06/24/14 06:00
(http://patepis.com/)

До Париж и назад с автомобил (1): През Голинг и Залцбург до Айфеловата кула

От кога не бяхме ходили до Париж? Днес Васил ще ни покаже и разкаже как да стигне,м до там с кола и подробно ще ни разходи из града. Приятно четене:

До Париж и назад с автомобил

част първа

През Голинг и Залцбург до Айфеловата кула

1-ви ден – събота, 3 май 2014г

Нашето пътуване започна от София в 4.30 сутринта. По план трябваше да тръгнем в 4.00ч, но с две жени половин час закъснение е нещо напълно нормално. На границата със Сърбия никакви проблеми. Дори не видяха, че имаме куче (то пък едно куче – кило и половина). Един сънен сръбски митничар само ни попита къде отиваме, и като му казахме „Франция, Париж”, той вика: „А, то тука близко” и ни пусна да вървим.

През Сърбия

минахме без никакви проблеми. Пътят до Ниш е живописен, с 13 тунелчета и с много завои, но в този ранен час нямаше движение и карахме спокойно.

Малко преди

Ниш

се качихме на магистралата, след Ниш минахме първата „путарина”, където си теглихме билетче. Магистралата е като нашите Хемус и Тракия – далеч от идеалното, но става, а и нямаше много движение. Максималната разрешена скорост е 120км/ч. Бензиностанции видях всякакви – OMV, LUKOIL, Eko… Преди

Белград

минахме пункта за плащане (путарината) – беше си написано ясно и точно: 6.50 евро. Дадох 10 евро, върнаха ми 3.50 евро – няма денари, няма чейндж курсове, няма лъжа и измама. След Белград теглихме билетче от путарината за следващия участък Белград-Шид. Същата магистрала, същото качество. Преди Шид е пункта за плащане, където пак ясно си пише 3 евро, плащаш и ти връщат ресто в евро.

На границата с Хърватска

отново нямаме никакви проблеми – само преглеждат личните карти и талона на колата, без да слизаме от колата, после един митничар попита: „Нещо за деклариранье?” и като му казахме, че няма, махна с ръка да минаваме.
Почти веднага след границата е „честарината” – пункта за чекиране за магистралата. Теглим си билетче. Магистралата в Хърватска е по-добра от сръбската. Максимална скорост – 130км/ч. Всички бензиностанции по пътя бяха INA (или поне аз други не видях). Има отбивки с паркинги за почивка достатъчно често – наричат се „Одморище”.

Преди Загреб

е честарината, където се плаща. Никъде не пише колко. Oня на гишето вика “севънтийн”. Платих, дадоха ми касова бележка с цената в куни, курса куна/евро и цената в евро. Мислех, че нещо са ме метнали, ама после проверих и таксата се оказа толкова.

Заобиколихме Загреб и влязохме на следващия участък от магистралата до Брегана и границата със Словения. Карахме, стигнахме един пункт, където направо се плаща. Бях приготвил 1 евро, на гишето викам: „Колко?”, а хърватина мазно-мазно казва: „А бе айде дай два евра…” Викам му: „От мен да мине!” и му дадох, пък той дали ме разбра, не знам.

В Словения

влязохме бързо и лесно. Пак само показвахме лични карти, никой не е проверявал багаж, никой не е правил проблем за кучето. Още на границата може да се купи седмична словенска винетка за скромната сума от 15 евро. Словенската седмична винетка си е за седем дни. Лепи се в горния ляв ъгъл (от страната на шофьора) или по средата под огледалото. По магистралата има пунктове, където се минава на по-ниска скорост (автомобилите) и винетките се сканират или снимат, а камионите плащат тол-такса.

В Словения магистралата е още по-хубава. Отбивки има често (казват се „Почивалишче”). Към 15.30 местно време (16.30 наше) стигнахме

Любляна

и решихме да се отбием и да разгледаме. Красив, тих и спокоен град… Много красив! И много спокоен! И с хубави кръчмички.

Към 17.00 продължихме напред. Преди

тунела Караванке

платихме таксата (7.00 евро) и си купихме австрийска седмична винетка (8.50 евро). Макар да се води седмична, винетката важи 10 дена, което е много добре. Тунелът е около 7,8 км дълъг, една двупосочна тръба; максималната скорост е 60км/ч. Осветен си е и обозначен перфектно. След тунела вече сме на австрийска територия. Следват още няколко тунела, като единия е дълъг 5.8км, а другия също около 5км. Следва пункт, на който се заплаща такса за тунелите – 11 евро.

Движим се в посока Залцбург,

вали дъжд ( всъщност дъжда си е с нас още от България, като само в Любляна успяхме да се разходим на сухо)… Температурата пада между 3 и 5 градуса по Целзий и от време на време прехвърча сняг. Набелязал съм едно селище – Golling, където да пренощуваме и караме нататък. На едно място навигацията се обърка и ни подкара по някакъв път извън магистралата, но в крайна сметка обърнах и се върнахме отново. На една бензиностанция заредих – 1.54 евро литъра дизел. Вече се стъмваше и не ми се рискуваше с отбивки от магистралата за търсене на по-евтино гориво. А и в крайна сметка – за 40-50 литра да спестя 8-10 евро от по-евтино гориво на цената на обикаляне на селца в тъмницата. Не, мерси! Към 20.30ч успешно

пристигнахме в Golling

и установихме, че всички хотели тип “къща за гости”, които бях набелязал, не работят. Всъщност – след 20.00 рецепцията заключва, голингския селянин-рецепционист отива да си гледа телевизия и който дошъл – дошъл, който закъснял – да заповяда утре.

Обикаляхме из въпросния Голинг в търсене на някакъв хотел, защото температурата от 3 градуса навън не представляваше добра перспектива за спане в колата. Двама младежи, запътили се към местния нощен клуб, ни упътиха някъде през жп-прелеза и само направо към някакъв хотел. Карахме, въртяхме наляво-надясно и в крайна сметка стигнахме до една осветена сграда, която се оказа хотел. Имахме късмет и срещу 93 евро наехме тройна стая. В стаята имаше спалня (вероятно произведена между 1948 и 1955г), легло на същата възраст, телевизор (по-нов), подът беше покрит с балатум. В края на краищата – беше чисто, ние бяхме изморени, така че нямахме причини за недоволство. Всъщност, имахме: уж имаше интернет, безжична мрежа, но всъщност нямаше. В крайна сметка аз бях достатъчно капнал, за да ми пука има ли интернет или не и заспах.

Още снимки: http://karloson.snimka.bg/travel/sofiya-lyublyana.818290

2-ри ден – неделя, 4 май 2014г

Събудихме се. Вече на светло през прозореца се разкри омайна алпийска гледка. Природа и красота, красота и природа!

Свалих багажа в колата. Паркингът беше пълен с австрийски, немски и холандски автомобили. В цената на стаята имахме закуска, така че отидохме в ресторанта да си я изконсумираме. Закуската беше на шведска маса или блок маса – не знам как му се вика… Имаше доста неща и закусихме стабилно. Видях, че останалите пълнят термоси от казаните с кафе и чай и никой не им мрънка, та и аз напълних едно скромно термосче. Сега се сещам, че като бях „ол инклузив” на Златни пясъци, на вратите дебнеха едни цербери да не би някой да изнесе нещо и дори накараха жена ми да остави една ябълка, която си беше взела за десерт за по-късно. А тук всичко живо пълнеше торби и термоси и никой нищо не казваше.

Закусихме, поснимахме наоколо и потеглихме към Залцбург, който е на 20-тина километра. Непрекъснато ту ръмолеше дъжд, ту се показваше слънце.

В Залцбург

паркирахме на един обществен паркинг, предложен ми от навигацията, съвсем близо до центъра. Минахме през едно площадче, казващо се „Папагено плац” с фонтан и бронзова фигурка на Папагено от операта „Вълшебната флейта” – познайте на кого! Моцарт, разбира се – това е Залцбург…

По една уличка излязохме на централния площад, където кипеше оживление и се извисяваше един голям балон. Оказа се, че точно този ден се провежда някакъв годишен международен маратон с участници откъде ли не, включително и България. Съответно имаше оградени места за трасето на маратона, музика хорско оживление. Обиколихме наоколо, снимахме всякакви красиви сгради, които там са в изобилие; натъкнахме се на трима румънски просяци, които ожесточено се караха за служебните си места. Отгоре над града върху скалите се виждаше някакъв средновековен замък, който снимахме отдалеч. След около час мотаене, снимане и купуване на магнитчета за хладилник, решихме да тръгваме. Качихме колата, навигацията нареждаше – тук наляво, там надясно, докато се нахакахме в една еднопосочна улица с две колони чакащи автомобили. Оказа се, че улицата пресича един от булевардите, по който върви трасето на маратона. Докато се усетим, зад нас се наредиха още един куп автомобили и вече нямаше мърдане. Вероятно около час чакахме. Отидох да видя маратонците – млади и стари, дебели и слаби, един дори тичаше и буташе бебешка количка барабар с бебето вътре. По едно време маратонците пооредяха и полицаите започнаха малко по малко да пускат колите. Потеглихме и ние и накрая успяхме да се измъкнем от Залцбург. Излязохме на магистралата и след около десетина-петнайсет километра изведнъж разбрахмче, че вече сме в Германия.

Това, което видяхме от Австрия ни хареса много!

Чистота, китни подредени селца, окосени треви, които правеха баирите да изглеждат като направено от гладко зелено кадифе. Залцбург е…Залцбург – трябва да се види.

Та, стигнахме дотам, че

влязохме в Германия

Спокойствието на шофирането през Австрия постепенно се измести от все повече увеличаващия се трафик по германската магистрала. Тъй като няма ограничение на скоростта, натиснах педала и се понесох със 150км/ч. Но радостта беше краткотрайна. Започнаха едни ремонти по пътя, едни строежи на допълнителни ленти, строителни машини и съответно стеснения в две ленти и ограничения на скоростта, които заедно с натоварения трафик направиха пътуването бавно и мъчително. Очаквах, че ще минем през Германия най-бързо и лесно, а се оказа, че поне половината, ако не и повече от магистралата се минава през две тесни ленти с ограничения от 80км/ч; една четвърт от магистралата е с ограничение на скоростта 120км/ч и само в отделни участъци можех да натисна по-сериозно педала на газта. Поне се нагледах на ферарита, ламборджинита и какви ли още не зашеметяващи возила.

За Германия нямам какво да разкажа, тъй като само преминахме и впечатленията ми са само от ремонтите по магистралата и ужасния неделен трафик. Спирахме на 2-3 отбивки; тоалетните са по 70 цента, но ти дават талонче от 50 цента отстъпка, ако си купиш кафе. Но аз, като пестелив българин, си носех кафе и бързоварче, та не съм се възползвал от отстъпката;)

И така, в края на краищата около 16ч

наближихме френската граница

Трафикът намаля, защото беше насочен предимно към Франкфурт, а ние се носехме в посока Баден Баден, където би било интересно Дюран Дюран да направят един концерт. Преминахме и покрай Баден Баден и не след дълго вече бяхме на френска територия. Френска, ама названията на населените места си звучаха като немски, защото това все пак си е Елзас. Магистралата стана съвсем спокойна с почти нулев трафик. Минахме един контролен пункт, където изтеглихме билетче за магистралната такса. На следващия пункт платихме 8.60 евро. Част от пунктовете са за плащане с кредитни карти и над тях има табела с карта, другите са за плащане в брой и има нарисувани банкноти и знакът на еврото.

На следващия контролен пункт директно се плаща 4.10 евро – има автомати, но на някои от пунктовете има и хора, които ги обслужват. По-нататък пак си изтеглихме билетче. Това е най-дългия участък, но не съм засичал колко километра е – плаща се на около 20 километра от Париж и е 22.40 евро. Последния участък е 2.40 евро.

По магистралата до Париж спирахме на две места. Едното беше на около 400км от Париж, имаше някакъв мини Карфур; другата спирка беше по-нататък – имаше бензиностанция и заведение за бързо хранене с бани и някакво магазинче, като целия този комплекс представляваше надлез над магистралата с входове и от двете страни.

Към Париж трафикът стана по-оживен,

но направо спокоен в сравнение с германския.

И така, някъде към 10.30 вечерта навлязохме в Париж. Навигацията ни закара до адреса на студиото, което бяхме наели и аз се паркирах на едно място на съседната улица, на което пишеше Livraison (Ливразон) – изписано е с големи букви на самата пътна настилка. След малко нашият роднина, който живее в Париж и трябваше да ни донесе ключа от студиото, долетя на един велосипед. Отключи ни, свалихме багажа и отидохме да му покажа къде съм паркирал колата. Оказа се, че на Livraison, което е очертано с прекъсната линия, мога да оставя колата за през нощта, но сутринта към 7-8.00 трябва да я преместя на друго място, на което пише Payant (Пейон). Пообиколих малко по съседните улици, но нямаше свободни Пейон места и оставих колата за през нощта на Ливразон.

Така приключи втория ден от нашето пътуване с благополучното ни пристигане до крайната цел.

Още снимки: http://karloson.snimka.bg/travel/golling-paris.818297

3-ти ден – понеделник, 5 май 2014г,

Париж

Събудих се към 7.00 и тръгнах да местя колата. Направих няколко обиколки по околните улици и все пак успях да намеря място за паркиране през три преки.

Тук е мястото да разкажа за паркирането в Париж. Паркирането става, като между колите остава максимум 10см разстояние. Парижани са го овладяли до перфектност, а когато е необходимо, може да побутнат с бронята предната и задната кола, за да се наместят. Затова и на голяма част от колите в Париж броните им са ожулени или дори счупени. Аз все пак не стигнах дотам – намерих си достатъчно широко място, където не се налагаше да жертвам броните.

По всички улици има разчертани места за паркиране.

Вече казах, че се паркира на местата обозначени с Payant. На Livraison, очертани с прекъсната линия може да се остави колата за през нощта; на Livraison, очертани с плътна линия могат да ви вдигнат колата с паяк и денем и нощем.
Нашите роднини в Париж ни казаха, че можем да си оставим колата на Payant и дори да се случи да ми лепнат някоя глоба на предното стъкло, да си свиркам, защото няма как да си я изискат – няма такъв обмен на данни между Франция и България.

Прибрах се в студиото. Скоро и другите се надигнаха, правихме си кафета и чайове. Пристигна братовчедката на жена ми, която живее от тринадесет години в Париж и ни донесе

„истински френски кроасани”

Вярно – нямаха нищо общо нито със „7Days”, нито с тия дето ги пекат в Кауфланд и Лидл

Издумкахме кроасаните и жената ни поведе към спирката на метрото, за да ни покаже къде се намира. Очертаваше се слънчево време и понеже за следващите дни прогнозата беше за дъжд, решихме да посетим първо Айфеловата кула. Купихме си 5-дневни

карти за градския транспорт

за зона 1-3 (същинския Париж) на цена по 35 евро всяка. По-скъпите са валидни и за зона 5, но тя включва околните летища и дворецът Версай, така че не си струва. Картите представляват картонени билетчета с магнитна лента от едната страна – при влизане в метрото се пъхат в една цепка, машината я изплюва от друга цепка, вземате си я и минавате през въртящите се ограничители. Пояснявам, защото не знам как е в Софийското метро, а нашето в Плевен е на съвсем друг принцип )))) Добре е да не държите картончето близо до мобилен телефон или някакъв друг източник на електромагнитни влияния. А понеже сме си българчета и си падаме малко тарикати, ще поясня, че не може с една карта да минат двама човека – след първото регистриране в машината ако решите да я ползвате пак, няма да ви пусне – блокира за известно време, но колко – не знам.
Братовчедката ни показа в коя посока да хванем М6 и да слезем на спирка Bir-Hakeim, която е за

Айфеловата кула

Отсега да поясня: Ако ще ползвате парижкото метро, подгответе се за продължително слизане и изкачване по стъпала, защото малко от метростанциите имат ескалатори.

Champ de Mars - Tour Eiffel, 75015 Париж, Франция

И така… Возихме се в метрото до спирка Bir Hakeim. Метрото се движи ту под земята, ту над земята. Слизаме на един булевард и тръгваме след няколко групи туристи. Не след дълго виждаме кулата да се извисява между дърветата и след още малко вървене стигаме до нея. Всъщност, не знам дали е правилно да се каже „до нея” или „под нея”, или…

Наредихме се на едната опашка за влизане. След около два часа стигнахме до касите. Има билети до второ ниво и до трето ниво, което е най-горе. Купихме билети до трето ниво по 14 евро единия (до второ ниво е 9 евро). След още малко чакане стигнахме до асансьора и се натоварихме. Слязохме на второ ниво (от второ ниво се хваща друг асансьор за трето ниво).

Гледка наоколо към цял Париж

Обаче и тълпи, които се лутат, блъскат, снимат… На жена ми не й понася високото и категорично отказа да се качи по-нагоре. Дъщерята също взе да дава отбой и в крайна сметка и аз не се качих по нагоре. А вероятно е интересно, като имам представа от „Сапфир” в Истанбул, който е горе-долу на същата височина.

Поседяхме, погледахме, поснимахме… Накрая слязохме и се зачудихме накъде да вървим. Първи ден, не знаем ни къде сме, ни какво има наоколо, а и капнали от пътуването и двучасовото висене на слънцето, решихме да се приберем в студиото. Върнахме се към метрото, качихме се на М6 от спирка Бир Хакеим в посока Nation и слязохме на нашата спирка Daumensill (Доминиль). Спускайки се по леко стръмната улица от спирката на метрото към нашата улица, влязохме в

един ресторант Арарат,

който мислех, че е арменски, но се оказа турски (или – както после прочетох – кюрдски). Докато гледахме специалитетите и коментирахме, мъжа зад щанда ни заговори на български и се оказа, че си е нашенец от Кърджали. Така стана съвсем лесно да изберем яденето. Аз ударих и две бирички Ефес за по 2 евро – евтиния!!! Ядене за трима, бири и безалкохолни – излезе 30 евро.

Прибрахме се в студиото и започнахме борбата за интернет, която започнахме още предишната вечер. Собственичката на студиото ни беше оставила паролата за безжичния интернет и андроидите – моя и на жена ми – се закачиха веднага без проблем, но лаптопите и уиндоуската Нокиа на дъщерята се запъваха като френски революционери на барикада. Записах мрежата като „домашна”, изключих защитни стени – свързва след хиляди мъки и точно когато се успокоиш и решиш да отвориш някоя страница – хоп – пак се е откачил… Така и не разбрах каква е причината – дали в рутера, дали в някакви защити…
Общо взето – това беше този първи ден…

*Сега, от позицията на вече видял някои неща, мога да дам следния съвет: Има няколко фирми с двуетажни автобуси, правещи дневни обиколки на забележителностите в Париж. Спомням си, че еднодневен билет за едната фирма беше 20 Евро, а автобусите са през 30 минути. Купувате си дневен или двудневен билет, качвате се, води ви до първата забележителност, слизате, разглеждате, ориентирате се къде сте; хващате си следващия автобус, той ви отвежда до следващата забележителност… И така хем ще видите града, хем ще видите и повече от забележителностите. Нашата грешка беше, че се навряхме в метрото и изпод земята се опитвахме да се ориентираме, което ни изгуби поне два дена от престоя и куп похабени нерви.

Още снимки: http://karloson.snimka.bg/europe/ayifelova-kula.818307

4-ти ден – вторник, 6 май 2015г, Париж

Гергьовден.

Тъй като не познаваме никой Жорж, на когото да се натресем на гости, умуваме накъде да потегляме днес. От сайта на парижкия градски транспорт си бях разпечатал маршрут с разяснения за отиване до Лувъра (има такава опция в сайта – указания как да стигнеш от точка А до точка Б). Откривам, че трябва да отидем до станция на метро 14, която е някъде след познатата ни вече Доминиль, от която станция можем да хванем в посока Balard и да слезем на станция Piramides, откъдето тръгваме по булевард De L’Opera и стигаме до заветния Лувър. Така и направихме. Т.е. – донякъде. Тръгнахме да търсим въпросната станция, но така и не я открихме, а установихме, че сме я подминали. След известно лутане насам-натам и опит да попитаме на английски разни граждани, казах, че вървим ей натам и толкоз. И след малко стигнахме следващата спирка на метрото по същата линия. Хванахме метрото, слязохме на Пирамидес и тръгнахме по булевард Операта. В края се виждаше някаква внушителна сграда със златни статуи по покривите и ние решихме, че те ти го Лувъра. Вървяхме, вървяхме и стигнахме. Но се оказа, че не е Лувъра, а отгоре се мъдри надпис Национална музикална академия (по-късно се изясни, че това всъщност е операта). Почесах се по темето, отворих пак листа с указанията. На него пишеше „Тръгнете на юг по булевард De L’Opera”. Слънцето тъкмо се беше показало иззад облаците и разбрах, че сме вървяли на север, а не на юг. Снимахме се пред операта, за да не сме капо, направихме кръгом и се понесохме отново по булеварда.

Тук искам да вметна, понеже сега се сетих, че французите пешеходци изобщо не се притесняват от червени светофари – минават си и хич не им дреме. Ние отначало висяхме по кръстовищата докато светне зелено, но по някое време започнахме да пресичаме като истински французи!

И така – вървяхме по булеварда вече в правилната посока, а коремите ни започнаха да напомнят, че наближава обед, а ние не сме закусвали. В края на булеварда попаднахме на някакви бистра и ресторантчета, но от менютата им не рабрахме нищо – само се светнахме, че има френска лучена супа за 8 или 12 евро – не помня вече. Ба, ще им давам аз 20 лева за една кромид-чорба. Поне една буланжери да имаше, да вземем по един кроасан, ама тцъ… Викаме си – дай да вървим да видим Лувъра, пък после ще ядем някъде. Ама тия франсета как пък една табела не сложили! Излязохме на някакво площадче, след него една стена, под която влизат хора, коли и автобуси. Мушнахме се и ние и – те ти го

Лувъра

със стъклената пирамида отпред. Извадихме фотоапаратите и защракахме. По площада пред пирамидата имаше направени едни бетонни постаменти, на които гледам – хората се катерят по тях и всички се снимат с вдигната ръка с отпусната китка, все едно Евгени Минчев подава да му целуват ръка. А то се оказа, че като се покатериш на тоя постамент, от определен ъгъл можеш да се снимаш все едно държиш пирамидата отгоре за върха. Снимахме, голямо гласене падна, ама докарахме и ние нещо такова на фотосите.

Докато жените щракаха, аз отидох да видя пирамидата. На входа се мъдреше надпис, че

във вторник Лувъра не работи. А ние баш във вторник се натресохме.

На всичкото отгоре пак се опитваше да вали, а на моменти не се и опитваше, ами направо си валеше. Събрахме семейния съвет. До Лувъра е градината Тюйлери, ама в това дъждовно време не ни беше до разходки в градини. Отворихме картата на метрото и установихме, че от станцията на М1, която е до Лувъра, можем да отидем до Триумфалната арка. Спуснахме се в метрото, качихме се на влака. На следващата спирка установих, че се движим в обратна посока. Слязохме, обиколихме и минахме отсреща. Толкова стъпала, колкото изкачвахме и слизахме в парижкото метро сигурно и до паметника на Шипка няма. Хванахме влака този път в правилната посока и слязохме на Шарл Де Гол Етоал. Качихме се горе и ето ти я

Триумфалната арка

Поснимахме я, поснимахме, но понеже коремите ни все по-бурно протестираха, спуснахме се в метрото и хванахме обратния влак; на спирка Бастилията се прехвърлихме на М8 и слязохме на Доминиль. Оттам – право в турския ресторант, където хапнахме доволно и пихме бира за 30 евро. Поговорихме си отново с българина Сунай от Кърджали – човека искаше да прати по нас за София бутилка вино и два шоколада за някакъв приятел. Уж се съгласихме, ама с половин уста и се разбрахме в петък да минем да ги вземем. То беше ясно, че няма да занесем нищо, щото знае ли човек какво има в шоколадите Но пък Сунай ни даде име и парола за някакъв обществен wifi на SFR, който се хващаше наоколо, та поне донякъде решихме проблема с интернета в квартирата

След като си хапне човек, приисква му се да си полегне, а и непрекъснато се опитваше да вали така че се прибрахме в студиото, като пътьом се отбихме в един магазин от евтината верига FranPrix, за да си купим минерална вода и с това приключи разходката ни за този ден.