX, UI, BA) и да се подобри? Защото аз вярвам, че 112 не просто може да се подобри, а и да се измени така, че да спестява много повече от въпросните 10 секунди… и много човешки животи разбира се!

Прочети цялата новина

виж от архив

За телефон 112

http://feedproxy.google.com/~r/psabev/~3/emCF9cIfi4M/

Днес ми се наложи да звънна на тел. 112:
- Добър ден, искам да съобщя за човек с припадък, конвулсии и тежко дишане, намира се пред метростанция „Европейски съюз“, входът откъм музей „Земята и хората“…
- В кой град?
- Според Вас колко града в България имат метростанции?? В София, естествено!
- Момент, свързвам ви, изчакайте!

…

- Добър ден, искам да съобщя за човек с припадък, конвулсии и тежко дишане, намира се пред метростанция „Европейски съюз“…
- В кой квартал?
- В центъра? Не знаете ли поне метростанциите?
- Къде е това по-точно?
- (Петре, не им крещи, спокоен си!!!) Това е на 500 метра южно от НДК, на 100 метра южно от моста на влюбените, бул. Черни връх, пред входа на музей „Земята и хората“… ако и това не Ви говори нищо, мога да ви дам и GPS координати…
- Изчакайте!

…

- Три минути звъня, нямаме свободна линейка…
- Аз пък Ви казвам, че човекът е с конвулсии, тежко, влошаващо се дишане и ако до три минути не дойде линейка, може да викате катафалка!!! Хората до мен казаха, че са викнали линейка преди 20 минути! Това е центърът на София, от тук за 20 минути мога да отида и да се върна пеш поне до 3 болници…
- Ама вече има подаден сигнал, така ли?
- Ами Вие ми кажете? Нали Вие координирате нещата… Явно трябва да се обадим поне три пъти, за да пратите линейка!
- Нямам такава информация.
- Ами в такъв случай да Ви информирам, че виждам линейка, която се задава. Да се надяваме, че е за този случай!

…

На мястото на този човек можеше да съм аз, Биляна, децата или който и да е друг… утре може и да си ти! Нима ще ме оставят да умра на центъра на незнайно населено място с някаква метростанция, отказвам да си давам парите за здравно осигуряване… И къде е проблемът?

Имам много приятели лекари и съм що-годе наясно със ситуацията на броя линейки, лекарски екипи и неимоверните усилия, които полагат в спешна помощ. Но за мен проблемът се крие някъде между момента, в който набирам 112 и шофьорът на най-близката линейка натисне педала на газта.

Нямам представа как работи системата на 112, но аз използвам три карти – Имам три карти под ръка – OFRM за Garmin, Google Maps и BG Maps… И в трите е достатъчно да напиша „Метрос…“ за да ми излязат метростанциите. Напиша ли „Метростанция Е…“, излиза точно тази… ако при тях не излиза, очевидно системата им е скапана… а в крайна сметка работата им е именно да приемат обаждането – да не говорим, че обаждайки се от определена клетка на мобилен оператор, в града могат да определят откъде се обаждам с точност до 300 метра (извън града точността е 3-4 км в най-лошия случай) – все пак би трябвало полицията и съответно 112 са разполага с тази информация в случай на бомбени заплахи, прекъснати разговори от обаждащи се жертви и др. такива…

Това, което искам да кажа е, че въобще няма какво да ме прехвърлят, ако системата е добре направена – просто ще знаят, че се обаждам от еди-къде си! От там нататък би трябвало подобна система са знае къде е всяка една линейка във всеки един момент и накъде отива… Дори очаквам бутон „открий най-близката свободна линейка“ за този случай… след като има компютърни игри (Emergency 2014), които го правят, реалната система трябва да е много по-добра от тях, нали?! въобще мога да дам доста ноухау по въпросите, по които съм компетентен (например софтуера на една такава система). Но не мога да си примиря, че ситуацията е такава и не може да се подобри… дори с наличния ресурс!

Кой? Кой обезвреди вестниците?

Как кой – онези които си ги напазаруваха и от инструмент за „убиване на политик” ги превърнаха в салфетка за бърсане на собствените си лиги, потекли от лакомията да налапат де що видят за продан под формата на стока, наричана днес с чуждицата „активи”. Макар че ставаше дума за живи журналисти ( например).

Вековното правило от зората на вестникарството, според което политик се убива като муха- най-добре с вестник, днес се е изродило в България до пълния абсурд спряганите (не без основание) за големи медийни властелини да се опитват да използват медийните тояги за разчистване на сметките помежду си, но ефектът от това е като на бой в детски кът с надуваеми пластмасови бухалки.

Боят е истински, злобата и омразата са на лице, но ударите попадат в памука на недоверието, което изградиха същите тези вкопчени днес в смъртоносна (според Пеевски) схватка плетачи на мрежи за влияние.

И защо? Ами защото така пожелаха самите купувачи на влияние. С бруталната си намеса в медийната свобода успяха да превърнат в бутафория медийното влияние върху публиката, за чието внимание и реанимиране сега отчаяно се борят.

Цветан Василев, по-умният от двамата, от доста време прозря и косвено призна провала на опитите да си купиш медийно влияние и да разчиташ, това да не ти личи. Това стана ясно от интервютата му в чужди издания, чрез които се опита да си прокара посланията за пред българската публика. Така си призна косвено, че да се разчита на „авторитета” на медийните инструменти в България, които отдавна лъснаха като ментета, е ялова работа.

Цензорът Пеевски, известен като такъв на журналистите от неговите медии с пряката му ангажираност в аранжирането на вестникарските страници до най-малки подробности ( например колко прекрасна трябва да е поредната снимка на Бойко до главата на водещото заглавие- в периода, когато Делян и Бойко се обичаха публично), днес се опитва да си изпроси състрадание със сензационни твърдения в неговата бухалка „Уикенд”. Били обещавани половин милион пари за неговия безценен живот от страна на урода Василев. Обаче кой ли ще повярва на лъжливото депутатче и неговото вестниче… Няма кой, дори и да е 100 процента вярно!

Сега преди очите ни се разиграва приказката „Двете прасенца”.

Построили си те медийна империйка от слама и съчки, но дошъл недоверчивият сив читател и дори не си направил труда да духне, за да я разруши. Просто я презрял и тя рухнала.

Двете прасенца се затичали към каменната къща на третото, но се оказало, че няма такава…

Краят на тази трагедия със сламената ко(н)чина предстои.

Пламен Асенов
11. 06. 14, радио Пловдив

Целия текст слушай тук – http://bnr.bg/plovdiv/post/100420837/velikite-evropeici-charli-chaplin-chast-vtora

През 1952 година геният на киното Чарлс Спенсър Чаплин заминава – полуизбягал, полупрогонен – от Съединените щати за Европа и не се връща обратно цели 20 години. Той е на 63, зад гърба му е изградената от него творческа империя, в която основни герои са смехът, тъгата, човечността, победата на доброто над злото и величието на човешкия дух, независимо от това колко жалка е човешката материя. Сътвореният от Чаплин образ на „Скитника” или „Малкият човек”, казват критиците, директно се противопоставя на две от водещите концепции на тогавашната епоха – ницшеанска визия за свръхчовека и марксическата за революционната маса. Той казва „не” и на двете. Не – всеки човек е важен, дори само защото е жив. И всеки човек има право да се стреми към щастието. Не всеки го постига, дори повечето хора не го постигат – както и самият Чаплин добре знае. Но всеки има право да се стреми към него.

Чаплин, Светлините на рампата

Чарли Чаплин е роден през 1889 година в Лондон. Това твърдение, както и голяма част от ранната му биография, си остава недоказано и май недоказуемо, след като дори британската служба MI-6 неотдавна, с разсекретеното досие на Чаплин, призна, че няма точни данни. За сметка на това обаче е сигурно, че, както пише биографът Дейвид Робинсън, животът на Чаплин е „най-драматичната история за възхода от дрипите до богатството от всички, разказвани някога”. Родителите му са певци по лондонските мюзикхолове, бащата, Чарлс, е алкохолик, а майката, Хана, шизофреничка. Чарлс скоро напълно изоставя семейството, а за Хана е невъзможно да се грижи за децата, затова още на 7 Чарли попада в приют. Докато навършва 14 хлапето минава през стъргата на лондонския подземен живот, но не спира да развива артистичния си талант – покрай майка си, на улицата, а после и в една танцова трупа, от който обаче се откъсва, за да подготви собствено комедийно шоу. През 1903 един продуцент вижда в него потенциал и така започва истинският му възход. Няколко години момчето играе на разни сцени, докато стига до престижната трупа на Фред Карно. Тя отива на турне в Щатите и там отзивите за представянето на Чаплин са – „той е един от най-добрите артисти в пантомимата, които някога сме виждали”. През септември 1913 година подписва първия си филмов договор за 150 долара на седмица и заминава за Лос Анджелис, в студиото Кийстоун при великия Мак Сенет. Ето как, само с едно простичко действие, времето на киното по света започва да се превръща в епоха на киното.

Чаплин, Това е моята песен

През февруари 1914 излиза дебютният филм на Чарли Чаплин, Making a living. Той не е доволен, но критиката го оценява като „комедиант от първа величина”. Още във втория си филм обаче, „Странните затруднения на Мейбъл”, Чаплин се явява с костюма на Скитника и оттук започва развитието на образа му. По този повод той казва: „Исках всичко да бъде противоречиво – панталоните широки, сакото тясно, шапката малка, обувките големи. Прибавих и малки мустачки, които ме правеха по-възрастен, без да скриват играта ми. Нямах никаква идея за характера на образа. Но, щом се облякох, костюмът и гримът подействаха и започнах да чувствам какъв човек е той. Започнах да го опознавам и докато изляза на сцената, той беше напълно роден”. Желанието на Чаплин да наложи образът на Скитника едва не води до изхвърлянето му от Кийстоун. Спасяват го само поръчките, които се получават от собствениците на кина, за нови и нови филми с него. Така Сенет му разрешава не просто да остане, но и сам да направи два филма, ако се съгласи да плати 1 500 долара при неуспех. „Хванати от дъжда” е режисьорския дебют на гения и той е много добре приет. Всичко това се развива само за няколко месеца, а когато едногодишният договор на Чаплин изтича, той иска от студиото хонорар вече от 1000 долара на седмица. За Сенет е прекалено, но друга филмова компания му предлага 1 250, плюс 10 хиляди долара бонус при подписване на контракта. Заради огромния успех на филмите, след една година и тези цифри са малки, в третото студио Чаплин има вече 10 000 на седмица и 150 хиляди при подписването, а през 17-та година подписва договор да произведе 8 филма за общо 1 милион долара. Този процес на нарастване на приходите продължава през целия живот на Чарли Чаплин, особено след като започва, първо през Юнайтед артист, а после и като свободен продуцент, да произвежда своите дългометражни филми. В тях той, освен продуцент, обикновено е сценарист, режисьор, главен актьор и композитор на музиката. А публиката не може да му се насити и иска още и още.

Чаплин, Хлапето, сюита

Филмът „Хлапето”, музика от който слушаме, е сниман 9 месеца, което за времето си е антирекорд по бързина. Това е най-дългият му филм до момента, но той го изгражда бавно и внимателно, защото, както сам казва, „искам да оставя свой белег в променения свят”. Годината е 1919, а светът е променен от Голямата война. „Хлапето” е от една страна жалба на бащата Чаплин по умрялото му първо дете, от друга – спомен на мъжа Чаплин за неговото детство по лондонските улици, от трета – нов етап в развитието на образа на Скитника, който значително се очовечава, като вече не се грижи само за себе си, а поема отговорност и за друго човешко същество. Пет години по-късно идва „Треска за злато”, филм, който критиката нарича „епична комедия, извън всякаква мрачна област”. Както казва по-късно самият Чаплин, „това е филмът, за който най-много обичам да си спомням”. Следват повече или по-малко големите успехи с „Циркът”, „Светлините на града” и „Модерни времена”, които отразяват житейското развитие на самия творец и доизграждат и образа на „Малкия човек”. Този образ обаче достига истинския си връх през 1940-та с „Великият диктатор”, първият звуков филм на Чарли Чаплин, в който той, освен всичко друго, играе и двете главни роли – на безименния бръснар евреин и на диктатора на Томания Аденоид Хинкел.

Чаплин, Великият диктатор

Великият диктатор е невероятен филм, в който Чаплин успява да съчетае на пръв поглед несъчетаеми смислови и технологични пластове. Той намира героизъм в жалкото и жалкото във великото, като ни кара да се заливаме от смях и заради двете. Не се страхува да постави комичните гегове, типични за клоунадата и епохата на нямото кино, редом както с принципите на античната драма, така и с оголената публицистика – и все пак успява не просто да задържи вниманието на публиката, но и да я поведе към истински катарзис. Нещо повече, с този филм Чаплин показва колко велик е и инстинкта на гения. Онова, което по-късно направи Оруел в литературата с романа „1984”, Чаплин направи в киното с „Великия диктатор” – показа истинската същност на тоталитаризма, разголи го до крайна степен и го тикна в очите на слепите, но по възможно най-добрия начин – пълен със смях и думи на човешка гордост:

Чаплин, Великият диктатор, реч

Превод: Съжалявам, но не искам да бъда император, това не е моята работа. Не искам да управлявам или да завладявам никого. Аз бих искал да помогна на всеки, ако е възможно – евреин, неевреин, черен човек или бял. Ние всички искаме да си помагаме, човешките същества сме такива. Искаме да живеем заедно в щастие, не заедно в мизерия. Не искаме да се мразим помежду си, този свят е като една стая за всички и земята е достатъчно богата, за да осигури прехраната на всеки. Пътят на живота може да бъде свободен и красив – но ние загубихме пътя.

Така започва великата реч на безименния бръснар, оказал се по невероятно стечение на обстоятелствата на върха на Томания, с която той се опитва да спаси света не просто от Аденоид Хинкел, а и от всички уж велики диктатори. Гледайте този филм днес, нижте го пак утре – всеки ден е много актуален. И това също е част от гения на Чаплин, нали? Но още по-голяма част от този гений е, че нещата просто не свършват до тук. Когато бръснарят в образа и от мястото на диктатора Хинкел завършва речта си за свободата, демокрацията и любовта между хората, вместо да бъде разкъсан на парчета, той получава същите овации, с които преди това се посрещат речите на истинския диктатор против свободата, демокрацията и за нуждата да се живее в омраза. Може би точно това прозрение на Чаплин за човешката природа всъщност е едно от най-великите му постижения. И най-непростимото, вероятно. Но и тук филмът не свършва. Войници, в името на демокрацията, нека всички се обединим – призовава бръснарят, войниците го приветстват, но после той се обръща към любимата си Хана и продължава: Хана, чуваш ли ме? Където и да си – вдигни очи, Хана, облаците се издигат, слънцето се показва, ние излизаме от тъмнината и влизаме в един нов свят…..

Чаплин, Великата реч, финал

Винаги съм се чудил защо, когато известни от преди на публиката музиканти се съберат в група, медиите веднага я определят за супер група!? Терминът така се е загнездил, че едва ли не, днес всеки музикален проект включващ музиканти от други формирования, дори да не са имали успехи преди, да се определят за супер група. Може би идеята е рекламна - гледайте ги тези супер изпълнители как са се събрали заедно за да правят супер музика, което е супер, и следователно имаме супер група.

Обаче историята ни показва, че с минимални изключения (например Козби, Стил, Наш и Юнг) в практически всички други случаи говорим за супер провал.
Хората, които са се събрали явно не са го направили с идеята да правят нещо ново, или интересна музика, или да съчетаят предимствата си и да изолират недостатъците си. По-скоро те сякаш са се събрали с идеята да изкешат сумаризираната стойност на някой етикет, например името си, предишните си проекти, любопитството, което ги следва и т.н.
И когато отидат на пазара, обикновено имат пазарен провал (да не давам десетки примери, всеки знае за Велвет Револвър, или за новият Queen и т.н.). Точно тогава става най-интересното - когато пазара оцени супер групата по-ниско, отколкото е сборното его на участниците, те не се опитват да анализират какво да подобрят. Напротив. Предпочитат да влязат в личностни конфликти - "аз ви дърпах напред, вие ме дърпахте назад", "тоя ми подля вода, и не ми позволи да се изявя" и т.н. и т.н.
Събереш ли на едно място много хора с его динамит, просто взривът е само въпрос на време.

Та така и за супер групата на Реформаторският блок.

Прочети цялата новина

виж от архив

Политико-музикални супер групи

http://feedproxy.google.com/~r/delian/~3/RAMNrem6qco/blog-post_19.html

Винаги съм се чудил защо, когато известни на публиката от преди музиканти се съберат в група, медиите веднага я определят за супер група? Терминът така се е загнездил, че едва ли не, днес всеки музикален проект включващ музиканти от други формирования, дори да не са имали успех преди, се определя за супер група. Може би идеята е рекламна - гледайте ги тези супер изпълнители са се събрали заедно за да правят супер музика, което е супер, и следователно имаме супер група.

Обаче историята ни показва, че с минимални изключения (например Козби, Стил, Наш и Юнг) практически всички други случаи говорим за супер провал. Хората, които са се събрали не са го направили с идеята да направят нещо ново, или някаква интересна музика, да съчетаят предимствата си и да изолират недостатъците си. Напротив, те са се събрали с идеята да изкешат стойноста на някой етикет, своето си име, предишните си проекти, любопитството, което ги следва. И когато отидат на пазара, обикновено имат пазарен провал (да не давам десетки примери, всеки знае Велвет Револвър, новият Queen и т.н.). И точно тогава става най-интересното - когато пазара оцени супер групата по-ниско, отколкото е сборното его на участниците, те не се опитват да анализират какво да подобрят. Напротив. Предпочитат да влязат в личностни конфликти - аз ви дърпах напред, вие ме дърпахте назад, тоя ми подля вода, не ми позволи да се изявя и т.н. и т.н. Събереш ли на едно място много хора с его динамит, просто е само въпрос на време кога ще има взрив.

Когато бях поканен на премиерата на „Записки по революцията“ на Евгений Дайнов си представях съвсем различна книга, подобна на предишните три, за които съм ви разказвал тук. „Варварите“ „Три лица на тиранията“ „Моделът Станишев“ представляват отлична публицистика, сваляща скъпоплатената пиар позлата от доста грозни явления и личности и ориентираща ни в морето от думи, в което е трудно да се различи важното от маловажното.

Очаквах да прочета разказа за съпротивата срещу българските варианти на тиранията и путинизма и пълзящата варваризация, а също и някакъв опит за надникване в бъдещето и за това, на кой бряг ще акостираме след бурята на текущите „интересни“ времена.

Исках и да сравня впечатленията си от събитията, на които лично съм присъствал с това, което щях да прочета в книгата.

Отново се усмихнах на тайминга, тоест на момента, в който книгата излезе, съотнесено към текущите политически и обществени процеси. Евгений Дайнов пак няма късмет с точния момент. Отново, без да го желае, негова книга се появява в неподходящ момент - сега точно когато нещата се променят бурно, скокообразно и непредвидимо, много преди спокойното време за равносметки и прогнози. За какво му е на морски капитан по време на буря хубава и полезна книга за мореплаване?

Само че, изненадата за мен беше голяма. ОГРОМНА. Книгата не е за обществения кипеж от 2006г. насам. Държим в ръцете си първа част от двутомник (евентуално) с много по-широк и по-дълбок исторически и идеен обхват.

Преди всичко, това е автобиографичен разказ за личното израстване на проф. Дайнов – от детството му в „Красно село“ и „Изток“, през ученическите преживявания в София и Лондон (където баща му е изпратен на работа като журналист), през културата и контракултурата на Оксфорд, през родната казарма в Карлово и Враца и до балансирането по острия ръб между бунта и вписването в София в последните десет години от режима на Живков.

Това също е и изключително ценен разказ за съотношението и съотнасянето на британското, (понякога руското) и българското общество от онова време като атмосфера, порядки, проблеми, културни и образователни традиции. Какво се случва в България? Защо? Изостанали ли сме или сме напреднали? А в сравнение с Британия? А с Русия/СССР? Българинът гражданин на света ли е или ще си остане винаги провинциалист? И при какви случаи може да разпери крила?

Голямата заслуга на текста е, че пришива историята на България и българското общество към големите истории на света от последната третина на 20-ти век и пооправя критерия на самооценката ни в този период.

Форматът е „революционна автобиография“, тоест автобиография с елементи на разсъждение и исторически контекст на фона на редуващите се една след друга революции.

Текстът е пронизан от идеята за единната революция, за това че избухващите тук–там революции всъщност не са отделни явления, а една обща революция, която понякога избива на повърхността на обществото и която връща хората, участващи в нея, отново в изправено състояние, което те са загубили постепенно правейки компромиси в по-спокойни времена. Всяка революция е консервативен акт (хареса ми двойнствеността на тази мисъл), в който хората не участват толкова, за да унищожат сегашния свят, а по–скоро да се върнат към някакво по–старо състояние на лично достойнство, лична свобода и на възможност на всеки да определя бъдещето си.

Трета много интересна сюжетна линия е свидетелството за възраждането на Британия, която в началото на 70–те години и то особено по време на петролната криза, е на ръба на разпадането си като общество – за да се стигне до моменти с тридневна работна седмица, огромна безработица и режим на тока (! и на мен не ми се вярваше). Това е чудесна обеца на ухото за тези, които мислят, че има някаква застраховка, която гарантира безусловно, че има магическа граница на размер, славна история или сила на икономиката, зад която някоя държава няма как да изпадне извън борда.

Не говорим за политологичен труд, дори не говорим толкова за публицистика, колкото за лична история и за свидетелство на епохата, но с политологични и философски коментари тук-там. Забелязах 2–3 фактологични грешки (напр. Фолклендските острови не са Малдивски, а Малвински, но това е заяждане на дребно...).

Отделно, в книгата дефилират и много световни личности, в човешки размери, които Евгений познава лично и с които е имал лични преживявания – братята Кнопфлер от Dire Straits, Беназир Бхуто, героят от последните месеци Андей Зубов, но и Рамон Меркадер, семейство Милибанд (братята Ед и Дейвид и баща им Ралф) и т.н. Подвизават се и местни „герои“ като Тодор Живков, Владимир Живков, Георги Първанов (още по времето, когато е носел дълга хипарска коса), и подобни.

Има и множество любопитни исторически подробности, които бяха мои лични открития – в кои университети отиват да учат децата на комунистическата номенклатура, „уредила се“ да живее в Лондон? В Лондон, Оксфорд и Кеймбридж ли? В какво се изразява наблюдението на комунистическата ДС над живеещите в чужбина българи? Има ли оцеляла аристокрация в комунистическа София и как се погажда със средата си? Какво се случваше на „Кравай“ в последните месеци на режима и кой се събираше там?

Усетих и атмосферата на ученическите бунтове, дали вдъхновение за албума и филма на Pink Floyd „Стената“

И накрая, последната линия са личните паралели с моята лична история на израстване. Имах късмета поживея в Прага за четири години, докато баща ми беше дипломат там и натрупах опит в опитите си да се интеграм в едно общество, по–развито от българското, но и неособено дружелюбно към чужденците, както и в контактите ми с по–интересна, по–развита и по–отворена култура.

Безнадеждността и безпомощността на комунистическия режим, постепенния разпад, който наблюдавах през 80–те години, които до 85–та бяха обикновен разпад, а след 1985–та материалният разпад се придружаваше с небивал културен подем, роден от съветската перестройка и отхлабването на примката на комунистическата пропаганда, идеология и репресивен апарат.

И аз след 10–ти ноември изпитах недоумение от страха и дори резигнацията на свестни хора, близки и приятели, които след махането на запушалката на 10–ти ноември не избраха да скочат с два крака в бъдещето, на страната на справедливостта и революцията, а продължиха да таят надежди в обречените остатъци на стария режим и на някои още им държи влага.

За това как, живеейки в чужбина, постепенно се превръщаш в чужденец за българите, но никога не ставаш съвсем местен за местните (макар че Е.Д. има много повече късмет от мен в имперска Великобритания и в Оксфорд)

И последната линия, с която имах известни отношения на привличане и отблъскване, е свързана с разказите за левичарската младежка кариера на проф. Дайнов в троцкистките кръжоци и в други левичарски залитания. Имам личен проблем с левичарството – след като в ученическите си години бях добре идейно подкован в духа на марксизма–ленинизма, по време на казармата се убедих, че левичарските утопии, базирани на насилие и фанатизъм са задънена историческа улица, произвеждаща само страдание и мизерия и че хората трябва да бъдат оставени сами да подредят живота си преди да бъдат отново събрани заедно, за да бъдат насила солидарни. Затова и безкрайните левичарски перипетии на Дайнов ту ги разглеждах като безнадеждна загуба на време, ту като единствена възможност за обединение на контракултурата, бунта и семейните корени, ту като историческа неизбежност.

Все пак, лявото на Запад е успяло като речно корито да поеме мощните потоци на културната, философска и морална революция от втората половина на 20–ти век, без които нашата цивилизация щеше ментално да остане някъде някъде в последните години на 19–ти век. Кажи речи като ролята на дясното в България слез 1990–та г.

(Лирично отклонение – моля, праведните, спестете ми героичните си биографии на антикомунистическа съпротива отпреди 10–ти ноември в коментарите!)

Да се чете ли?
Да, да да и да! Задължително! При това има потенциала да привлече изключително разнообразна публика –
– хората, които се интересуват от история;
– младите хора, които се лутат и търсят отговори на въпросите на живота;
– изкушените от политиката;
– въобще всеки, който иска по-добре да разбере какво ни се случи и какво ни се случва сега.

Книгата ми даде и отговори на полугласни слухове и клюки от биографията на Дайнов – какво точно е правил той в Британия и как се е изучил в Оксфорд, какво е правил след като се е прибрал тук, каква е музикалната му кариера и т.н.

Има ли недостатъци? Нищо, сътворено от човека, не е съвършено. Известен данък се плаща на греха на горделивостта, а и на съвременните му лични политически пристрастия към една малка, но активна партия, които леко дефокусират критичния поглед. Всичко трябва да се чете критично, не само тази книга.

На представянето на книгата попитах Евгений Дайнов – „Къде е границата между това човек да бъде добър революционер и добър гражданин?“ А неговият отговор, накратко, беше, че всяко поколение и всяко общество трябва да решава тази задача за себе си и това се повтаря отново и отново.

За мен книгата е откритие и с нетърпение чакам втория том.

Продукти:
7 палачинки
3- 4 тиквички
2 яйца
½ ч.ч. кисело мляко
1ч.ч. прясно мляко
1ч.л. пресен копър
1ч.л. сол
½ ч.ч. брашно
½ ч.ч. олио

Приготвяне:
Тиквичките се измиват, белят и режат на филийки. Брашното се смесва със сол. В него се овалват филийките зеленчук. Пържат се до златисто в силно загрято олио. Керамична тавичка се маже от вътрешната страна с краве масло. Полагат се три палачинки. Отгоре се редят половината пържени тиквички. Следват две палачинки, а върху тях останалите тиквички. Завършва с ред палачинки. Яйцата се разбиват заедно с кисело и прясно мляко. Добавя се надребнен копър и кафяна чашка вода. Поливат се продуктите. Отгоре се поръсва със стърготини Пармезан. Мусаката се пече на умерена фурна 20- 30 минути. Оставя се да изстине. Реже се на парчета.

/Поглед.инфо/ Аз със сигурност не се изживявам като властелин на държавата и с нито едно мое действие не се показвам като такъв. Обратното - наблюдавам, че с всички свои действия обаче г-н Василев показва, че тъкмо той се изживява като недосегаем властелин на държавата.

Прочети цялата новина

виж от архив