07/18/14 06:00
(http://patepis.com/)

Рила – в търсене на щастието

Днес Деси ще търси щастието в Рила. Приятно четене:

Рила – в търсене на щастието

Незабравим се оказа уикендът за нашата група от млади и стари пътешественици, с които нарамихме раниците и тръгнахме към Рила, за да разкрием нейните тайни и видим с очите си красивите й възвишения. Цял автобус туристи от село Коиловци, взеха под крилото си малка група ентусиасти от Плевен, в това число и мен, и смело потеглихме към планината.

Туристическата програма включваше: в ден първи – посещение на Рилския манастир и Седемте рилски езера, а в ден втори – пътуване до местността Рупите и най-малкия град в България – Мелник. Екскурзията се осъществи с подкрепата на кмета на село Коиловци – Красимир Иванов, който присъства лично, а организатор на пътуването беше Бориславка Йорданова – секретар на Народно читалище „Христо Ботев-27”. И двамата инициатори бяха със своите семейства.
Начало на пътуването поставихме ние – младежите от Плевен, които в съботната сутрин около 5:30 часа се отправихме към Коиловци с туристически автобус. Към нас се присъедини останалата част от групата.
Настроението в автобуса беше приповдигнато, а аз мълчаливо се наслаждавах на пътуването и с облекчение оставах далеч зад гърба си сивотата на големия град. Със скъсяване на километрите до планината, спокойствието у мен беше заменено с нарастващо вълнение, присъщо само на един пътешественик, чиято душа с нетърпение очаква срещата с непознатото и чудното.

Около 10:30 часа сутринта

Рила ни посрещна,

цялата облечена в зелено. Лифт с дължина малко над 2 км. и 180 двойни седалки ни превози до новата хижа „Рилски езера”, където си направихме първата обща снимка, след което започна голямото катерене. Нямаше слънце, нито гръмотевици – имаше гъста мъгла, която придаваше нещо поетично на този момент, който впоследствие се превърна в незабравимо преживяване. Изкачвайки се нагоре, пътят ставаше все по-равен и широк, но от мъглата почти нищо не се виждаше наоколо. Истината е, че много от ентусиастите бяха на ръба да се откажат, а в това число попадам и аз.

Седемте рилски езера, Национален парк „Рила", 2650, България
Всъщност да стигна

до Рилските езера

за мен се оказа едно прекрасно преживяване – изпитание на характера и каляване на духа.
Въпреки че схемата „с колата до — и оттам нагоре” не присъства в обичайните ми пътувания, трябва да призная, че при похода към Седемте рилски езера станах свидетел на някои невиждани от мен неща, които ме удивиха. Първото от тях беше по пътя да видя туристи – младо семейство с двете си деца, едното в раница на гърба на бащата с биберона в уста, а другото на пръв поглед 5-6-годишно. То припкаше между тях и беше страхотен пример за това, което поетът Георги Константинов нарече „Хоби” – /Някой събира марки./ Друг – разноцветни салфетки…/Аз съм планинарче./С татко събираме гледки/.

Друг възхитителен момент се оказа наблюдението ми над една баба от нашата група. Тя беше жена на възраст около 80 години, която буквално по кожени чехли катереше Рилските възвишения наедно с нас, младите, със същия този стремеж – да види езерата. Да си призная, радвам се, че бях свидетел на такъв дух в такова тяло.

На отиване видях и група деца юноши на около 13-14 годишна възраст. Те бяха облечени с много къси панталони и с тениски. Носеха шише вода в ръцете си. Бузите им бяха порозовели, кръвта им кипеше. Придружени от човек на средна възраст, най-вероятно техният треньор, според мен това бяха млади спортисти, които правят сутрешната си тренировка – изкачват езерата, връщат се и то на един дъх. Все едно аз да отида до кварталния магазин за хляб. Срещу тях бяхме ние – обути с туристически обувки, някои с боти, облечени в пуловери и зимни грейки. Разминахме се с тях и си дадох сметка, че от най-ранна възраст всяко дете трябва да спортува, да прави нещо полезно за самия себе си, да се научи да уважава тялото си и да цени здравето, с което е дарен.
Като цяло по пътя имаше интересни хора. Не чак толкова, като в софийските МОЛ-ове, а и гримираните мадами не бяха много, но пък ми идваше отвътре да ги поздравя и да си говоря с тях.

Колкото до самите езера – заради мъглата не успях да видя първите няколко. След дълъг поход

стигнах до Бъбрека,

който е с фина ограда от камъни, които подчертават правилната му форма. Там си направихме снимки с останалите и лежахме на тревата. Аз брах билки, направих си букет, а накрая с моето другарче си наплискахме лицата с леденостудената вода на езерото и се смеехме. Наоколо пътеките и поляните бяха покрити с благоухайни цветя. По склоновете имаше останал сняг, който в съчетание с цветната гама, изглеждаше невероятно. През цялото време се наслаждавах на тази картина.
Рилските езера са едно магнетично място, олицетворяващо красотата и тайнствеността на българската природа. То зарежда с онази енергия, която те кара да се чувстваш щастлив.

Формулата за щастие

е изключително проста, но на всеки от нас му липсва по една малка частица, за да го постигнем. И това парченце от пъзела търсим всички ние. В планината аз намерих моята частица и дори я задържах – ето това винаги ще помня. Този пътепис е кратко резюме на една сбъдната мечта и тук е парадокса – мечтата е сбъдната, но заедно с това продължава да съществува и стига до Отовишкия връх – мястото, откъдето се твърди, че можеш да се любуваш на всички езера едновременно, а това надявам се да се случи със същите прекрасни хора, с които бях и на които благодаря!

Автор: Десислава Б.

Снимки: авторът

Други разкази свързани със Рила– на картата:

Рила