До Виена на купон или уикенд между разкоша и разврата (2): Развратът

Днес продължаваме обиколката на Влади из Виена – вече видяхме част от разкоша ѝ, а днес към разкоша ще добавим и разврат. Т.к. съм сигурен, че сцените с разврата ще предизвикат рекакция, затова слагаме предупреждението  „Забранено за малолетни и непълнолетни!“ – а вас призовавам да го спазвате.
Иначе Виена е прекрасна

 

Приятно четене:

До Виена на купон или уикенд между разкоша и разврата

част втора

… и развратът

14. 06.2014 – събота:

Започва със закуска в столовата – няма кой знае какъв избор, ама засища глада, да кажем за два часа, до първата почивка след обиколката за деня – течен шоколад, масло, сладко, хлебчета, кафе, мляко, мюсли и чай. Тръгвам за днешната обиколка. В раницата си носех и от домашната ракия, накъде без без нея.

 

Пътуването ми до Виена беше така планирано, че да съвпадне с ежегодно провеждащият се там гей парад, който тази година е планиран точно за днес – 14. 06. 2014г. За което бях предварително подготвен от австрийските сайтове.

А сега

да пообиколим още малко сред разкоша на Виена.

 

Вземам метрото и слизам на Thaliastrabe. Слизам от метрото, продължавам в същата посока по перона и излизам пред спирката за трамвая. Хващам трамвая надясно и надолу(не обърнах внимание кой номер беше – 46 мисля, но не съм сигурен). Следвам посоката на правия булевард (има и линия, завиваща на ляво след спирката). Улицата е Лерхенфелдерщрасе (Lerchenfelderstrasse). Пътувам и се оглеждам. Следвам пътеводителя.

Събота е пазарен ден

И тъкмо тръгва трамвая и още преди да стигне следващата спирка, виждам на един площад, опънали вече сергите с вехтории – обувки, книги и други подобни. Пазара беше някъде около номер 101 от дясно по посока на движението. И както навсякъде по света на подобни базари се ходи рано и се пазят чанти и портмонета: ).

Аз слизам близо до номер 13, защото на номер 13 се намира една от най-хубавите стари

Durchhauser (къщи, свързани с арки във Виена).

Всяка следваща крачка ме отвежда в поредица от вътрешни дворове, разделени от сводести арки. И така през вътрешните дворове, излизам на Neustiftgasse (Нойщифтгасе).

Точно отсреща в магазина на номер 19 се продава оригиналният монашески ликьор тип бенедиктин, който се казва Мехитарин (Mechitarine). Магазина беше затворен, но това не ми попречи да снимам бутилката през витрината.

Тук на всяка крачка се разкриват нови перспективи и интересни неща за гледане и снимане. Няколко крачки по натам и се озовавам на

площад Улрихсплац (Ulrichsplatz),

при малкото кафене Непомук (Nepomuk), което също беше затворено в този ранен час. Минавам отляво и обикалям зад църквата на площада и пред погледа ми се изправя редица от мънички барокови къщурки с красиви вътрешни дворчета. Така например къщичката на номер 2 е строена през 19 – и век. Улица Бурггасе (Burggasse) зад църквата в днешно време се е превърнала в оживен главен път на седми район. И точно на ъгъла на улица Бурггасе и Зигмундгасе (Zigmundgasse) виждам и старата порта на Backerei Zochling.

 

Продължавам покрай няколко прашни магазини за дреболии и вехтории, влизам във един такъв и вътре мирише на старо дърво, на влага, на прах. Имаше дрехи отпреди войната, дори грамофонни плочи от онова време, съдове, кани, часовници, ама вехтошаря, като ме видя, че съм турист и нищо няма да купя, ме помоли да излезя (едва ли не ми се развика с тон, нетърпящ противоречие). . Минавам малко по натам и се озовавам на Шпителберрг (Spittelberg) – художественния и културен квартал на Виена.

 

От Бурггасе, завивам по Шпителберггасе (Spittelberggasse) надясно. В къщата на ъгъла – Zum Schwarzen Mohren („Към черното поле“) има чешка кръчма. Малко по натам се изреждат пред погледа малки приветливи галерийки, кафенета и занаятчийски магазинчета. И всяка от тях си има своята история: Къщата на номер 22 се нарича : Zum Heiligen Christoph – (Св. Христофор), а тази на номер 18, носи името на : Zum Schwarzen Baren – (Черната мечка) – то си ги пише имената на табелки на всяка къща.

 

Следва едно малко площадче с пъскащ фонтан. Тихо, спокойно, монотонно си пръска водата на тънка струя, сякаш времето е спряло. Тук хората си определят срещи на по палачинки или друга здравословна храна. Следват пак малки тесни дворчета с много зеленина по фасадите. Тук някъде поседнах да пия кафе и да се радвам на романтиката. Точно в Амерлингбайзл – (Amerlingbeisl) на Щифтгассе (Stiftgasse), номер 8 на успоредната улица. Неслучайно цитирам номера на къщи, защото трябва да отидете до съответната къща, за да видите, че точно зад този ъгъл се крие нещо, което не е нито за изпускане, нито за пренебрегване. От съседната къща се дочува плач на непослушно дете… Долу в тясната уличка причудливо кафене, сгушено под зеленина, очаква своите посетители. И мен: ). Следва кафе пауза и разглеждане на картата на града.

С тази обиколка приключвам на Volkstheater и се отправям за

Ратхаус. (Rathaus)

А за какво съм точно тук вече стана дума в специалната част на Мечо Пух (който чете тук редовно, бързо ще се досети). Но за това има още време. Така че продължавам да обикалям.

Отивам на Музеум скуатър

Museumsquartier

(чете се Музеумсквартир – бел.Ст.). За което продължавам да съжалявам. Отвън го гледам голям музей, а вътре – нищо, честно, че и пари даже искат, за да види човек това нищо. Това за пореден път ме убеди, че пари се печелят от несериозни неща. Реших да започна с

MuMoK (http: //www.mumok.at/ )

 

(Музея за модерно изкуство – бел.Ст.)

Отвън го гледам голям и с плътни стени, модерно изглеждащ… Вход 10 Евро. Раницата си оставям в едни шкафчета за едно евро, което после ми се връща. От там с асансьора на последният етаж… Празни зали, белосани, широки, високи и празни… даже няма и къде да седнеш… Тук – там под някой стъклен похлупак, някакви ръкописи, схеми, чертежи. По ъглите, тъмни, оградени зали , малки, и в тях на видеостена – някакви чернобели филми (с минаващи влакове, сцени от войната) и т. н. Но звука им беше перфектен, все едно си там.

В едната зала само ми направи впечатление един голям трон, направен от арматурно желязо, извит, заваряван, спираловидно извъртяни железата… И в едната зала се загледах в едни снимки на облаци на фона на синьо небе. Ама облаците са така подбрани като форма, че после върху тях с черен туш са очертани силуети, нарисувани очи, уста, така, че да добият формата на човешко лице. Не, благодаря, може би там да е интересно, когато има тематични или пътуващи изложби, ама в един обикновен ден, да дам аз 10 евро за нищо работа, си е излишен разход.

Следва

Леополд музеум (Leopold museum) –

само че тук входа е 12 евро, и в този ден също не си заслужаваха. Не им се сърдя на австрийците, такива са им разбиранията за модерни изкуства. Някакви рисувани картини. А в една зала имаше два монитора, на които бяха пуснали някакъв монтаж на танцуващи мъже с женски полови органи, а на другият монитор – обратното – танцуваща жена с мъжки полов орган на фона на някаква музика… Може би от тук започва разврата.

 

Поседнах в едно кафене, да си почина, да пия по нещо и да прегледам картата. Пих кафе, пуших една цигара и разглеждах. Предната вечер от сауната си взех

пътеводител – карта за бардаците във Виена.

Кратък преглед в интернет ми дава бърза представа кое къде е и какво може да бъде. Така и с помощта на тази карта, на която са отбелязани имената, адресите и даже с номера са означени върху картата – заведения, сауни, барове, ресторанти и дискотеки, успях да си направя плана за вечерта. Започваме със сауна.

За тази вечер си избирам

„Sport sauna“ на Lange gasse 10.

Знам я къде е точно, защото и друга година съм ходил там. Отивам. Входа е 14 евро. Влизам направо в сауната. След половин час седнах на бара да вечерям – ориз, салата, бира и хляб. Да, както можеш да вечеряш у вас, в мол, на пицария, така тук можеш да вечеряш в сауна – на бара… И докато ям и идва един момък, ама се разхожда гол. Сяда на бара, пие уиски, пуши половин цигара и се маха. След малко пак иде. Аз тъкмо се наядох. Отивам малко в сауната и после се пльосвам на един дюшек в една тъмна стая. И момъка след мен влиза… . . Ауууууу…

Ха, тръгвам си – вече съм навън, още е светло (е, биваше да стоя там до към 22 ч, ама гледам и на бар да ида…

 

Оказа се, че има една метростанция, около която са локализирани 3 – 4 бара. Скоро ще се стъмни. Отивам на тази метростанция (Kettenbruckengasse ) – U4.

Речено – сторено. И понеже се предполага, че може да се унеса и да стане прекалено късно и се притеснявах да не би метрото да затвори, въпреки уверенията ми от познати, че през почивните дни то било денонощно, реших да мина още докато е светло, по улиците, за да видя по кои улици трябва да мина, за да си стигна до хостела, без да ползвам метрото. И на една от късите улички, по които минавах, попаднах на една младежка компания, която се забавлява пред една бирария. Ей така на паважа.

Улицата е Theobaldgasse 9.

малка, къса, с две – три бирарии и един магазин, без трафик от коли по нея. И насядали младежите и каките на паважа, върху щайги от бира (ама отгоре хората сложили по една дървена дъска, която плътно прилепва по отвора, лакирали я, изпипали я. ). Ако искаш по-високо столче, слагаш две каси една върху друга и върху втората слагаш дъската: ). Така можеш да си направиш и масичка. Имаше и канапета и масички.

Влизам в магазина да си взема бира. Вземах една – GINGER BEER, каквато не съм пил досега, сядам на една такава щайга и си пия биричка с цигарка. Абе пия бира и в гърлото ми усещам вкус на люта чушка. Ами да съм ял нещо преди това, нямам спомен. Поглеждам съдържанието и гледам, че бирата съдържала екстракт от портокал, лимон и чили – Glukosesirup, Ingwerwurzel, Hefe, Zucker, Birnensaftkonzentrat, Kohlensaure, naturliche Aromen (Zitrone, Orange, Chili), Sauerungsmittel: Kaliumtartrate, Citronensaure, Extrakte (Wacholder, Wald – Ehrenpreis, Schafgarbe, за тези, които разбират…Уникален вкус.

Слънцето залезе, стана тъмно, да се разходим към бара, а?Тръгвам надолу по улицата и минавам покрай един ресторант, в който имаше жива музика – арабин пееше. Като погледнах, то било Персийски ресторант. Дали да не влезя вътре?… Ами какво да правя – то бира пих, то кафе след парада, то ядох след това, то бира на паважа, а и на бар ще ходя…

 

Сещам се за една атракция по нашето море, за която скоро бях чел – ходи се от бар на бар и на всеки бар се пие по нещо. Примерно тръгва група от 10 души… И накрая печели тоя, който мине през най- много барове… Като във всеки бар пие по някакъв алкохол.

Поседях на улицата, послушах, пък тръгнах. Намерих два от баровете, описани в пътеводителя за палавници, ама много малки ми се видяха. И тъкмо реших да се отказвам и минавам покрай една

метална врата и на нея пише: “ ONLY FOR MEN “ – Само за мъже.

Ха, вътре съм. Има звънец, звъня. Дрън – дрън, и ми отварят. Влизам. Сядам на бара и ще пия твърд алкохол. Ликьор. За 4 евро. Пия и се оглеждам. В бара има безплатен интернет, един компютър зад един ъгъл. А кое ли е това заведение – оглеждам се, все някъде вътре ще пише името му – на менюто да кажем.

Кеттенбрюккенгассе 4, 1040 Виена, Австрия

Бар „Sling”, – Kettenbruckengasse 4

Отварям пътеводителя и бележките си и го търся. И там пише – На две нива, интересно е в мазето с лабиринтите… Я, да видим какво ли има в мазето… Ама аз съм с раница, с пари, с паспорт… Все някъде трябва да ги оставя.

Оглеждам се.

Има малки сейфчета – за пари, документи, ключове. А аз се нуждая от по-голям. От другата страна гледам по-големи. И си викам, ако тук ми влезе раницата, влизам в мазето. Отварям – влиза. Пускам едно евро в механизма за заключване, заключвам, пъхам ключа в джоба и слизам към мазето с чашата в ръка. А в тъмното местя ключа от джоба в чорапа… За по-сигурно.

 

Долу една тонколона на тавана. Супер яка музика гърми. Шер и Ищар. Долу е като в дискотека, едни пънчета с кожена тапицерия, място, където да си пуснете питието. И наоколо тъмни ъгълчета.

 

Влизам в едното ъгълче, нищо не се вижда. Сядам на пънчето, но така, че да мога да гледам кой влиза – на оскъдната светлина на една червена лампа може да се различи само силуета , цвета на кожата и възрастта на минаващите около мен посетители… Да поседим малко а?. Добре. Та в тъмното може само да се напипва – нито се вижда колко е дълбоко вътре, нито се вижда дали има някой… Напипвам стената, протягам ръка, местя се с една крачка. Пак напипвам стената, пак се местя с една крачка. Пак протягам ръка и напипвам… една друга ръка, която се опитва да направи същото…

Не е ли забавно?

Ами сега – ето че и мен ме напипва една ръка. Да видим какво ще направи. За всеки случай съм си сложил на дънките един колан с таен механизъм за отваряне – едва ли ще му е лесно на някой да го разгадае в тъмното… Макар, че един младеж направи опит… Да, ама не… . . Седя и гледам.

 

По едно време около мен се чува шум от дрънченето на разкопчаващ се колан, последван от стонове на наслада… Значи тук всеки може да прави всичко – да си сваля дрехите, да опипва всеки, да прави секс, да се забавлява както намери за добре.

 

Отивам от другата страна, където са лабиринтите. Едни дървени шкафове, с дупки на няколко места. И тесни коридорчета. По пътечките – мъже… Някои с дрехи, други без. Имаше един младеж, който си беше свалил панталона и боксерките и си беше пъхнал члена в дупката на гардероба. От другата страна – друг младеж… Така анонимно може да се забавлява човек орално, без да знае кой е от другата страна. После обратното. Заставам така на входа, че да мога с лявата ръка да пипам влизащите, а с дясната – излизащите… ха, никой няма нищо против… Да поседим още малко, а?

 

Влиза един младеж – бонбонче. Сигурно е едва на 18, защото по-малки не пускат. Сяда на пънчето и се свива. Притеснява се. Да изчакаме, докато си глътне питието… Не, продължава да се притеснява… Направи една обиколка из лабиринта и си замина. По едно време слиза друг – по-красив. Я да видим: Около 18 – 19 години. Руса коса, бяла риза, черен панталон, чорапи, обувки и… черно бомбе на главата… Аууууу. Стои и гледа. После направи една обиколка из лабиринта и когато отново седна на пънчето до мен, вече нямаше панталон. Беше по боксерки… И пак с риза и с бомбе. Я да го пипнем… О, хареса му, не се дръпна… И той започна да ме пипа. . И си гледа. А музиката си дъни на тонколоната на тавана. Ищар и Шер, после друго.

 

От време на време бармана слиза в мазето, да си прибира празните чаши и да оглежда дали всичко е наред. А ние си се забавляваме. Прегърна ме … … . Е, как да си тръгнеш. ? После го гледам това момче – яко се забавлява в другият тъмен ъгъл – отпусна се… . И всичко това под земята на един бар във Виена. Мазето се напълни с мъже, а продължават да слизат още. Да тръгваме вече.

 

Вземам си раницата, излизам и се покривам в мрака. Минавам по вече познатите улици, излизам на моята, вземам си един дюнер за 4 евро и се прибирам. Отдавна е минало полунощ – 1 през нощтта е.

 

Ден последен – неделя – 15. 06. 2014.

Довечера си тръгвам от Виена.

Ставам рано, към 7 ч, включвам си лаптопа и телефона да се зареждат, през това време започвам да пиша този пътепис.

 

След закуска се качвам в стаята и си изнасям багажа в коридора. Там имаше една масичка, огледало и един стол. Направих така, за да мога да извадя всичкият си багаж и да си преподредя пътната чанта, без да се налага да шумулкам и да вдигам шум във все още спящата стая. Оставям си пътната чанта на рецепцията, както в първият ден, дават ми талонче за това и се отправям на последна обиколка. Да видим какво ще посетим днес.

 

Неделята започва със ясно небе и затоплящо слънце. Отправям се към

Щтефансплац (Stephansplatz)

Още под земята в метрото виждам първата забележителност: Малко преди изхода от станцията, обозначена с табели – Stephansplatz, лъскавият хромиран пешеходен коридор завършва пред дебела стъклена стена (на дясно покрай телефонните кабини). Зад това стъкло се вижда озареният от светлина сводест таван на църквата Св. Върджил (Св.Вергилий: според редакцията това е най-забележителнато и интересно място във Виена! Намира се в подлеза под катедралата Св.Стефан, в подхода към метрото. Искрено препоръчвам да я намерите и видите! – бел.Ст.)

 

Излизам пред катедралата. Часът е 10:10 ч, сутринта. Целият площад се оглася от звъна на всичките камбани на катедралата. Една невероятна феерия от звуци. Площадът е сравнително оживен. Ще се качвам на кулата. На върха на 137 метровия

 

Зюдтурм (Sudturm) – Южната кула,

която виенчаните наричат Щефл (Steffl). Входът към Зюдтурм е от външната дясна страна на катедралата – всеки ден от 9 до 17:30 ч. До там водят 343 стъпала. Долу на табелата пише, че е високо 67 метра (може би до тази височина водят стъпалата). Коридора е много тесен, върви се бавно, защото ако бързате, ще ви се завие свят и после поне два часа ще ви тръпнат ходилата… Стигам до горе. Стъпалата свършват пред една врата, зад която е магазина за сувенири. Няколко прозореца предлагат панорамна гледка. А телескопи дават по-добра представа, ама трябва да им платите… Входа за кулата е 4 евро.

Слизам обратно на площада и продължавам обиколката. Отляво на катедралата са знаменитите

Фиакри

(fiaker е името, което във Виена се дава на файтоните, теглени от коне). Тук те бяха повече от 15 карети и от всички страни прииждаха още. Наоколо мирише на коне и на конски тор. Каретите бяха до блясък излъскани и лакирани. Не съм се качвал, защото казват, че било скъпо.

 

От другата страна на катедралата, на ъгъла на площадите Stephansplatz и Грабен (Graben) се вижда кръглата стъклена фасада на Хаас – Хаус (Haas – Haus). Така и не разбрах какво има вътре, защото изглеждаше затворено в неделя. До него има хотел . Вмъкнах се в хотела, качих се до горе с асансьора, от там по едни стъпала, стигнах до горе, а там беше наредена шведска маса… Оказа се, че достъпа до терасата е само за гости на хотела. Лелката горе ме върна обратно… Макар, че поисках да си платя да пия нещо на терасата… Слизам долу и продължавам.

 

Разхождах се по страничните улички, минавах през едни вътрешни дворове, където по фасадите на къщите имаше много зеленина. На места всичко изглежда така, сякаш времето е спряло. Минах и по улица Домгасе (Domgasse ), където на номер 5, където от 1784 до 1787 г, с малки прекъсвания е живял Волфганг Амадеус Моцарт и на това място е написал “ Сватбата на Фигаро“. До тук с катедралата.

 

Продължавам обиколката. Вземам метрото и слизам на

Карлсплац (Karlsplatz).

Това е един огромен площад с много дълга подземна връзка. Насочвам се към

църквата Карлкирхе (Karlskirche) – Св. Карл

Построена 1722 г, църква със своя 72 метров купол. За да стигна до нея, трябваше да питам накъде да тръгна. Няколко големи кръстовища, един парк, няколко алеи и всичко това е Карлсплац. Ако уцелите правилният изход, излизате точно пред църквата, ако ли не, трябва да питате.

Пред църквата има няколко алеи и цветни градини и едно езеро. Плитко езеро, няколко сантиметра, пълно с угарки от цигари и други боклучета, вероятно пренаселвано по вечерно време. В единият му край се намира една склуптора на Хенри Мур.

Влизам в църквата, входа е 8 евро, разглеждам я на бързо, качвам се по стъпалата нагоре, разглеждам и там и излизам обратно навън. На изхода на църквата завивам на дясно, минавам покрай Историческия музей и излизам на

площад Шварценбергплац (Schwarzenbergplatz)

с неговия фонтан Hochstrahlbrunnen. Поседнах малко при фонтана, да си почина. Много голям фонтан, пръскащ прекрасна и висока струя вода. В езерцето на фонтана имаше още няколко по-малки фонтанчета. Зад фонтана, един голям паметник с няколко колони и един много дълъг надпис, изписан със златни букви (така си мисля де). Надписа гласеше: „Вечная слава героям красной армии, павшим в боях с немецко – фашискими захватчиками за свободу и независимость народов Европь|“.

И никъде няма следи от спрей или от нещо надраскано или осквернено. И на фона на всичко това звучи мелодия от акордеон на уличен музиакант, шум на фонтан. Поседях, послушах акордеона, направих една снимка на музиканта, той ме помоли да му пусна някоя монета, аз му отказах… ха – ха – и си продължих да си обикалям.

 

Опитвах се да продължа по улица Принц – Ойген – Щрасе (Prinz – Eugen – Strasse), но не можах да се ориенирам сам. Затова хванах по един произволен булевард в желание да стигна до някоя метростанция, преди да съм се загубил. И от пресечка на пресечка, стигнах до един доста оживен площад. Запътих се натам и се оказах

пред операта – на Musikvereinplatz

Влязох във фоаето на операта, разгледах, ама около мен беше пълно с добре и изискано облечени дами и господа и някак си се почувствах неловко и си тръгнах. Снимах се отпред, снимах и наоколо. Надписа на фасадата гласеше : MUSIKVEREINS – GEBAUDE 1867 – 1869. Макар, че не разбрах какво точно означава. Наоколо имаше супер готини и модерни коли. На богатите. От тук продължих за Шонбрун.

По пътя натам от метрото (тук метрото излиза на нивото на пътя),

видях на една сграда знамето на хомосексуалистите

(с цветовете на дъгата). Слязох, за да ида да видя по-отблизо какво е. Та слизам на Pilgramgasse и отивам да видя. Оказа се, че това е ресторант. Влизам вътре – наредена шведска маса. Беше минало 14 ч, който ял – ял. Останало малко. Попитах какво ще ми струва да ям – казаха ми 14,50 евро. Мога да си взема каквото си искам от храната. И колкото си искам – Ол инклузив. Попитах дали има безплатен интернет – имало. Контакт къде има – и това ми показаха. Интернета имал парола и нея ми казаха… И така – обяд в гей ресторант, с барман гей и готвач – също гей.

Извадих си лаптопа, разположих се, включих и USB кабела от другата страна, за да си заредя и телефона… Награбих една голяма чиния с храна, напълних я с куп, седнах на масата и започнах да ям. Докато ям, си свалям снимките от телефона директно в интернет, сърфирам свободно. Към ресторанта имаше и лятна градина. По едно време влязоха двама и започнаха да събират останалата храна в едни кутии (явно такъв е реда, като мине 15:30 ч, да започват да разчистват. побързах да си взема още малко хляб и от десертите едно – две парчета. Накрая си поисках и една кока – кола. И за всичко платих 16 евро, ама така се бях надул, та чак лошо ми стана. Ама нали съм тръгнал за Шонбрун, викам си, там ще се разхождам, докато ми се смели обяда.

Продължавам за Шонбрун.

Слизам от метрото на Schonbrunn, пресичам кръстовището и влизам към градините и алеите. И като се почна едно препускане. Гледам си часовника, разполагам с около три часа и половина – да разгледам, да се прибера до хостела, да си взема багажа и да се придвижа до автогарата. В пътеводителя пишеше да се избере слънчев ден за обиколката. То не беше много слънчев, ама като е последен, дано не завали. Пък и беше даже следобед. Беше 15:38 ч, а за автобуса трябваше да съм на автогарата в 19:30 ч.

Едни широки алеи, едни зеленини, едни цветни градини, едно стълпотворение от хора и всеки ходи, някои тичат, снимат, красота. И като гледам чак на върха на хълма онази сграда, си викам какво ли има там, кога ще стигна до нея. Ама тръгнал съм. Полека, по алеите, през градините, по сянката, та чак до горе. А горе на хълма това цялото било кафене… Ресторант и кафе. и аз да взема да пия един сок – Сарру Оранж. – . Леле, колко пари, като ми казаха 3,40 евро за 1/4 литър натурален сок от машина. Ужас, изпих го за няколко секунди, поседях малко там, тръгнах си, полегнах малко на тревата на хълма, дремнах малко и айде пак надолу.

Отбих се към Зоопарка, ама входа е 16,40 евро… А като погледнах плана му, доста много ми се видя, няма да имам толкова време и се отказах. Но за сметка на това влизах в Ботаническата градина – за 4 евро. Вътре едно горещо, спарено, разделена е на три части със стъклени врати. В различните части, е различно топло и влажно. Супер красиви растения, палми, тропически джунгли, красота. Долу минах по по-дългите алеи, видях съоръжението, което използват градинарите, за да подрязват тези високи дървета, които оформят алеите – една дървена конструкция на колела, по която има стълба и платформа. По нея се качват. И това цялото се тегли с някой камион…

Последни снимки и бързо към метрото. Слизам на станцията до хотела, посядам на една пейка, да погледам минувачите, времето ми свършва. Прибирам се, вземам си багажа и

направо на автогарата.

Докато изпуша една цигара, автобуса дойде, чекираме си билетите, натоварваме багажа, качваме се и тръгваме. На тази автогара прави впечатление, че има всякакви нации, само австийци няма. Защото австриеца пали колата си и отива, където си иска, него не го бърка.

Изминава нощта, съмва се, вече сме в България…

Отдалече си личи. Попадаме на първото задръстване. Къде са на австийците задръстванията, че не ги видях… Та влизаме в София и задръстването на Околовръстното при строежа на кръговото кръстовище на Мр. Бриколаж, беше култово. От Калотина до гарата в София за два часа… Нормално това се минава за 40 минути. Минахме границата като президенти… На сръбската бариера спираме, шофьора отива при митничарката и след малко се качва и вика, айде, тръгваме… Ама как така – наистина ли? – Ами да, митничарката му казала нещо то рода на : “ Айде минавайте, сама съм, не мога да се занимавам с вас… „, а до София не можем да стигнем два часа. И вече сме на кръговото и гледам от едната страна застанал полицай – махнал шапката, навил ръкавите, няма ни палка, ни свирка – седи и гледа… Другият от другата страна и на 20 метра – още двама в една патрулка – седят на сянка – къде го има това бре? През цялото време, докато чакахме на опашката, покрай нас профучаваха коли в едната лента от нашата колона през насрещното …

В коя държава го има това бре? Да спрем до тук а?

 

Автор: Владимир Георгиев

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Виена – на картата:

Виена

Прочети цялата новина http://patepis.com/?p=48823

Свързани новини: