До Париж и назад с автомобил (2): По забележителностите на Париж

Днес родължаваме и ще завършим пътуването с кола до Париж и обратно. Миналия път стигнахме Париж и опитахме да влезем в Лувъра, но днес ще успеем и ще разгледаме обстойно забележител ностите на града, преди да поемем обратно към родината.

Приятно четене:

До Париж и назад с автомобил

част втора

По забележителностите на Париж

От Лувъра до Мулен Руж

5-ти ден – сряда, 7 май 2014,

Париж

Събудих се по-рано и излязох малко из квартала. Видях, че на улицата пред студиото като никога са се освободили цели три места за паркиране. Изтърчах до колата през три преки, запалих и бързо-бързо се придвижих към нашата улица. Слава богу все още никой не се беше намърдал на свободните места и успях да паркирам точно пред нашите прозорци. От буланжери (пекарната) на ъгъла купих кроасани за закуска. След сутрешните кафета правим преглед на картата на метрото. Очертаваме маршрут до Лувъра – с М8 до Бастилията, оттам с М1 до Лувъра, за да не трамбоваме пак по булевард „Опера”

Качваме М8, прехвърляме се на М1 и на спирка Palais Royal слизаме. Вървим по галериите и изведнъж се озоваваме в нещо приличащо на мол. Продължаваме между различните магазини и неочаквано установяваме, че сме под стъклената пирамида пред Лувъра на нещо като подпирамиден площад, където са билетните каси и в няколко посоки тръгват ескалатори към входовете на

Лувъра

Понеже имаме входни карти, не чакаме на опашка за билети, а директно се насочваме към входа. Дъщерята показва лична карта и като гражданин на ЕС между 18-25г (включително) влиза безплатно.

Няма да описвам подробно залите на Лувъра. Там, общо взето може да се загубиш. Зяпаш картини и статуи и само следваш табелите „Sortie” (демек “Изход”), за да преминеш към следващите зали.

(Между другото, същите тези надписи Sortie се следват и в метрото, за да излезете.)

В началото са залите с разни древногръцки, древноегипетски

и всякакви други древни произведения на изкуството. Там навалицата е малка и се диша спокойно. Колкото по-навътре влизате, толкова повече стават и хората от всякаква националност, раса, култура и манталитет. Пред статуята на Венера Милоска (оная без ръцете) има тълпа и снимам по-отдалеч и отстрани. Продължаваме ха насам, ха натам, надолу по стъпалата, нагоре по стъпалата – всякакви зали, скулптури, картини… Става все по-задушно, тълпата все по-гъста и нахална. Стигаме

залата с италианските художници от XIII-XVв.

По едно време установявам, че жените са изчезнали и се светвам, че в някоя от страничните зали трябва да е Джокондата на Леонардо Да Винчи. Откривам залата и виждам Мона Лиза в дъното, а пред нея тълпа, все едно партиен лидер раздава предизборни кебапчета. Понеже всички снимат Джокондата, на мен не ми остава друго, освен да снимам как всички снимат Джокондата. Върнах се в основната зала и зяпах картини, докато жените се появиха след около половин час – успели да се доберат близо до Мона Лиза и да снимат.

И така – вървяхме насам, натам, нагоре, надолу, докато се озовахме отново в пирамидното фоайе-площад, откъдето тръгнахме. Тогава жена ми заяви, че не е видяла покоите на Наполеон и иска да ги види. Добре де, ама де да ги знаем къде са! Звъняхме на братовчедката – тя вика: „Гледайте за еди-какви си табели!” Гледахме, гледахме – накрая при едните ескалатори съзрях надпис

„Апартамент на Наполеон”

и – ‘айде юруш нататък. Аз погледах малко и седнах на един стол – сигурно на охраната – да си почина. Ама жените ги няма. Тръгнах да ги търся, стигнах до последната зала – няма ги. То пък се оказа, че аз докато съм обикалял отляво, те обиколили отдясно и ходим и се търсим… Намерихме се, де. Междувременно бяхме купили вече магнитчета (по 6 евро бяха май, после навън из Париж видяхме същите по 2 евро, та умряхме от яд, ама пък друго си е да кажеш: „Ей това го взехме от Лувъра!” ). Излязохме на площада до пирамидата и седнахме да си починем.

Спуснахме се отново метрото и по обратния път – М1-Бастилията-М8 – се прибрахме в квартирата, като преди това се отбихме в магазин FranPrix и си купихме вода, някакви полуготови спагети, френски салам, френска франзела (щом е франзела май е излишно да казвам „френска” защото се получава тавтология) и френско сирене. Хапнахме и си почивахме, защото вечерта имахме запланувано посещение на операта. Братовчедката на жена ми е оперна певица в така наречената опера „Бастилията” се намира на площад „Бастилията” и ни покани на генералната репетиция на балета „Дафнис и Хлое” на Морис Равел.

Точно в 19.00 сме пред

Oперата на площад „Бастилия”

и чакаме братовчедката на жена ми, за да ни вкара вътре. Операта е модерна сграда с нестандартна форма и стъклена фасада. Братовчедката идва и влизаме. Залата е голяма. Настаняваме се. След малко започва балета. Само че не същинския балет, а нещо като подгряваща група на студентите от Музикалната академия. Танцуваха половин час, беше интересно. След като свършиха, братовчедката ни поведе из коридорите на операта – трябваше някъде да се разпише за нещо, после ни заведе в кафенето на операта, където пихме кафе и ядохме някакви торти. Отново запрепускахме по коридорите – ха нагоре с асансьор, ха надолу по стълбите…

Опера Бастилия, 120 Rue de Lyon, 75012 Париж, Франция

През стъклената фасада се виждаше града и ние с изумление установихме: „Ми тя Сена била тук наблизо!” Щото като влезеш отдолу в метрото и слезеш след 13 спирки, мислиш, че кой знае колко далеч си отишъл, пък то на една пиш… на един хвърлей разстояние…

Влязохме пак в залата, братовчедката отиде зад кулисите, тъй като участва в хора, съпровождащ балета. След малко представлението започна.
Беше ми интересно, като се има предвид, че не съм кой знае какъв почитател на балетното изкуство, а от Равел бях слушал само „Болерото”, подобно на поне 90% от хората, които ще прочетат това.

Към края ми стана малко отегчително, но геройски издържах. Би било срамота да разказвам как са ме завели на балет в сърцето на Париж, а аз съм заспал като някой простак

Към 22.15ч представлението свърши. Излязохме пред операта, за да изчакаме братовчедката, която искаше да ни разведе

из нощен Париж

Тръгнахме по един булевард от площад Бастиль и – по тая рю, по оная рю – изведнъж се озовахме пред

катедралата Notre-Dame

или както ние си я знаем – Нотрдам

Правихме снимки. После по моста – и ето го

Латинския квартал,

за който толкова сме слушали. Нарича се „латински”, защото е бил местообиталище и свърталище на студентите от Сорбоната. Пълно е с всякакви ресторантчета, заведения за бързо хранене, заведения за бавно пиене и всякакви други греховни капани за човешката добродетел. След Латинския квартал отидохме в

Льо Маре – еврейския квартал

Освен с евреи, кварталът, или по-точно – кръчмите там са известни като средище и притегателна точка за парижките гейове. Видяхме бистро, пълно само с мъже, някои от които влюбено се държаха за ръце…

Пред една еврейска дюнерджийница жените си купиха фалафели за 6 евро, а аз издумках един дюнер за 8 евро. Имаше си всичко в него и беше вкусен.

Пътьом видяхме и сградата на

Съдебната палата,

където е била затворена и съдена Мария-Антоанета (онази на която се приписват думите „като няма хляб, народът да яде пасти”). Като се замисля – нищо ново… Сега всекидневно ни казват: „Като нямате хляб, духайте супата…” И ние духаме… Не ги обезглавяваме. А може би трябва…
Видяхме и сградата на префектурата (управление на полицията), и

родната къща на Виктор Юго,

пред която спяха няколко клошари…
Като казах клошари – да знаете, че те са си френски патент. Има ги навсякъде, спят навсякъде, но предимно до отдушници на магазини и други сгради, от които излиза топъл въздух. Никой не ги закача и те не закачат никого. До магазина в близост до квартирата ни живееше един, който денонощно държеше някаква реч, независимо дали има кой да го слуша. Един ден, минавайки край него видяхме едно куче, което стоеше и сякаш го слушаше, но не съм убеден дали е разбрало нещо от речта му.

И така – след дългата среднощна разходка се прибрахме изморени, но изпълнени с приятни емоции и с ясни планове за следващия ден.

Още снимки от деня: http://karloson.snimka.bg/travel/5-ti-den-parij.818356

6-ти ден – четвъртък, 8 май 2014г,

Париж

Посрещнахме деня на Европа с кафе и кроасани от пекарната на ъгъла. Задачата за деня беше ясна –

Сакре Кьор и Монмартр

Отворихме картата на метрото и с помощта на парижките роднини съставихме маршрута. От спирка Daumensill с М6 до спирка Nation, оттам с М2 до спирка Anvers.

Изпълнихме маршрута и се озовахме на спирка Anvers. Към

Сакре Кьор

се отива нагоре по една стръмна пешеходна уличка, пълна със сергии и магазинчета за сувенири. Напазарувахме магнитчета за хладилник на неустоимата цена от 10 евро за 6 броя и продължихме нагоре. Стигнахме до един площад, от който имахме две възможности: да се изкачим по стъпалата към катедралата, или да се качим на т.нар. фуникуляр – миниатюрно влакче, подобно на кабинков лифт, изтегляно и спускано от стоманено въже. Тъй като картите ни за метрото важаха и за това влакче, избрахме по-мързеливия вариант и бързо се озовахме горе пред катедралата.

Сакре Кьор е красива. Не случайно е туристическа забележителност. И гледката от хълма към Париж е красива. Но всичко това трябва да се види, няма как да се опише.

Направихме няколко снимки и влязохме в катедралата. Отвътре е също толкова красива. Запалихме по една малка свещ за 2 евро – за по-вярващите имаше и големи свещи по 10 евро, но ние не сме чак такива фенове. На входа пишеше, че снимането е забранено, но всички туристи щракаха без никакви угризения, затова и ние не се въздържахме. Обиколихме, разгледахме… Когато излязохме навън, последвахме някаква табела, упътваща към галерия с колекция на Салвадор Дали. И след кратко ходене изведнъж се оказахме в самия

Монмартр – артистичното средище на парижките дейци на изкуството

На едно площадче леля, облечена като нещо средно между Едит Пиаф и Гаврош, въртеше ръчката на една латерна и грачеше песен, ако не се лъжа, на същата тази Едит Пиаф. Забавно за гледане и не чак толкова – за слушане, но все пак си е атракция в духа на Монмартр. На множество сергии художници предлагат свои картини, както и да ви нарисуват. Купихме си сладолед. И тъй като пак огладняхме, а и отново заваля, мушнахме се в

една автентична френска кръчма

Не знам доколко беше автентична самата кръчма, но сервитьорите определено бяха – с вталени трикотажни блузи, вталени панталони и каскетчета. Жена ми си поръча прословутата лучена супа; дъщерята – спагети неаполитана и чаша червено вино, а аз – кренвирши с пържени картофи и бира. Не заради друго, ами само това успяхме да разберем от менюто

Всъщност – менюто беше на френски и английски, така че който владее поне единия език, няма да има проблем. Панерчето с хляб ни го донесоха без да сме го поръчвали – това си е в духа на традицията

Хапнахме без да бързаме, защото навън си валеше. Нашият сервитьор беше дребен и не чак толкова автентичен, но този, който обслужваше съседните маси си беше типичен французин – със стойката – леко чупната в кръста с изнесен напред таз, каскета, маниерите и голям нос.
Дъждът намаля и поискахме сметката. 51 евро – ако щеш. Моята бира за 9 евро се оказа по-скъпа от червеното вино на дъщерята. Ама пък мога да кажа: „Пил съм бира за 18 лева на Монмартр!”…

Тръгнахме надолу, от Сакре Кьор се качихме пак на фуникуляра и той ни свали до

стръмната търговска уличка

Влязохме в един магазин за ръчно правени шоколадови и други сладкарски изделия и си купихме разни дреболии – някои за подарък, някои за лична консумация. Спуснахме се към метрото, качихме се за една спирка на М2, а след това на М4 до Cite. Това е спирката на островчето на Сена, където са Нотр-Дам и Латинския квартал. Отново минахме покрай Префектурата, Съдебната палата, минахме покрай Нотр-Дам и влязохме в Латинския квартал. Помотахме се по уличките; излязохме на

площад Сен Мишель,

където снимахме фонтана Сен Мишель и се насочихме към катедралата Нотр-Дам. Пред нея, в нещо като голяма палаткова постройка, подобна на тези, които се правят в София по Коледа, имаше някакво кулинарно състезание на майстори-пекари и тълпи от хора се вливаха вътре, за да изкярят на аванта я някой кроасан, я някоя франзела.

Ние обаче подминахме и се насочихме към катедралата. Пред нея се виеха едни опашки от желаещи да влязат и аз заявих, че няма да вися и да чакам. Снимахме се на точката, символично обозначаваща центъра на Париж. После жените отидоха до входа да видят какво е положението, а аз минах отстрани, за да поснимам. Когато се върнах, жените ги нямаше. Започна да вали и аз си отворих чадъра и се покатерих на един бетонен постамент, за да се виждам отдалече. Валеше си, аз си вися с чадъра върху постамента, пуша цигара-две. Около мен хора се снимат, а аз стърча като статуя и вече очаквам хората да решат, че съм някаква атракция и да започнат да ми хвърлят монети. На всичко отгоре се изви и вятър и сгъна пръчките на чадъра. В този момент жените се появиха. Отишли най-отпред на опашката и направо си се мушнали и прередили всички. А ония, нали са си културни, нищо не казали.

Тъй като вече бях порядъчно подгизнал, гмурнахме се за пореден път в метрото и се прибрахме да се сушим в квартирата.

Вечерта отидохме на гости на роднините на жена ми. Направи ни впечатление пространството, известно у нас като „междублоково” – огромно на площ, макар да е в центъра на Париж, оградено, поддържано, чисто, с тревна площ, алеи, детска площадка и дори фонтан. Нямаше боклуци, опаковки от чипс и празни бутилки от бира, нямаше използвани бебешки памперси и автомобили, паркирани върху тревата. Предполагам, че има кой да поддържа това пространство. И че за това се плаща. Но предполагам и че културата на живеещите около това пространство е по-различна от нашата.

Още снимки от деня: http://karloson.snimka.bg/travel/6-den-parij.818655

7-ми ден – петък, 9 май 2014г,

Париж

Последният ден от престоя ни в Париж ни посрещна със слънце. Купихме си кроасани и едни малки солени кифлички от пекарната и закусихме по пътя за метрото. По вече познатите ни маршрути стигнахме до площада с Операта, който беше начална точка за днешната ни разходка. Операта също може да се разглежда отвътре като туристическа културна забележителност – една позната ми каза, че е декорирана (ако това е точната дума) от Марк Шагал – но ние не влязохме, само обиколихме и снимахме отвън.

След консултация с картата продължихме

към „Мадлената”,

както и казват французите. Това е внушителна сграда на едноименния площад, за която си нямах представа какво е. Мислех, че е някаква концертна зала, но след консултация с Гугъл, се оказа, че е католически храм „Света Мария Магдалена”. Тук ще цопна един цитат от Уикипедия, за да не преразказвам:
„Сградата има интересна история. Сега е католически храм. Идеята е била на това място да се построи храм на славата на армията на Наполеон I. Строежът започва през 1806. През 1837 е предложено сградата да бъде железопътна гара, а през 1845 окончателно е решено да бъде храм.”

Един вид – започнато е да се строи едно, а накрая е станало – каквото излезе…

От Мадлената тръгнахме

по Рю Ройал към площад Конкорд

И рю-то и площада са строени от и в чест на Луи XV и по царско време площада е носел неговото име. Докато вървяхме, на улицата, редом с модерните автомобили, видях да минава един архивен Citroen Ami 6 oт 60-те години, когото мога да сравня единствено с Трабант
Успях да го снимам.

Когато излязохме на площада, дъха ми секна. Не очаквах да видя нещо толкова огромно и красиво! Да не се изсилвам, ама все едно да видите накуп десет площада Батенберг. Да не е и повече… Ама по-красиви и впечатляващи.
Направихме снимки и се насочихме надясно към всеизвестната

Шанз-Елизе

Ако търсите на картата, да знаете, че на френски се пише Avenue des Champs-Élysées. И английския език е изкилифирчен, както казваше дядо ми, ама френския го бие отвсякъде.

Повървяхме малко и на един светофар пресякохме и тръгнахме по булевард Уинстън Чърчил към някакви внушителни сгради – после разбрах, че това са галериите Гран Пале и Пти Пале. Не влязохме – продължихме нататък и стигнахме Сена и една друга забележителност на Париж –

мостът на Александър III

Този мост е построен в началото на 20 век от руския цар Николай II в чест на неговия баща Александър III, при чието управление Русия и Франция са верни съюзници. Мостът не трябвало да превишава височината от 6 метра, за да не закрива гледката към Елисейските полета или, иначе казано – Шанз-Елизе. По същото време в Петербург също така е построен мост, проектиран от французите, с което е била отбелязана френско-руската дружба.

Мостът е красив, с множество фигури на нимфи, ангели, крилати коне и какво ли още не. А бе, с две думи – изящна работа, която трябва да се види. Преминахме по моста и от другата страна слязохме до Сена. Точно на брега имаше една кръчмичка, предлагаща бира и сокчета, пред която има наредени леки сгъваеми шезлонги, така че човек може да си вземе биричка, да се изтегне на шезлонга и да съзерцава реката. Така и направихме. Единственият недостатък е, че тъкмо се накани човек да снима, и някой турист ще се изтъпани точно отпред.

Пийнахме биричките и сокчетата и тръгнахме обратно през моста към Шанз-Елизе. На булеварда се заговорихме с един, как да го нарека – шофьор на вело-рикша. Каза, че е от Хасковско, от три месеца е в Париж и засега все още бизнеса вървял слабо. Надяваше се на туристите-араби, защото тях ги мързяло да вървят, съответно – наемали рикши и плащали добре.Каза ни, че можело да си купим някаква предплатена сим карта с 1000МБ мобилен интернет за 7 или 10 евро – не запомних. Отбелязах си тази възможност за следващия път. Каза, че наемите в Париж са убийствени и за някакво таванче от 9 кв.м. плащал 400 евро.

Повървяхме малко и стигнахме вече същинската част на Елисейските полета – с магазините, заведенията, Лидо и какво ли още не. Снимахме се пред Лидо, опитвайки се да имитираме някакви Кан-Кан стойки, но сега, като гледам снимките, изглеждаме сякаш показваме, че ни се е залепила дъвка за подметките

Снимахме се за последно и се гмурнахме в метрото, за да стигнем с М2 до спирка Blanche, където някъде между площад Клиши и площад Пигал се намира

Мулен Руж

Стигнахме, намерихме го… Отвън изглежда леко невзрачно. Човек като е слушал какво ли не, че и филми с Никол Кидман е гледал, очаква нещо внушително, а то – ако не е червената вятърна мелница отгоре и надписа, хич няма и да разбереш на какво забележително място си попаднал.

Снимахме, снимахме се, показахме си пак подметките и се зачудихме „А сега накъде?”. Според картата, някъде надолу по улицата трябваше да е Операта, от която тръгнахме днес. Ама колко надолу – кой знае. Затрамбовахме пеша, вървяхме, вървяхме – викам си: „Тая Опера няма да е толкова близо”.

В това време мина един автобус и жена ми заяви, че иска да се вози на автобус, щото и е писнало да върви и точка. Стигнахме до една спирка и на схемата, лепната там, се опитахме да разгадаем къде сме, кой автобус минава тук и къде отива. Схемата приличаше на кройка от „Бурда” – от най-сложните – и аз се отказах, но жените все пак успяха.

Дойде един автобус, качихме се, маркирахме си картите в една машинка и седнахме. Минахме край Операта, после по булевард „Операта” и се стоварихме пред Лувъра. Добре де, ама кво да правим в Лувъра – вече сме го виждали. И понеже гладът ни беше настъпил вече яко, а имахме представа за цените на лучената супа в този район, решихме да ходим в Латинския квартал. Хайде пак в метрото, М1 за две спирки, после М4 и – ето ни отново в Сите пред Префектурата. Минахме транзит край Нотр-Дам и се пъхнахме

в уличките на Латинския квартал

Харесахме си една „типично френска кръчмичка” със сервитьори араби. Поръчахме салати, бира, вино… Аз си поръчах омлет с гъби, жените – някаква яхния с говеждо картофи и сос, и някаква пържола с гъбен сос и пържени картофи.

Успях да се закача към безжичния интернет на SFR, който се хващаше само при определено положение на тялото, леко изнесено назад и наляво извън стола. Така се свързах във фейсбук с една моя позната от далечните студентски години, с която не се бяхме виждали от 20-25 години и която живее в Париж. Успях да обясня къде сме и след около 40 минути видях да се задава по уличката.

Тъй като трябваше да се прибираме и да стягаме багажи за заминаването ни на следващия ден, нямахме много време, но все пак успяхме да си поговорим, да кажем какво сме видели и какво не сме успели; тя обеща да ни покаже някои хубави места в Париж, които не са туристически забележителности, ама друг път… Платихме сметката, възлизаща на 57 евро и се разделихме – ние към метрото, тя – към площад Отель де Виль, където имало някакъв концерт на открито.

Прибрахме се с метрото до нашата спирка, жените влязоха във FranPrix да пазаруват, а аз отскочих до студиото да свърша една малка работа. Върнах се точно навреме – да платя на касата Прибрахме се и започнахме да си приготвяме багажа.

Още снимки от деня: http://karloson.snimka.bg/travel/7mi-den-parij.818877.33207633

8-ми ден – събота, 10 май 2014г

Отпътуване

Станахме към 3.30ч, приготвихме се, натоварихме багажа, огледахме за поледно дали не сме забравили нещо и към 4.00 се натоварихме в колата. Навигацията ни поведе. След малко колата изписка и светна лампата, че горивото е „на резерва”, което според компютъра на колата означава около 150км. Вече

излизахме от Париж

и никакви бензиностанции не се виждаха край пътя, но все пак имахме достатъчно гориво засега. След като излязохме на магистралата и изминахме 30-тина километра, видях табела за отбивка с бензиностанция OMV. Стигнахме, спрях пред колонката – на около 20м в сградата се виждаше, че свети и някой шава вътре. Викам си – сигурно трябва да заредя и после да отида платя. Да заредя, ама пищова нищо не пуска. Отидох до сградата и се усетих, че тъй като все още е среднощна доба, сигурно е като в нощните аптеки – поръчваш каквото поръчваш и мушкаш парите в някое чекмедже. Така се и оказа. Казах че искам да заредя дизел за 50 евро и дадох парите. Отидох до колонката, онзи пусна нафтата – точно за 50 евро. Цената за литър беше 1.45 евро.

Продължихме. В началото съм описал пунктовете за плащане – сега са същите, но в обратен ред. На една бензиностанция спирах пак, за да дозаредя резервоара – служителката сигурно видя, че сме българи, щото 5 пъти провери банкнотата от 50 евро дали не е фалшива.

Пътуваме си ние и по едно време усещам някаква странна миризма

Нормално – трима души в колата, всичко може да се случи. Отворих прозореца, пуших една цигара, затворих прозореца – а бе пак мирише. И тогава вече казах на жените, че нещо ми мирише много гадно. А те викат: „Ами сигурно е от сиренето…”. Купили нашите три вида френски сирена за подарък, а колата нали се затопли – те съответно се размирисали. Тая смрад пътува с нас до България и да знаете – ако някой ми предложи френско сирене, мога да го убия на място!

Иначе, освен миризмата, за пътуването до границата с Германия няма кой знае какво за разказване. Карахме, спирахме 1-2 пъти за почивки и това е.
Като

влязохме в Германия,

си казахме: „А бе що да не идем да го видим тоя Баден Баден – дали е по-хубав от Павел баня!” И се отбихме от магистралата. Навигацията ни поведе по някакъв околовръстен маршрут и имам чувството, че заобиколихме

Баден Баден

през Дюселдорф, но в крайна сметка пристигнахме. Завъртяхме, ама навсякъде забранено спирането и тогава поставих задача на навигацията да търси паркинг. Заведе ни до някакъв платен подземен гараж на 2-3 нива, където оставихме колата.

Спуснахме се надолу и свихме по някаква уличка. Наоколо – хотелчета и къщи за гости. Тишина, спокойствие, от време на време мине някой по улиците – да сме видели най-много 10 човека. Седнахме отвън в една сладкарница и ядохме някакви торти – нищо особено, но нали трябваше да опитаме. Поседяхме още малко и тръгнахме към колата, защото до вечерта трябваше да стигнем до Любляна, където имахме резервиран хотел. Платих на автомата в гаража 3 евро за около час престой и потеглихме. Нямам представа как са го проветрявали после – ако минавате оттам и все още се усеща миризма на френско сирене, да знаете че е от нас

В Германия се започна познатата вече картина с ремонтите и ограниченията по магистралата. Трафикът беше по-слаб отколкото при минаването ни предишната седмица, но имаше и камиони, които уж не би трябвало да пътуват в събота и неделя.

Спряхме на една отбивка с бензиностанция и паркинг, за да хапнем. В това време се изсипа един автобус с някакви футболни запалянковци, които явно отиваха на мач. Голям рев падна, големи скандирания и развяване на знамена и голямо пик@ене зад храстите. Хапнахме, пихме кафе и продължихме. Пак ще кажа – от целия път, най-мъчително ми беше минаването през Германия, заради строежите и ограниченията. Затова, когато

пресякохме границата с Австрия,

отдъхнах облекчено. Трафик – нищожен, въздух – чист, с леко ухание на френско сирене, гледки – прекрасни…

Спряхме на една отбивка след Залцбург, за да снимаме някакъв замък, който се виждаше горе на баира. На паркинга имаше и един старичък кемпер с три дами във и около пенсионна възраст. Оказа се, че едната е англичанка, която е омъжена за българин и живее в Бургас, та разменихме няколко думи. Тъкмо отидох да отворя багажника на колата, за да взема нещо, англичанката все че се приближи прекалено, и жена ми я предупреди, че носим френско сирене, което смърди ужасно – да не вземе да си помисли нещо друго

И така – разменихме малко приказки и продължихме. Заредиха се тунелите, стигнахме и пункта за плащане на тунелите. Наредихме се, имах точно 11 евро и ги пуснах в автомата. Тъкмо да тръгна, жена ви вика да изчакам – дали автомата няма да ми пусне разписка. Разписка не пусна, обаче в нишата, където пада рестото, гледам – 5 евро. Бръкнах аз – оказа се, че не са 5 ами 35 евро. Явно някой е пуснал 50 евро, машината е пуснала в нишата за монетите 2бр. по 2 евро, а в другата ниша – 35 евро в банкноти, обаче оня си е взел само монетите, защото ги е чул да дрънкат, а банкнотите е забравил. Както и да е – важното е, че минах на точното място в точното време и жена ми ме спря, за да чакам разписка.

При плащането за

тунела Караванке

нямах този късмет, защото плащането се обслужваше от човек.

Пред самия тунел имаше опашка от спрели автомобили. Тъкмо излязох, за да поогледам защо стоят, другите взеха да се качват по колите, така че влязох и аз и потеглихме. Оказа се, че в средата на тунела върви някакъв ремонт, само едното от двете платна е свободно и колите се пропускат последователно в едната и в другата посока.
Преминахме и

вече бяхме в Словения

Още преди тунела си купих словенска винетка, защото срокът на тази, която купихме на отиване вече беше изтекъл.
Бях задал адреса на хотела в

Любляна

в навигацията, и когато влязохме в града, разчитах единствено на нея. Тя ни поведе нанякъде, имахме чувството, че излизаме от града и отиваме незнайно къде, но се оказа, че минаваме по някакъв околовръстен път, после се връщаме пак в посока центъра и в крайна сметка пристигнахме.

Цялата долна част на въпросния хотел представляваше ресторант тип „механа” с вътрешни и външни маси и оркестър. Рецепционистът, който беше и барман, ни взе личните карти и ни даде ключа от стаята. Тя се оказа доста добра, с гледка към реката. На сайта на хотела беше показана снимка на тройна стая със спалня и едно единично легло, но тази беше с три легла. Слязох долу да взема личните карти, платих 93 евро и взех паролата за безжичния интернет – 1234567890. Обаче интернета ту го има, ту го няма. Слязохме долу да хапнем. Оплакахме се на сервитьора за интернета – той веднага изтърча вътре, след което дойде, и каза, че е рестартирал рутера. И като се отпуши оня ми ти интернет – като язовира при село Бисер.

Кръчмата беше пълна с хора в инвалидни колички – явно някакви хървати инвалиди-спортисти, които имаха среща там. Поне на тениските им пишеше „Хърватска”. Много весели хора.

Поръчахме си салати, аз пих и биричка. Не помня какво ядоха жените, но аз си поръчах една малка пица. Не знам каква е голямата, но тази – малката – беше като капак на канализационна шахта. Ядох, ядох и каквото остана – около три четвърти от пицата – ми го завиха във фолио за вкъщи. Сметката беше смешна на фона на френските – 28 евро.

И така, след като хапнахме, качихме се в стаята и се отпуснахме в прегръдката на Морфей.

Още снимки от деня: http://karloson.snimka.bg/travel/8-den-p-tuvane.819244

9-ти ден – неделя, 11 май 2014г –

Любляна-София

Събудихме се и слязохме за закуска. Изглежда бяхме единствените в хотела, защото един сънен сервитьор тъкмо светваше лампите. Донесоха ни кафе и чай, варени яйца, масло, кашкавал, филе, мед, сладко… Общо взето – добре беше, дори ни остана и си взехме за по път…
Направихме няколко снимки и потеглихме.

На излизане от Любляна напълних резервоара на бензиностанция OMV – за 71 евро при цена на дизела 1.38 евро за литър.

На хърватската граница

дадох личните карти и талона. Чудех се дали полицая усеща смрадта, която се носи от колата. Погледа, погледа и ми поиска талон за техническо състояние на автомобила. Дадох му талона от годишния технически преглед, той го разгледа и ни пусна да си ходим.
Спрях на пункта за плащане на магистралата, където на отиване служителя си изпроси „два евра” и попитах: „Колко?”. Оня ми вика „Шест”… „Какво шест?”… „Шест евра”

Викам си – какво да споря, явно в Хърватска цената за този участък на магистралата варира според атмосферното налягане. Платих и тръгнах.

Минахме Загреб,

влязохме в другата магистрала. На петдесетина километра преди границата спряхме на една отбивка, купихме си нещо за пиене и си починахме. Преди границата платихме пак 17 евро такса за магистралата.

В Сърбия

влязохме без проблеми, въпреки миризмата от сиренето. На една бензиностанция си купих цигари за 2.50 евро. Платихме до Белград 3 евро;

от Белград до Ниш –

6.50 евро. От Ниш до границата този път беше по-натоварено, имаше и камиони, та се движехме сравнително бавно. Все пак, към 20.30-21.00ч вече

преминахме на българска територия

и след още 70км си бяхме у дома.

Още снимки от деня: http://karloson.snimka.bg/travel/9ti-den-lyublyana-sofiya.819248.33223040

Автор: Васил Николаев

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Париж – на картата:

Париж

• Варна
• София
• Пловдив
• Бургас
• Велико Търново