Родопите (2): Ягодинската пещера, Дяволското гърло и Перперикон

 Днес ще продължим доспатско – родопското пътуване на Теодора. Започнахме с Доспат, Батак и Буйоновското ждрело, а днес ще продължаим към Дяволското гърло, Ягодинската пещера и Перперикон. Приятно четене:

Ягодинската пещера, Дяволското гърло и Перперикон

част втора от

Родопите

Рано-рано бяхме при

Ягодинската пещера

Имаше много хора, съответните сергии със сувенири. Достраша ме да вляза в земните недра, нещо като клаустрофобия ме мори. Отивам при водачите и обяснявам: така и така, притеснително ми е, как е вътре, пространствата, едно-друго. Успокояват ме, прохода не бил много тесен, само на едно място било по-събрано. Но ако все пак съм се гътнела нещо, щели да ме преместят отстрани на пътеката, да не бавя движението. Поуспокоих се Разглеждаме наоколо – ресторантче при рекичката, нещо като въжена тарзанска линия за деца-смелчаци, слънчице, приятно. Един от водачите събира групата пред входа, въоръжен с микрофон ни разказва основното за пещерата, съобщава, че снимките вътре са забранени, но дискове с професионални кадри се продават на Информация (цените са съвсем достъпни, по-малко от цената на билета, който беше около 6 лв за възрастен). От входа полъхва студ – 6 градуса.  Малко по-вътре се разминаваме с една диня, която се темперира за употреба. Мастиката не се видя.

http://www.yagodinska-peshtera.com/

 

Удивена съм от работата на туристическото дружество, което се грижи за този обект. Освен, че внимават групите да са компактни, водачите осигуряват интересно преживяване – показват забележителните места, разказват случки от работат, пускат задължителната шега за тъщата/свекървата, обясняват за Ритуалната зала и се гордеят, че няма нито един развод при всичките 250 брака, сключени там, до този момент.  Освен това имаха много раздвижена схема на работа – гидът, с който влязохме ни предаде в ръцете на друг, някъде към средата на маршрута.  Разглеждахме стените, сталактитите, монети лепяхме на едно място.  Последно ни показаха пещерните перли и тръгнахме да излизаме.

Обаче, навън виждаме едни джипки наредени – към

наблюдателница Орлово око

качвали. Моля те мамо, хайде дее – спогледахме се с Милото и рекохме добре. Падна ни се една затворена тойота, гледам другите – като сафари автомобили спретнати – пейки, лостове…Ех, че късмет, викам си, изтървахме. Обаче не вървеше да слизаме и се закатерихмеее. О, какъв късмет имахме – пътя нагоре прашен, някакви страшни наклони, които може би калпав каскадьор бе прескочил с мотопед. Не и  аз, обаче. Децата подскачат на задната седалка и умират от кеф. Добре, че бяхме в закрита кола – иначе щях да се нагълтам с песъчлива почва и да скоча – пешачката е къде-къде по-спокойно.

Като оставим настрана спорната екстремност на катеренето, много ме зарадва още една добра мисъл на туристическото дружество:

След като ни качи на Св. Никола (върха, на който е Орлово око) , момчето каращо джипа ни обясни старателно къде какво виждаме, каза накратко за самата наблюдателница (на височина колкото две Айфелови кули една върху друга) и стоеше усмихнат, мил, изпълнен с удоволствие и гордост от това, че може да ни покаже мястото, в което живее.  Ами и аз така се почувствах. Не съм офроудър, нито планинар (но издържам на ходене), но се почувствах прекрасно.

Семейството, а и другите спътници, отидоха да се дивят на наблюдателната площадка, пък аз, оказа се и страх от височини имам – не пристъпих – да беше колкото една Айфелка, щях да скокна, две вече ми станаха много. Подканиха ни да потегляме. Надолу пак с тойотата – да сме слизали двайсетина минути. Щерката заспа! Тъкмо да я обявя за феномен и водача снизхоздително обясни, че малките деца почти винаги заспивали при спускането.

След тези приятни моменти хванахме пътя към

Дяволско гърло

Пътьом  решихме да хапнем. Пътищата тук  са осеяни с чешмички, беседки и приятни местенца с маси, които би било грехота да пропуснем. Обядът споделен с природата е твърде вкусен, а децата бяха възторгнати и мокри при крайпътната чешма.  Събрали сили, спокойни продължаваме.

През Триградското ждрело и към Дяволското гърло. Красоти неземни!

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D1%80%D0%B8%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4%D1%81%D0%BA%D0%BE_%D0%B6%D0%B4%D1%80%D0%B5%D0%BB%D0%BE

http://bulgariatravel.org/bg/object/31/dyavolsko_gyrlo

Пред пещерата се оказахме доста рано и се наложи да почакаме. Заговорих се с човека, който продаваше билети. Не скри радостта си от факта, че преди известно време преминали под шапката на БТС (Български Туристически съюз). Сега приходите отивали наистина за пещерата, за екопътеки, за туризъм. Преди потъвали нанякъде, пещерата била зян. Сега дори направили детска площадка в селото.  Ей на -  в Ягодина, Сергей си гледал работата отлично.  И тука, лека-полека ще се оправят.

Естествено  имаше скара-бира

Миризмата сред боровете не пречи, разбрахме. Но най-колоритен се прояви един гайдар. Облечен в бяла риза, леко зацапана, с мустак и червендалести скули, продаваше гайди и дискове с авторска музика. От време на време вземаше  инструмент, заставаше артистично, със стойка и поглед вдигнат нагоре пред входа на Гърлото и засвирваше.  Ееех! Родопите в действие. Моментално закупихме албума „Мраморни видения“ и то съвсем не заради мрамора. В него, насочи ни делово музикантът, имаше нещо уникално, невиждано и несрещано другаде. Едва ли ще се досети човек, че Светльо Желев изпълнява кавъри с двоянка гайда и Джими Хендрикс! Но още по-няма да се досети за втория кавър – пак двоянка гайда и Дийп Пърпъл. А ние ги слушахме отново и отново по целия път на връщане! Завидно, а?

В Дяволското гърло аз не влязох. Много евтин развод щеше да се получи – да, в Ягодина женели, тук развеждали. Не, предпочетох да си спестя някои неща.

Дяволско гърло, Тригадското ждрело, 4825, България

 

И така, изчаках останалите и се разходихме до мястото, където реката влиза в пещерата. Страшничко – воден прах, бучене, тъмнина отдолу.  Наистина разтворена паст, заплашителна.  Не е за хора като мен.

Току на шосето седнали дядо и баба. Бабата продава мед, дядото билки.  Естествено, взехме си по нещо, получихме пакетче риган подарък. В пакетчето има листче, с телефон – пращам по куриер, каквото поръчате. Из цяла България, да знаете!  Медът се оказа ъпгрейтнат „боров мед“, сварен с мента. Прекалено свободно се плацикаше из буркана, но пък – сувенир

Дългият ден ни поумори, но и бяхме изгладнели. Прибрахме се, взехме по душ, преоблякохме пещерните екипи и отново на обиколка из градчето.   Намерихме едно ресторантче, с чудна гледка към язовира, с изключително вкусна пъстърва, пататник,  питки, студено винце, вкусна бира и ох, покапах се. Имаше страхотна тераса с дансинг, за жалост тази вечер никой не свиреше, но мястото се напълни с хора, стана приятно, жужащо.  Все едно бях с нашите на почивка. Този път можех да си поръчам дори 5 кока-коли, без никой да ми се кара. Пих студено бяло вино, но винаги е добре да да знаеш, че кока-колата ти е в неограничени възможности.

За жалост

на следващия ден тръгвахме към дома

И както става винаги,  баш последната сутрин намерихме местенце, където  сладкодумна леля пържеше мекици и можеше да си купиш още парещи банички. Ах бе, лельо!

Тъй като на идване само леко пообъркахме вестибулацията по завоите, сега решихме да минем по долния път покрай Змеица, Борино, Широка Лъка, Пампорово и т.н.

към Перперикон

Амбициозно, нали?

Тръгнахме си по пътя, по едно време, малко преди отбивката за Ягодина – голямо спускане, прегря нещо по колата, спряхме на широка отбивка и слязохме да починем.

Седим си ние в тишината, радваме се на планината – от склона се заспуска камион. Ама дрънчи такъв, бучи. Спря. Шофьорът – идва право при нас, за огънче.  Запуши той, попита:

Откъде сте? О, морето! Ех, колко години съм бил на Черно море – строихме язовири там, аз бях технически ръководител. После дойдохме тука – ама построихме го Доспат, работата свърши. И аз – шофьор. Не остана много за тоя край – само жените, мъжете повечето са на гурбет. Дърводобива държи само. И за Гърция изнасяме. Не си пипат горите те, ние им караме нашите.  Добре, че дойде един италианец, та направи фабриката у Змеица – спортни екипи шият – 400 работни места.  Е, хайде със здраве!

И затрещя нататък.

Приятно се оказа пътуването, безметежно красиво. Малките го понесоха с леки затруднения, но мина.Видяхме малки селца, с отворени порти и каменни плочи по покривите, с притихнали къщи, бохчи пълни с бобени филизи и доматени стръкове – сврени в ниши край пътя. Разминавахме се с жени, които носеха басмени потури и бели забрадки от тензух.

През Широка лъка се разминахме с фолклорен събор, а Пампорово – пълно с пъстри летовници.   Оказахме се точно по обед на сгорещения паркинг в подножието на тракийското светилище (никъде сенчица).   Взехме си карта с описание на основните места – Индиана Джоунс влезе в действие.

 

Преди да тръгнем нагоре си осигурихме и по голяма бутилка вода. Горещината борехме като пиехме и си мокрехме косите – съвсем като на експедиция.  За да стигнем до свещеното място, вървяхме нагоре по камениста алея, покрай храсталаци, напечени от слънцето и прашни. Когато стигнахме до стълбите към храма останах смаяна. Те излъчваха някак  сила. Същото чувство се появи когато се качихме най-горе и огледахме околността. Уж малък хълм, а ни накара да се почувстваме като владетели на долината.  Знаели са траките!

http://www.perperikon.bg/home.php?cp=

Наистина, завладяващо място – с трона на жреца, с жертвеника, с остатъците от дворец и църква, с водохранилището – такава еклектика и въпреки яркото слънце, имаше някаква мистичност – като мирис във въздуха.

Оставихме го на археолозите -  път ни чакаше да бием. Имах тайната мисъл да спрем в Хасково за малеби, но не ми се получи, за жалост. Привичер видяхме Крайбрежието.

А три месеца по-късно, кварталният полицай ни донесе електронен фиш за превишена скорост от Смолян.

 

 

Автор: Теодора Миткова

Снимки: авторът

Още снимки от това пътуване:

 

 

Други разкази свързани с Родопи – на картата:

Родопи

 

Прочети цялата новина http://patepis.com/?p=48285

Свързани новини: