Каквото отвътре, такова и отвън

06/29/14 15:04
(http://asktisho.wordpress.com/)

Каквото отвътре, такова и отвън

Да, трудно е да се докаже, че реалността следва съзнанието, но необходимо ли е очебийното да се доказва? Гравитацията съществувала ли е още преди човечеството да успее да измери нейната притегателна сила? Планетата била ли е кръгла още във времената, когато човечеството е вярвало, че ходи върху тава, която се клатушка върху гърбовете на четири слона, които балансират върху гърба на костенурка, която плува в океан от мляко?

Въпросите, очевАдно, са риторични…

Съзнанието ще продължава да управлява битието, ако ще и 4 милиарда години още да се съмняваме в тази идея и да държим на старите си схващания, че тъкмо обратното е вярно. Вярваме, че обратното е вярно, защото така са ни учили хора, които също така са ги учили, а не защото наистина е вярно. Чист папагализъм. „Когато една лъжа се повтори сто пъти, тя става истина“, твърди народната мъдрост. Истината винаги е онова, в което вярваш, а не онова, което действително е.

Нима в началото на 21-ви век ние действително вярваме, че знаем всичко? Ако беше така, то тогава защо още няма по-устойчив източник на енергия от гниещите в недрата фосили? Защо изстрелваме ракети с тях? Защото не сме изобретили ваксина срещу рака и срещу СПИН-а? Бихме ли чакали дори една секунда? Бихме ли гледали агонията на децата си, ако можехме, ако знаехме как? Естествено, че не! Следователно, логически, ние не знаем всичко. И не само, че не знаем всичко, ами тепърва започваме да откриваме колко малко, всъщност, знаем. Което е началото на мъдростта. Но само началото…

Ще ви задам още няколко въпроса:

Икономическият хаос не е ли отражение на хаоса от ценности, който цари във всеки от нас?

Политическият хаос не е ли отражение на разединението, което властва в сърцата ни?

Въоръжените конфликти не са ли отражение на „гражданската война“, който се води в душите на хората?

Изчезващата държавност не е ли отражение на обезличаващия се индивид?

Турбулентната атмосфера не е ли отражение на антициклона (от емоции) в нас?

Тези въпроси също са риторични…

Каквото е отвътре, такова е отвън, другари. Ще продължава да бъде така още 4 милиарда години и няма да ни пита дали сме съгласни, дали сме узрели за тази идея, дали вярваме, дали знаем, че е така…

Но нека приемем една абсурдна хипотеза. Дори в точна наука като физиката понякога се приемат абсурдни хипотези, като например за абсолютното черно тяло или за частичките с маса толкова близка до нулата, че направо я смятаме за нула… Нека приемем абсурдната хипотеза, че реалността се влачи след съзнанието и, че то определя битието, а не както гласи папагализмът…Нека приемем тази концепция теоретично, само за миг! Защото или е така, или не е така… Нали така?

Как бихме постъпили, ако беше така?

Бихме се заели с първопричините, а не с „лекуването“ на последствията, ето как! Бихме потушили огнището на болестта, вместо да „облекчаваме“ симптомите. Бихме насочили погледа си навътре, към вътрешния свят, където са предпоставките за кочинката, в която живеем отвън. По-малко бихме се занимавали с външния свят. Той, така или иначе, не зависи от нас! Пробвайте да промените курса на еврото спрямо долара, ако не ми вярвате! Бихме си изградили стройна система от ценности, които устройват само нас, а не хората, които ни диктуват (отвън) как трябва да живеем и в какво трябва да вярваме и, които устройват само тях.

Същевременно, бихме заложили на единението. С Цялото. Бихме простили на враговете си и на длъжниците, вместо да боледуваме от мисълта, че непрекъснато трябва да им отмъщаваме или, че някой с нещо непрекъснато ни е задължен. Бихме започнали на чисто. Бихме помирили противоречията у нас. Бихме избрали тишината пред шума, слънцето пред гръмотвевицата, мира пред драмата. Бихме потърсили истинската си идентичност под кората на разпукващия се и все по-нереалистично изглеждащ „аз“. Бихме играли по-малко роли. Бихме изнасилвали, присвоявали, лъгали и убивали по-малко, защото бихме били наясно, че същото, неизбежно, рано или късно, ще се случи и на нас… Не бихме приемали така лековерно, че само на нас ще ни се размине, само този път, каквото и да сътоврим, каквато и глупост да направим, каквото и страдание да причиним…

Накратко, вместо да променяме света, бихме се заели с промяната на единственото нещо, което действително можем да променим – собствения си вътрешен свят. Всичко друго е извън нашия контрол. Но, преди това, ще се наложи да свалим доверието си от „авторитетите“, които хилядолетия наред ни повтарят, че битието определя съзнанието и, че човек може трайно да промени нещо друго, някакъв друг свят, освен собствения си, вътрешен свят. Повторението не е майка на знанието! То е майка на затъпяването и баща на магарето с неговия инат. От хилядиолетия човечеството цикли в една и съща лудост. Повтаря едни и същи грешки. Строи нови бардаци със стари курви. Впряга каруцата пред коня. Не се учи от миналото. Не разбира очебийни, очевАдни неща, като принципа, че каквото си надробил, такова ще сърбаш – персонално, лично ти, а не някой друг… И, вместо това, предпочита да повтаря, че повторението е майка на знанието, заедно с куп още налудничави, меко казано изостанали, идеи. Наистина е парадоксално, че едни и същи хора могат да вярват в такива глупости и, същевременно, да подготвят колонизацията на Марс. Авторитетите са мъртви… На тяхно място се родиха седем милиарда души и, заедно с тях – седем милиарда нови авторитети.
Време е за смяна на перспективата. Време е за промяна.

Но, готови ли сте да приемете очебийното?

Защото или е така, или не е така…

Нали така?

Тихомир Димитров