08/18/14 09:26
(http://patepis.com/)

Галилея, Галилея (Въведение и част втора: Монфор)

Тъй като преди време започнахме този пътепис за Галилея с пръвата му част, днес едно временно с втората част ще публикуваме и уводната. Отиваме в средновековения замък Монфор в Израел. Приятно четене:

Галилея, Галилея

Въведение

Областта Галилея се намира в най-северната, най-гористата, влажна и хълмиста част на Израел. Съществуват няколко тълкувания на името. Според едно от тях „галиль” означава окръг или област; според друго в основата лежи коренът „галь” – вълна, който има връзка с хълмистия характер на местността; според трето името води началото си от думата „гола” – отдалечаване, разселване. Последната версия е потвърдена от древноеврейските източници, където този район се споменава като „гиль ха гоим” – земя, където живеят различни народи. Това е така и сега – еврейското население в Галилея при новата държава Израел е едва една трета.

Тук водата, която за по-голямата част от страната е проблем, е в достатъчно количество. Затова и Галилея е белите дробове на Израел – целогодишно в нея нежно се зеленеят полегати хълмове, растат гигантски евкалипти, синеят се рибарници и водохранилища, отглежда се хлебно жито, пълно е с овощни и зеленчукови градини и земята е разграфена до метър.

Но прекалено високите подпочвени води преди стотина години били истинско бедствие и сериозна пречка за усвояването на тази територия. Червените почви в долината не обезпечавали достатъчен естествен дренаж и заблатяването, маларията и болестите били тежко ежедневие.

Всъщност не така било през всички исторически периоди. Блатата били проклятие за тези места само през последните няколко века, а през римско – византийската епоха въобще не ги е имало. Местността била гъсто населена и почвата много плодородна. Това показва достатъчно високото ниво на иригация и земеделие през тази епоха. Потвърждение има и в Свещения Талмуд, писан през ІV век.

Оттук преминавало едно от трасетата на Виа Марис – основният керванен път, свързващ древните цивилизации на Египет и Месопотамия. Движението било през Израелската долина – от пристанищата и връзките със света в посока към река Йордан и Мала Азия. Градове, замъци, гори, мостове и аквадукти са нанизани по този древен път. По него като по коридор хилядолетия наред са се движили хора, стоки, идеи, прогрес; бродили са кервани, богомолци, пътешественици, скитници; кръстосвали са орди, армии, пирати и пленници; сблъсквали са се на арената на живота съдби, успехи, поражения и победи – течал е бурен живот. Тук, през Галилея преминавала морската част от трасето за разлика от царския път, който бил през Ерусалим край Мъртво море. Затова и Галилея се считала за стратегически важна територия.

Впоследствие през Средновековието, а за Азия това са тъмните векове на Османското владичество и на разрастване на исляма, поради неизползване вече на маршрута през Галилея и недобро стопанисване на земята в течение на стотици години, цялата област се превърнала в маларийни блата.

Едва с пристигането на европейските емигранти от първата и втората емиграционни вълни Галилея отново е на уважение и възвръща славата си на плодородна житница. Преди 100 – 150 години, вдъхновена от идеалите на Теодор Херцел за създаване на самостоятелна еврейска държава, а също и по време на събитията около Октомврийската революция, от Русия се отприщва голяма емиграционна вълна от богати евреи и белогвардейци, бягащи от новия режим. Те намират новата си родина тук и с риск за оцеляването си, много сериозно и упорито се заемат с пресушаването на блатата и облагородяването на почвата. Титаничният труд за усвояването на безплодната окаменяла земя на Палестина, фанатичната вяра в ционистките идеали и непреклонната воля правят възможна победата им над дивата природа.

По това време евреите можели да получат само най-неподходящите за стопанство парчета земя. Но първопроходците били пълни с желание да възродят страната на праотците си. В Галилея те садили храсти, евкалиптови и цитрусови дървета, дренажирали проблемните места, пресушавали блатата, прокарвали пътища и даже добре се сживявали с местното арабско и друзко население. Постепенно земята разцъфтяла и реколтите били достатъчни за всички. Впоследствие се създала традиция: всички следващи емиграционни вълни от Русия да спират първо в Галилея.

През 1884 г. професор Шапиро предлага да се създаде агентство, което да закупува земи от палестинците за създаване на бъдещата еврейска държава. Така бил сформиран еврейският национален фонд. Сини спестовни касички се появили във всеки еврейски дом и всяка синагога по всички континенти. Бедни и богати спестявали и изпращали волните си пожертвования и декарите земя се увеличавали с всяка изминала година. С тази лепта били построени първите кибуци и села, прокарвали се пътища, възстановявали се старинните градове, пресушавали се блатата в Галилея и долината се залесявала. Така, с много вяра и всеотдайност, първопроходците от края на ХІХ век отстоявали мечтите си идните поколения да живеят във възродената държава Израел.

Във връзка с тази надежда се появил обичаят през ранна пролет, на празника „Ту би шват”, да се садят дървета и декоративни храсти, символ на любовта към земята. Така смисълът на празника, влязъл в системата заповеди, написани в Тора, отнасящи се за земеделието, се осъвременил със задачата за възраждане, заселване и облагородяване на родината.

Днес по световна статистика Израел е единствената страна, влязла в ХХІ век с по-голяма залесена площ, отколкото в началото на ХХ век. Горите са държавна собственост и изсичането им е строго наказуемо.

В Галилея слоят торф не е плътен, но достатъчно влажен и плодоносен за относително младите гори. Тук почти липсват естествени гори. През последния, отоманския период, за да построят железопътната линия Хайфа – Дамаск, турците изсекли огромни площи за траверси и строителен материал. Понастоящем всяка гора във всяка местност е символ на емиграционна вълна. На най-неочаквани места могат да се видят скромни паметници, уточняващи кога и откъде емигриралите евреи са ознаменували преселването си на святата земя със залесяване на определен участък от Галилея.

Днес боровите и широколистни галилейски гори се стелят гъсти и разкошни, въздухът е свеж и уханен даже и в знойното лято, а пролетният празник „Ту би шват” е оцветен с весели тонове. Съвременният израелец обича да празнува сред богата природа. Затова и през последните години изборът за празненства и пикници на открито се е паднал на Галилея.

Първа част вече е публикувана:

Галилея, Галилея (1): Рош ха никра (Израел)

а сега продължаваме с втора част

Монфор

част втора

от Галилея, Галилея

По принцип в Израел величествената природа винаги е в съчетание с велики помисли, намерения за векуване и грандиозни строежи, оставени в наследство от далечното минало, плюс много история. Щом археолозите се заемат с разкопки, откриват не по-малко от 15-20 културни слоя. Не бива да ни учудва, че на мястото на селища с приблизителна датировка от първобитно-общинния строй се издигат все по и по-монументалните сгради на следващите исторически периоди. После винаги става така, че нахлува внезапно някой пореден завоевател, който с жестокост разрушава всичко. Но понеже животът по правило е всепобеждаващ, след няколкостотин години забрава все се намира кой да издигне на мястото на древните руини още по-величествена сграда и така да запише името си в историята. И понеже наистина Галилея е много древен кръстопът, почти всеки новопоявил се завоевател се е стремил да стъпи тук. Така културните слоеве са се трупали един след друг, та до наши дни.

Днес даже без да е историк, любознателният пътешественик прелита с въображението си от епоха на епоха, с недоверие гледа разкопките на жилищните квартали от преди векове и учудено се пита как ли е живяло човечеството в зората на интелекта си без днешните хигиенни удобства и комуникации. Той удивено и с уважение мери с поглед мощните крепостни стени, дворци, замъци и водни съоръжения, както и символите на вероизповеданията – езически капища, синагоги, църкви и джамии. Съпоставя ги с днешните възможности на строителната техника и недоумява как е възможно такива каменни грамади от преди стотици и хиляди години да бъдат така правилно обработени, пренесени, подредени и прецизно построени във вид на великолепен замък.

Montfort Castle, Израел
Днес човек е хуманист и не може да повярва, че при такова едно строителство в далечните векове човешкият живот не е струвал нищо. Така, както е и по време на войни, когато владетелите на всяка цена искат да завоюват мечтите си. Да, наистина стотици и хиляди човешки живота са стрували всички тези древни монументални строежи, които ние сега възхитено съзерцаваме и лековерно, с очите на лаици туристи, преценяме.

(((((((((())))))))))

Това са мислите ми при вида на руините на замъка на кръстоносците Монфор.
Той се намира в гънките на галилейските хълмове, на върха на една непристъпна скална грамада. Тук е едно от най-красивите места в долината – край ручея Кзив и недалеч от една друга крепост – замъка Шато де Руа.

Дивите галилейски гори се стелят гъсти и разкошни, пейзажът е покоряващ, а въздухът – свеж и ухаен даже и в знойното лято. В това потънало в зеленина и спокойствие царство на неподправената красота, неподвластна на вековете, ако не следваш маршрута до замъка, можеш безцелно да се скиташ из високия гъсталак. Чаровно и тайнствено средновековният замък е потънал в зеленина и покой, ръкотворните камъни спят своя исторически сън. Но независимо че наоколо се издигат романтични девствени гори, недалеч, зад съседния хълм, се точи едно от трасетата на древния път Виа Марис, което сега е оживена, удобна магистрала.
Всъщност в превод Монфор е „Старкенбург” – „яката скала”, „здравата планина”. Тевтонският орден на кръстоносците го построил по образец на немските замъци. Тук те избягали, след като били принудени да напуснат Ако вследствие раздорите с темплиерите и госпиталиерите. Заселили се, охранявали и събирали пътен данък от всички кервани и пътници, движещи се от пристанището на Ако за Галилейското езеро – Кинерет, а оттам, през река Йордан, за Мала Азия и обратно.

Замъкът е като че ли надвесен над стръмната пропаст на дълбоката падина на ручея. На арабски името му е Калат ел Курейн – „крепостта над пропастта”. Кръстоносците си изградили и водохранилище, като преградили ручея със здрав бент, чийто следи и досега се забелязват отгоре. Този труднодостъпен и потаен замък служил не само за укритие и централа, но и за архив и съкровищница на тевтонския орден. В края на ХІІ век египетският владетел Салдин с голяма трудност го превзел, но после кръстоносците си го възвърнали, като го преустроили и укрепили с благословията на папа Григорий VІ. През ХІІІ век замъкът отново бил превзет и разрушен от войските на султана на египетските мамелюци Байберс. Архивът и всички спасени ценности на тевтонския орден били пренесени в Тирол и са запазени и до днес. Спасявайки се, орденът се придвижил до Източна Европа и основал на тогавашните славянски територии германска Прусия.
Днес в музея „Рокфелер” в Ерусалим са запазени керамични табелки, скулптури и битови предмети от разкопките в Монфор.
С тъга се разделям с това приказно, полуреставрирано пасторално великолепие, което много повече напомня за средновековна Европа, отколкото за архитектурата на тези азиатски географски ширини.

(((((((((())))))))))

На автобусния паркинг усмихнат друз в национална бяла роба (галабия) и голяма бяла забрадка като наметало (кафия), придържана за главата с широк черен пръстен (агаль), продава тънки питки, които меси и пече до него съпругата му. Печката и е на дървени въглища, малка, с изпъкнала полусферична повърхност, където се разстилат и пекат питките една по една. Те самите нямат специфичен вкус, но се ядат с различни ароматни подправки и лебане – гъсто домашно сирене на топчета. Продават го потопено в зехтин и затворено в стъклени буркани. Но щом размажем тази прясна пикантерия върху горещата питка и я сгънем на плик, се получава най-големият национален деликатес на друзите.
Верни на първичния инстинкт на стомаха, всички екскурзианти бързо се потапяме в лоното на традиционализма и с огромен апетит изкупуваме и опустошаваме вкусния труд на любезните домакини.