– Дядо, знаеш ли историята на змията Шан Е? – попитала Ли Хуа.

– Ха, аз знам почти всички приказки, а ти ме питаш знам ли тази за сляпата змия! Ха-ха!

И дядото започнал да разказва:

– В далечни времена живяла вдовица с единствения си син Сяо Лю. Майката силно обичала сина си и, колкото и тежко да и било, давала и последния си грош, за да може той да ходи на училище.

Веднъж, като се връщал от училище, Сяо Лю намерил встрани от пътя змийско яйце.

– Дядо, а змиите снасят яйца като кокошките ли?

– Нима не знаеш, че змиите и птиците са роднини? – с насмешка отговорил старият Сюн. – Някой път ще ти разкажа приказката за змията, на която пораснали крила и тя станала ...

– ... дракон! – прекъснала го Ли Хуа.

– Ако ще ме прекъсваш, няма да ти разказвам приказка! – разсърдил се дядото.

– Извинявай, дядо, няма повече!

Старият Сюн приел извинението и продължил да разказва:

– Сяо Лю внимателно вдигнал яйцето и го пъхнал в пазвата си. Вкъщи сковал сандъче от борови дъсчици и прибрал вътре находката си. След няколко дни от яйцето се излюпило змийче. То било толкова мъничко и красиво, че Сяо Лю решил никога да не се разделя с него. Нарекъл змията Шан Е и, когато се върнел от училище, първата му работа била да изтича при любимката си и да я нахрани.

Скоро змийчето пораснало и се научило да изпълзява от сандъчето. Всяка сутрин изпращало Сяо Лю на прага и дълго гледало след него. А когато Сяо Лю си идвал към къщи, започвал да подсвирква още отдалеч и в който и далечен ъгъл да се била свряла змията, винаги изпълзявала да го посрещне.

Един ден майката на момчето му казала:
– Не беше хубаво, че донесе това животно вкъщи, Сяо Лю. То ще ти донесе само нещастие.

– Но защо, мамо? – възпротивило се момчето. – Змията е толкова добричка.

– Дивите зверове са добри, докато стопанинът ги обича и се грижи за тях. Забрави ли ги за малко, те неминуемо ще извършат зло. Но това, което ме тревожи повече, е, че от грижи за змията съвсем си изоставил ученето...

– Мамо, аз ще успея да се грижа за нея и да се уча добре, само не я изхвърляй, моля те!

– Е, добре! – съгласила се вдовицата. – Майчиното сърце е вселенска бездна от любов, грижа и всеопрощение. Но защо ли не ме напуска това предчувствие за беда ...? Е, добре, добре. Хайде, чети "Троесловие".

И Сяо Лю започнал да чете на глас:
– Обучението иска съсредоточаване ...

Ако не учиш,

изменяш природата си.

Израстване без обучение

е родителска грешка.

Обучение без строгост

е учителска грешка.

Който не учи,

няма да яде!

Хора и животни

по природа добри,

по природа близки,

по разум далечни ...

Минавали ден след ден. Сяо Лю научил наизуст "Троесловието" - мъдрата книга, в която всяка строфа съдържа само по три йероглифа, но учи на всичко на света.

След "Троесловието" момчето се хванало за "Четвъртокнижието", в което има толкова много мъдрост, че на учениците започват да им пушат главите. Но Сяо Лю я овладял без проблем, както и още редица не по-малко мъдри книги. През това време той се превърнал в юноша, а Шан Е в голяма змия.

Дошъл ден, в който учителят на момчето заявил, че няма на какво повече да го научи и е време то да се отправи към императорския дворец и да положи изпит за младши чиновник.

Сао Лю пуснал змията на свобода, а сам поел към града ...

– Изслушах те, младежо, – заявил му чиновникът след изпита. – Ти безспорно си изключително умен, но защо му е на бедняка това? Монета паднала на дъното на реката може да изглежда като подарък за рибите, но какво да правят рибите с този подарък? Какво можеш да постигнеш в живота, ако главата ти е пълна с мисли, но джобът ти е празен?

– Какво да правя тогава?

– Възможно е светлите ти мисли да са всичко, което е нужно на света – не спирал с подигравките си чиновникът.

– Но аз искам да служа на императора, а и ми трябват пари, за да живея ...

– Иди на полето и си изкарвай прехраната с пот на челото – това е съдбата на бедняка.

– Но това е несправедливо!

– Истината казват мъдреците:"Понеси с достойнство това, което не можеш да промениш!"

С безспирни подигравки чиновникът отпратил младежа от двореца.

През това време змията чакала своя стопанин. Чакала дълго, но никой не дошъл да и донесе соени питки. И тогава примрялото от глад животно излязло на пътя и глътнало дебел търговец, който се бил отправил към пазара. След няколко дни изяло втори минувач, после трети.

Скоро всички разбрали, че по Западния път е по-добре да не се минава, защото там се е появило чудовище, което поглъща пътниците.

Минали още два-три месеца. Опечаленият Сао Лю се прибрал вкъщи. Бохчата му била съвсем олекнала, а надежда нямал никаква.

Един ден в селото се появил глашатай и оповестил:

– До високите уши на Великия Владетел на Поднебесната стигна печалното известие, че на Западния път се е появило мерзко чудовище, поглъщащо беззащитните и добропорядъчни люде - поданици на Великия Владетел ...

Императорът няма да допусне в неговата страна да се извършва произвол и беззаконие. Затова слушайте Указа на Великия Владетел: 

"На този, който спре жестокото чудовище, аз, Великият Император, ще подаря кон от императорската конюшня и добра служба в двора ...

Зарадвал се Сяо Лю: "Месеци гоних щастието като птицата Феникс и не можах и едно перце да достигна. А сега то само ми пада в ръцете ..."

После се доближил до императорския пратеник  и му казал:
– Погледни ме и запомни добре името ми - аз се казвам Сяо Лю. От утрешния ден вестта за чудовището никога повече няма да разтревожи ушите на Великия Император.

Тълпата му се присмяла, но Сяо Лю не губил повече време – взел със себе си три соеви питки и поел по Западния път. Не след дълго огромна змия изпълзяла от крайпътните храсти и разтворила паст да го погълне. Сяо Лю и подал соева питка и попитал:
– Нима не ме позна, Шан Е?

– Сяо Лю, толкова ми липсваше! Защо ме изостави? – възкликнала змията.

– Извинявай, Шан Е, дълго бях в града, но сега се върнах. Чух, че си започнала да ядеш хора.

– Нямаше кой да ме храни, а гладът беше толкова силен ... Хората в Китай са толкова много. Какво ще се промени ако останат с десет или сто по-малко. А така твоята любима Шан Е беше сита и можа да дочака завръщането на своя сърдечен приятел.

– Аз трябва да се преместя в столицата, мила приятелко, – казало момчето. – Но преди това ще те отведа в Благодатната долина. Там има много дребен дивеч и винаги ще бъдеш сита. А по-важното е, че там няма зли хора и ловци, които да ти навредят.

– На всичко съм съгласна, стопанино мой. Води ме, но не забравяй да ме навестяваш поне веднъж в годината. Храната е нужна за тялото, но срещите са нужни за душата. А живот без душа е по-лош и от смъртта...

И те поели на път.

– Дядо Сюн, а те срещнали ли се пак?

– Императорът удържал своето обещание. Сяо Лю заживял в двореца в разкош. Скоро напълно забравил да ходи пеш. Имал важна работа – следял за правилното изпълнение на церемониите в китайския двор.

Минало малко време и напълно забравил откъде е дошъл – бедното селце, малката колиба и даже майката, която го отгледала.

Бедната вдовица умряла в пълна нищета и забрава ... А сърцето на Сяо Лю ставало все по-червиво с всеки изминал ден...

Така продължило няколко години, докато един ден не станало нещастие - разболяла се единствената дъщеря на Първия Министър. Сяо Лю посетил опечаления баща, за да се поинтересува от състоянието на болната. Министърът му споделил, че само чудо може да излекува дъщеря му, защото единственото лекарство, което може да и помогне, се приготвя от дясното око на жива змия. Сяо Лю обещал да му го достави, а министърът обещал, ако това се случи и дъщеря му оздравее, да я даде за жена на спасителя с огромна зестра в придатък.

– Нима Шан Е позволила да извадят дясното и око? – не можела да повярва Ли Хуа.

– Да, дала му дясното си око без всякакво колебание ... А след година и лявото, защото Сяо Лю поискал да стане Първи Министър, а  има поверие, че лявото око на змия прави човека такъв, какъвто иска да стане.

– И как свършило всичко? Като Сяо Лю станал Първи Министър ли? – попитала нетърпеливата Ли Хуа.

– Станал, но след още една година му се приискало да бъде Император, а затова му било нужно любящото сърце на Шан Е. Когато неблагодарният младеж отишъл при нея за трети път, тя широко зейнала с уста, за да може той да изтръгне живото и сърце. Без всякакво колебание той пропълзял в разтворената змийска паст. Тогава змията здраво стиснала челюсти и никой никога повече не чул нищо за Първия Министър. Но народът и до днес казва за някой който е готов да погуби всекиго, за да се издигне сам: "Гледай змията, която изяде Първия Министър, да не погълне и теб!"