Имало една страна, която се наричала Песния. В нея живеели песнолюби. Весели, добри хора. И много обичали да пеят. Царят им се казвал Песнолюб Първи. Така наричали всичките си царе. Това означавало "първи сред песнолюбите".

Към двора имало песенна работилница. Почетно място. Особено. Там се трудели четирима придворни майстори на песни и хиляда помощници. 

Песнороз кръщавал творбите си с имена на цветя. Песните му били сладки и ароматни. 

Песнопаун бил рядко суетен. Той познавал всички тънкости на песенното майсторство. Музикалните му творби били изпъстрени с "ефекти" и то така, че и най-претенциозното ухо нямало за какво да се хване да го укори.

Песноправ бил най-трудолюбивият и прилежният. Той създавал всички песни за празници, чествания и годишнини в царството. Вярно, те всички си приличали, но в царството винаги имало какво да се пее по тържествен случай и то композирано по всички правила на музикалното изкуство.

Последният се наричал Песенко. Това за какво говори? За нищо забележително. Но песнолюбите не знаели как по друг начин да го наричат. Песните му звучали така различно, че никой не мислел за майсторство или съвършенство. Никой не мислел удачна ли е тази мелодия или този преход. Просто слушали. И не знаели какво да мислят, но веднага ги запявали.

В Песния ежегодно провеждали един специален празник - Ден на Песента. Най-тържествената част от празника бил Песенният турнир - състезание между майсторите на песента. На победителя Песнолюб Първи връчвал своя приз - Царската Нота. Тя била изработена от благородни метали и инкрустирана със скъпоценни камъни, сияела като слънце денем и нощем. Струвала цяло състояние, но никой не мислел за това, защото стойността и като почетен знак била неизмерима. Година след година призът печелел или Песнороз, или Песнопаун, което ги било превърнало в непримирими съперници. Песноправ нито се надявал, нито се стремял към царската награда. Но не било така с Песенко. Той смятал, че песните му с нищо не са по-лоши от тези на другите и заслужава Царската нота не по-малко от тях. Но ... никога не я получавал. Истината е, че той познавал в дълбочина музикалните техники, знаел как да създаде песен по-сладка от тези на Песнороз, по-ефектна и сложна от тези на Песнопаун и най-важното - такава, че да се хареса на царя.

И една година жаждата му да стане победител го обладала до такава степен, че той я създал. Създал песента, която спечелила Царската Нота. Множеството ликувало, царят се усмихвал благосклонно, Песенко държал приза в ръцете си, но не изпитвал капка радост - сърцето му странно мълчало. Сърцето, което  винаги пеело ... Когато плачел и когато се смеел, той винаги го чувал. Онази нота отвътре. Тя била като корен на дърво, който го крепял, без да го осъзнава до момента. И ето, стволът, клоните и листата му били на място, но коренът изчезнал.

Късно вечерта, когато целият град заспал, Песенко будувал. Измъчвали го въпроси: "Какво и е лошото на песента, та тя хареса на всички?" "Сам знаеш какво, - отговорил изведнъж някакъв неведом глас, - теб те нямаше вътре." "Но аз я съчиних" - извикал Песенко. "Да, но тя не е част от теб, нямаш право на тази награда. Спомни си какво направи!" И Песенко си спомнил: преди година, когато взел решение на всяка цена да спечели турнира, той заглушил своята нота, за да напише музиката, която трябва, за да стане победител. А заедно с нея сподавил и радостта, и усмивката. Вече се зазорявало, когато Песенко получил това прозрение. Той хванал Царската Нота, неговото проклятие, и я ударил в земята. Тя се разсипала на камъчета. Толкова крехка излязла, пък макар и царска.

И тогава, окъпан в лъчите на Изгрева, Песенко полетял над Песния. Крилата му не се виждали, но се чували. 

За какво ти е Царска Нота, когато си имаш небесна?!

по  Н.Май в съкращения и изменения