Авантюрата в Крим доведе да засечка на старите кримки на русофилството у нас

07/23/14 09:09
(http://ivo.bg/)

Авантюрата в Крим доведе да засечка на старите кримки на русофилството у нас

Кремълският Макиавели доведе Русия до катастрофа

22 Юли 2014

Гидиън Рахман, в. Файнeншъл таймс

Гидиън Рахман. Снимка: от тв екрана

Само допреди няколко месеца беше модерно Владимир Путин да бъде хвален заради стратегическия си гений. Десни американски политици сравняваха неговата самоувереност с предполагаемата слабост на своя собствен президент.

В колонка, озаглавена “Обама срещу Путин, неравните съперници”, Чарлз Краутхамър заяви: “При този президент Русия се представи много по-добре от Америка”. Руди Джулиани, бившият кмет на Ню Йорк, похвали решителността на Путин и се оплака: “Ето това е лидер.” Найджъл Фараж, лидерът на Партията на независимостта на Обединеното кралство (ЮКИП), каза, че Путин е световният лидер, от когото най-много се възхищава.

Тези похвали изглеждат твърде неуместни след свалянето на полета МН17 на малайзийските авиолинии. Очевидната руска политика на доставяне на противовъздушни ракети за украинските бунтовници не беше просто неморална. Тя разкрива колко е измамна идеята, че Путин е някакъв стратегически гений. Всъщност, той се разкри като безразсъден комарджия, чиято параноидна и цинична политика води Русия към икономическа и политическа изолация.

Кремълският “мини-Макиавели” смята, че може да дестабилизира Източна Украйна, като същевременно правдоподобно отрича връзките на Русия със сепаратистките бунтовници.

Кукловодът обаче не успя да удържи всички връвчици. След смъртта на близо 300 невинни граждани, руското участие в трагедията беше безмилостно осветено.

Руските власти сега са изправени пред много труден избор. Ако сътрудничат на международното разследване на трагедията с МН17, резултатите може да се окажат крайно неудобни. Но ако блокират разследването, опитат да се скрият зад конспиративни теории или дори изпратят войски в Източна Украйна, ще насърчат още по-суров международен отговор. Миналата седмица, още преди трагедията с пътническия самолет, САЩ обявиха, че ще наложат по-строги санкции на Русия. Сега и от Европейския съюз се очаква да втвърди позицията си. Някои от големите руски компании губят достъп до западните капиталови пазари.

Задава се и политическа изолация. Русия вече беше изхвърлена от Г8 – групата на водещите индустриални държави. Австралийците, които загубиха свои граждани в самолетната катастрофа, не са доволни от това, че трябва да посрещнат Путин на срещата на Г20 в Брисбейн през ноември. Домакинството на Русия на Световното първенство по футбол през 2018 г. не след дълго също ще бъде поставено под въпрос.

Грешките на Путин се простират отвъд безотговорността на действията, с които беше дадена възможност на сепаратистите да стрелят по преминаващ самолет. Този гаф почива на поне четири други провалени политики. Първо беше прекомерната реакция на идеята, че Украйна може да подпише споразумение за търговия с ЕС.

Идеята, че Брюксел отчаяно се опитва да превземе Украйна беше параноидна. В действителност, ЕС от десетилетие насам демонстрира неохота да присъедини Украйна. Членството в НАТО – което Москва определи като голяма заплаха за Русия – беше по подобен начин отдалечена перспектива. На срещата си през 2008 г. НАТО отклони предложението да даде на Украйна перспектива за членство и оттогава насам това остава основната позиция на алианса.

Втората грешка на Русия беше, че насърчаваше безредиците в Украйна, докато отричаше отговорността си за тях. Това трябва да е изглеждало хитро по един циничен начин – и определено завари света неподготвен, що се отнася до анексирането на Крим. Но в Източна Украйна манипулациите на Москва бяха по-малко ефективни и по-трудни за прикриване.

Това достигна кулминацията си в трагедията с МН17. Резултатът е, че Русия се оказа в най-лошата възможна позиция. Тя не контролира напълно събитията, но въпреки това е обвинявана за тях. И така й се пада, защото дори заповедта за стрелбата да не е дошла от Москва, руснаците дадоха възможност тази катастрофа да се случи.

Третият капан, който Путин сам си постави, се отнася до манипулацията на руското обществено мнение чрез все по-груба националистическа пропаганда. Това постигна желания ефект за вдигане на рейтинга на президента. Но за него става все по-трудно да отстъпи. Всяко действие, което е по-малко от пълна подкрепа за сепаратистите, прави Путин уязвим за обвинението, че не е успял да защити рускоезичното население от “фашистите”, които според неговите медии контролират Украйна.

Четвъртата му грешка беше непрекъснатото подценяване на реакцията на Запада. Подмазвачите около него вероятно са го убедили, че е виртуозен стратег, а Западът е слаб. Отговорът на Запада може понякога да беше бавен, но бяха наложени действителни санкции и се задават допълнителни ограничения. Руските бизнес лидери са потресени от ситуацията. Но те засега са безпомощни.

Като допусна да затъне в ненужна и разрушителна конфронтация със Запада Путин освен това се захвана с грешния проблем. Въпреки цялата московска параноя за НАТО, истинската стратегическа заплаха за Русия е възходът на Китай. Но, вкопчен в конфронтацията със Запад, Путин се превърна в молител в Пекин, както се вижда от несиметричната енергийна сделка, подписана наскоро с Китай.

Задача на питомните руски медии е да лустросат тази поредица от провали и грешни преценки и вместо това да представят Путин като герой, който се опълчва срещу един враждебен свят. Проучвания на общественото мнение създават впечатлението, че тази компания за момента работи добре.

Опасността идва оттам, че единственият начин за Путин да прикрие многобройните си провали е да продължи да нагнетява атмосферата на криза, създавайки едно самоизпълняващо се пророчество, в което Русия наистина ще бъде изправена пред един все по-враждебен Запад. Тази политика е опасна за света и най-вече за самата Русия.

БТА, e-vestnik

Тази статия води към размисъл за близкото бъдеще на Русия без Путин. Или още по-радикално: води към размисъл за Русия след осъзнаване на онова, което й причини Путин.

Наречете ме фантазьор, но съм непоправим оптимист. Вярвам, че без непременно да се излекуват напълно и бързо ( бързото отхвърляне на това наследство може да стане само след голяма катастрофа от рода на сгромолясването на Третия райх, която никой не желае), руснаците ще изтрезнеят принудително от пиянството на путлеризма, който превърна огромната им държава в нарицателно за позорна евразийска тирания в епохата на победилата демокрация.

Какво би означавало това за България? Дават ли си сметка днешните подмазвачи на Путин в България, че са осъдени на позора да се оправдават пред…руснаците?

Обяснението за това, че след организирания от Москва партиен преврат срещу Живков в България нито един комунист не хвана гората или пушката ( в градски условия) да защитава своя български вожд е именно във факта, че българският комунизъм беше изцяло, безрезервно, всеобхватно и всепроникващо съветизиран до пълна парализа на каквато и да било българска инициатива в рамките не само на партийно-държавната политика, но и на ниво „отделен комунист“-пък бил той и по-твърдоглав от съветския си другар във фанатичната си вяра.

Щом светските другари са решили, значи няма да им пречим да сменят партийното ръководство, както винаги са правили в България- това е мантрата, парализирала съпротивителните сили и на най-възмутения от „несправедливото“ отношение към др. Живков български комунист по онова време ( после някои се окопитиха и днес ръмжат със задна дата срещу Горбачов).

На гордите с партизанското си минало в България големи антифашисти винаги трябва да се напомня, че техният антифашизъм са си го прибрали в пазвата по заповед на Сталин, когато той сключва позорния съюз с Германия през август 1939 г., довел до подялбата на Полша с побратима Хитлер и до Втората световна война. Съответно антифашизмът им изригва отново ( разиграван например преди това по време на испанската гражданска война) отново по нареждане на СССР, нападнат изпреварващо ( според Виктор Суворов) от Германия в едно състезание със СССР кой да издебне другарчето си в битката си за европейско и световно господство.

А колко им е било удобно да са войнстващи антифашисти в горите на Царство България, което Сталин не е признавал за фашистка държава ( въпреки съюза й с Германия) , поддържайки дипломатически отношения със София до самото нахлуване на окупационната му Червена армия през септември 1944 г., те си знаят ( но упорито отказват да споделят публично).

Днес българският мимикриращ комунизъм се е въоръжил със старата кримка на руската пропаганда- русофилството. Но всъщност играе по свирката на един автократ в Кремъл, който отклони Русия от европейския път. И тук пропагандата на старите кримки в България засече.

Червените шамани в България отлично разбират, че Путин ги е завлякъл в блатото като един съвременен Иван Сусанин ( руският национален герои, който с цената на живота си отклонил в блатата чуждата завоевателна армия). Ето защо няма да чуете вождовете на социализма с европейско лице, при цялото им русофилство, да хлипат от радост за анексирането на Крим, което е повратна точка в разбирането на запада и света за същността на режима в Кремъл.

Трагедията с малайзийския пътнически самолет, за която Путин е основния световно заподозрян най-малкото като главен виновник за избухването на украинската криза от ноември миналата година, е зловещо потвърждение на основанията за това западно и световно проглеждане.

На пропагандната амбразура на русофилството днес у нас са поставени предимно млади и относително нови лица на червената пропаганда- те да се червят пред червенеещата аудитория в България в деня, когато Путин неизбежно ще бъде обвинен като като „ревизионист“, „волунтарист“ или нещо подобно на Сталин и Хрушчов, обявявани за грешници от следващите съветски вождове с подобни изфабрикувани в лабораторията на съветската идеологическа глупост понятия.

Може да ви се струва дребна подробност от този пейзаж в България, но стари кримки, като Андрей Райчев, публично наричат анексирането на Крим от Путин „голяма грешка“, която ще струва скъпо на Русия. Докато от голям възторг по това събитие се задъхват едни млади другари, наети да обслужат конюнктурата, за да бъдат похарчени при предстоящото неизбежно разместване на пластовете на „перестройката“.

Младоците, милите, сами се тикат в предните окопи и си мислят, че самоотвержената им защита на путлеризма ще им се зачете и ще им осигури партийно-държавна кариера, но не са познали- те са просто пушечно месо, зад гърба на което замезват с порцията фронтова водка старите кримки.

Авторът на тези редове, който не е стъпвал в СССР и Русия от 34 години насам и никога не е бил канен в руското посолство в София ( с едно единствено изключение – на многолюден прием в качеството на директор на БТА в първите години на българската свобода в началото на 90-те на миналия век) обещава да да изпие тост и в Русия, и в посолството й тук по повод сбъдната прогноза.

Пишете го в сметката на „самохвалството“, каквато ми се лепи в такива случаи, но прогнозирах възхода на незабележимите до преди няколко години за широката публика млади лица, като русофилите Ангел Славчев ( Че) и Александър Симов ( „увековечих“ ги още в книгата си „Течна дружба“ през 2011 г.). Днес те не слизат от телевизионните екрани . Симов, като по-нахален, дори редовно ме споменава в текстовете си в интернет с хашлашкото самочувствие на хулиганстващото си презрение, като „пич“, който му е обърнал внимание и поради това го „кефел“.

Всъщонст обърнах внимание, че Бареков ще обърне палачинката срещу корпоративния си благодетел Цветан Василев в момента на неговото падане, както я обърна срещу Борисов в момента на неговото падане от власт.

Ангажирах се (почти) солово в България с тезата за ливанската връзка в атентата в Бургас и тя също се потвърди.

Въпреки свойството на Сидеров да възкръсва след всеки скандал, написах, че тъкмо скандалът с френския дипломат и с полицая на варненското летище в началото на годината ще му бъде лебедовата песен. Самият Сидеров съм обрисувал като 100 процента руски проект още във времето, когато се въздържаше да си го признава с действията си.

И всичко това ( а има и още) са сбъднати „предсказания“ за конкретни личности.

Бих могъл да спомена и цели каузи- като прозападната преориентация на България, в която ни най-малко не вярваха на запад.

Ако се върна доста назад във времето, бях между малцината, прогнозиращи в началото на 90-те години на миналия век ( като един основателите на Атлантическия клуб), че България ще стане член на НАТО, когато това изглеждаше като пълна утопия.

Басирах се ( и дежурно осмиван и заклеймяван за това), че НАТО няма да претърпи никаква военна катастрофа в Ирак, Афганистан, Либия и особено в бивша Югославия. Хорът на желаещите да погребат Америка в блатото на бивша Югославия, оприличавайки го на виетнамското тресавище ( начело с партийния вожд Георги Първанов) не позна за хилядите ковчези, с които братята сърби щели да изпратят обратно в родината им американските момчета. Ужасно ме намразиха, че бях прав колко зле ще свърши техния побратим Милошевич.

И т.н.- имам още доста сбъднати политически прогнози. Това ми е работата. Политически коментатор съм и имам претенцията да правя изключение от правилото на безпомощното удобно коментиране у нас, което се крие обикновено зад удобната фраза „ а дали това е така, бъдещето ще покаже“.

За колорит обаче завършвам по изключение този коментар с руското „поживьом, увидим“, което допуска отворен финал- поне по отношение на времето, когато неизбежното събуждане на Русия от самоубийствения шовинизиъм на путлеризма ще стане факт.

Share on Facebook

Прочети цялата новина http://ivo.bg/2014/07/23/%d0%b0%d0%b2%d0%b0%d0%bd%d1%82%d1%8e%d1%80%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d0%b2-%d0%ba%d1%80%d0%b8%d0%bc-%d0%b4%d0%be%d0%b2%d0%b5%d0%b4%d0%b5-%d0%b4%d0%b0-%d0%b7%d0%b0%d1%81%d0%b5%d1%87%d0%ba%d0%b0-%d0%bd%d0%b0/

Публикувана на 07/23/14 09:09 http://ivo.bg/2014/07/23/%d0%b0%d0%b2%d0%b0%d0%bd%d1%82%d1%8e%d1%80%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d0%b2-%d0%ba%d1%80%d0%b8%d0%bc-%d0%b4%d0%be%d0%b2%d0%b5%d0%b4%d0%b5-%d0%b4%d0%b0-%d0%b7%d0%b0%d1%81%d0%b5%d1%87%d0%ba%d0%b0-%d0%bd%d0%b0/