Янина (Йоанина) (1)

Днес ще започнем първата част от един по-голям проект на Роси – ще започнем с Янина в Гърция (понякога наричана и Йоанина по гръцки). Приятно четене:

 

Янина

част първа на

От Янинското езеро и Метеора до Лаго Маджоре и Сакро Монте ди Орта

автор: Росица Йосифова

първа част

Част от пътуването по адриатическия бряг беше планирано подробно и с внимание. В последния момент на подготовката се появи неочаквано вълнуващата възможност да гостуваме в селце между Лаго Маджоре и Лаго д’Орта в Италия. Пътувахме четирима души на различна възраст и с различни интереси. Стартирахме в пълен екип от Благоевград, минахме през Гърция, Албания, Черна гора, Хърватия, Словения, Италия и малка част от Швейцария.

 

Част първа: Янина

 

На път за Янина се отбихме при приятели в Солун. Такива хора са, че винаги научаваме нещо интересно от тях. Едно младо лаврово (дафиново) дърво стана повод да си говорим за лавровите венци и ни беше разказано, че великите учители от древността слагали на главите на учениците си венци от розмарин – действал добре на мозъчното кръвообръщение и подобрявал паметта.

Срещу Бялата кула се поклащаха два атракционни кораба – всъщност плаващи кафенета или барове, които заради лекия сумрак във вътрешността им, наситения с мирис на алкохол и цигари полъх, който бризът донасяше до носовете ни, а може би по някаква друга причина, ми напомниха барчетата от началото на 80-те в родината. Къде ги отнесе вятърът тези местенца? В морето на забравата си плуват – напълно безплатно, така както возенето в солунските корабчета е безплатно – само трябва да си поръчаш напитка, докато съзерцаваш (евентуално) светлините на града вечер.

 

 

Седнахме за кафе на Аристотелевия площад и за първи път забелязах статуята на Аристотел. (Интересно какво ли съм гледала досега? Формата на площада и сградите най-вероятно?) Нещо блещукаше в долната част на монумента. Беше излъсканият от пипане и докосване ляв палец на крака му. Бях чела, че студенти докосвали лявата обувка на статуята на Джон Харвард; че бездетни жени опипвали издутината между краката на статуята на известен френски журналист от 19 век – Виктор Ноар, погребан в грабищата Пер ла Шез; че японците очаквали контакт със статуята на кучето Хачико в Токио да им донесе късмет. С очите си съм виждала влюбените във Верона здраво да нападат лявата гръд на Жулиета, минувачите да пипат с лява ръка полегналата статуя на Everard t’Serclaes в центъра на Брюксел – традиция, започнала между двете войни чрез подражание на търговец на птици, който… По-късно може и да се върна на темата за допира до разни части от статуи с цел придобиване на нещо – я късмет, я разум, я друго. Ще се върна най-вероятно – ако не скоро, то някога, но ще го направя, защото ми е много интересно да разбера кое кара хората да извършват това магическо дело. Понеже повечето съществуващи магии могат да се разделят на две основни групи – имитативни (тези, при които си правиш кукла, наподобяваща някого, и я бодеш по разните й части, за да причиниш действително страдание на човека) и контагьозни (тези, при които използваш нокти, коси или парчета от дрехи, конци и пр., за да причиниш нещо на човека или да му вземеш силата или друго качество…). Джеймс Фрейзър казва, че вторият вид магия „… почива на схващането, че ако веднъж са били в съприкосновение, нещата остават завинаги в съприкосновение.”[1] Защо хората така масово я практикуват тази магия? А туризмът така услужливо ги подтиква да задоволяват склонността към прилепване на нечие чуждо качество като им посочва точните обектии им разказва съответните легенди…

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Приятелят ни, който възпитава малкия си син в доста свободен стил, „за да придобие добър имунитет”, започна с известна тревога да се оглежда за местоположението му, докато пиехме фрапето мързеливо.

-          Крадат се много деца – обясни той кратко.

-          ?

 

Продължихме към Янина

в ранния следобед. Трябваше да имам професионална среща там след два дни. Градът е стар мой познайник. Преди години, когато новата магистрала от Солун до Игуменица още я нямаше, пътувах организирано към Корфу по серпентините на стария планински път. Главите ни бяха отчаяно замаяни от планинските завои и от едно менте, което се разнасяше (уж за ободряване) из задните седалки на автобуса. Тогава спряхме за кратка почивка някъде в покрайнините на Янина и от екскурзовода за първи път чух историята за млада жена, която Али паша (албанец от Тепелена, издигнал се до равнището на практически автономен владетел на Янинско през XVIII-XIXвек) удавил в езерото Памвотис, защото не му пристанала. От мъка по нея обаче пашата наредил да изсипят във водата стотици кила захар, за да е сладка смъртта на Фросини.

Мислех си, че тази история е преминала покрай ушите ми и е заминала, но когато след време дойдох в този град, бързо си я припомних. Ето я в по-разширен вариант.

 

 

Кира Фросини била омъжена на невръстна възраст за местен богат търговец, който често се пилеел из Венеция по търговия и лични дела. Тя била красива, непростимо красива – всъщност толкова красива и красива по такъв начин, че това отвсякъде си вещаело нещастие. Била отворена светска госпожа, приемала всякакви гости, а очевидно търсела и любов. В нея се влюбил Мухтар паша – големият син на Али Паша. Дори ѝ подарил пръстен със скъпоценен камък, какъвто бил подарил на законната си съпруга – дъщеря на владетеля на Берат. Обаче, казва легендата, и баща му харесвал Фросини. А пък съпругата на Мухтар се оплакала от похожденията на мъжа си именно на него. И той измислил план. Арестувал Фросини. За да не се изтълкува този арест като лично дело, прибрал още 17 жени от Янина, които по „подозрение” били прелюбодейки. Жените били откарани с лодки в езерото през нощта на някой си леден януари 1801 година. Там били удавени. И тук идва онова допълнение към историята (любопитен опит да се придаде някаква човечност на тиранина), според което Али паша заръчал водата да се подслади с много захар, за да е по-лека смъртта на Фросини, макар според една от хилядите версии на историята, тя да била предала богу дух още преди да достигне до езерото. Нощем този дух бродел из езерото. И така до ден-днешен. Трагедията белязала живота на целия град, Фросини била погребана с почести и обявена за мъченица. С времето легендата придобивала всякакви окраски – религиозни, героични, патриотични… Но си останала преди всичко история за любов и наказание – за нея била написана опера, направен бил филм през 1959г., а певецът Йорго Даларас изпял и песен за нещастната жена през 1971 г.

Йоанина, Гърция

Паметта е най-добрият приятел на човека, тя знае кое да скрие и кое да изтика напред, тя знае как да пази човека, а пък и нациите, от полудяване. Казвам това, защото зад изтикания напред любовния сюжет с патриотично-верска окраска, който хората повтарят и ще повтарят докато му повярват напълно, е стояла една твърде страшна и грозна до перверзност действителност, причинена до голяма степен от легендарния Али паша. Някои казват, че случилото се тогава отговаря напълно на духа и нравите на времето и на мястото. Епир, казват, винаги се е славел с разбойничество и с жестокост. И все пак… Или пък кипвам от негодувание, защото онзи исторически момент не е чак толкова анонимно далечен – зная имената на предците си от онова време, дето се вика. Отгледана съм с разказите за подобни зверства, вършени и в съседната на Епир „историко-географска област” Македония – при това и от чужди, и от „свои”… Но да се върна на янинската история, защото, ако на друг не мога, то на Али паша мога да си го изкарам.

Али паша обичал да пуска разни истории за себе си пред западни писатели и дипломати, с които често контактувал. Описва го Байрон, а Александър Дюма го включва в сюжетите на „Граф Монте Кристо”. В друго свое произведение обаче Александър Дюма (в съавторство с Малфий) разкрива най-подробно личността и делата на пашата – в осмия том от поредицата за най-прочутите престъпления и престъпници на Европа, публикувана през 1839-1842 година.[2] Заслужава си да се надзърне в тези страници, разказващи за жестокост и садистична нагласа към света. Али паша произхождал от албанския град Тепелeна. Както и предците му, той спечелил първите си богатства от разбойничество по епирските пътища, от грабежи, палежи и кражби. Един факт удивлява и подсказва произхода на имането му. Седнали да мислят със сестра му как да изпълнят едно от предсмъртните желания на майка им – да изпратят някого в Мека, за да стори там помен за нея след смъртта ѝ. В Мека обаче можело да се пътува само с честно спечелени пари. И като прегледали фамилните притежания (по това време той вече бил паша на Янина), установили, че има само един имот, завещан от дядото, дето май бил честен. После обаче се оказало, че земята била заграбена от някакъв хритиянин, та така отиването в Мека пропаднало. За сметка на това Али паша решил да компенсира майчината воля с още по-жестоко от обичайното за него отмъщение върху две албански села, които навремето отвлекли и в продължение на месец изнасилвали майка му и сестра му, за да го стреснат и да намалят нарастващото му влияние в Тепелeна. Става ли вече ясно колко диво място бил Епир – област, простираща се от Превеза, Арта, Игуменица и Янина в сегашна Гърция почти до Вльора в днешна Албания? Област, която (както и част от Далмация впрочем) толкова много прилича и по природа, и по манталитет на дивата Ликия (сега в средиземноморска Турция – приблизително от Далян до Анталия).

Али паша бил неспасяемо енергичен и деен, използвал не само дрънкащи оръжия и отрови, но и доноси до Високата порта, клевети, интриги, подкупи и всякакви игри, които му позволявали да присвоява санджаци и да се домогва до служби. В репертоара му от злодейства фигурирал широк спектър от престъпления – опожаряване, клане, бесене, рязане на глави, давене, одиране на кожа, печене на живи хора между два огъня. Не се е гнусял и от мародерства – изпратил подчинените си да ограбват златото и среброто от телата и къщите на умрелите от чума граждани на Арта и на малцината оцелели, но напълно безпомощни хора. Но най обичал да унижава. По всякакъв начин и всички около себе си, освен може би майката си, сестра си и първата си съпруга – Емине, която, отвратена от жестокостта му, приела християнството, а след време умряла от страх от него в буквалния смисъл на думата. Моралната му разюзденост била пословична – вечер бродел предрешен като прост селянин из янинските улици и задирял проституиращи момчета и момичета. Харемът му бил пълен с жени и робини, посягал дори на съпругите на синовете си. И синовете му не падали по-долу – Мухтар бил известен пияница и развратник, а Вели бил садист – късал или режел онова, което преди минути е галил… С религията Али паша само кокетирал и я използвал при нужда така, както използвал всяко друго средство за домогване до власт. Бил по-скоро суеверен и търсел еликсира на безсмъртието, поканил си дори алхимик от Венеция. Няма смисъл да се проследяват всички стъпки и постъпки до издигането му в кариерата. В крайна сметка Високата порта го унищожила (застрелян е на островчето в езерото Памвотис в Янина), затрила и синовете и внуците му, а жените от харемите им били разпродадени на пазарите за роби. Това му се случило за назидание – да си знае мястото и да не се опитва да прави автономии или да се обявява за цар или принц на Гърция (до такива висоти се издигнали амбициите му, защото Егото има тази особеност, че не може никога да бъде заситено)… Вероятно именно тази финална постъпка на Високата порта спрямо пашата е в основата на известен респект към него и дава безпочвено основание да бъде смятан за предтеча на гръцкото освобождение…

 

 

Тесалия, Янина, Превеза и Арта, Гирокастра, Тепелена, Берат, та и Шкодра – това са все места, белязани малко или повече от Али Тепеленски.

И е тъжно, тъжно е, но легендата за кира Фросини някак си не може да заглади ръбовете на онова диво време. Поне на мен така ми се струва. В този град, макар модерен и млад заради университетите си, все още витае духът на неизкупеното зло. И когато се разхождаш по променадата около езерото, когато пиеш кафе или хапваш около брега, когато пътуваш към островчето в езерото Памвотис – историята е с теб и прави всичките ти обикновени действия вълнуващи – чувстваш се късметлия, задето си се появил на света малко повече от половин век след цялата тази отврат (градът се освобождава от турците през 1913 г.).

А всъщност Янина би трябвало да е специален град за нас, защото е била българска по времето и на Самуил, и на други негови предшественици от първата българска държава. Цар Самуил някак си повдига самочувствието ни, някак си е безспорен, когато сме в Охрид, Драч (Дурес), в Котор, че и в разни части на Далмация. Епир бил пъстър и разнообразен в етническо отношение векове наред – заедно с албанците, куцовласите (арумъни) и ромеите, бил населяван от много българи… Но тук по някакви причини гордостта като че ли не се случва. Дали защото Янина оставаше малко встрани от туристическите маршрути и с нищо не провокираше пътуващите от България към Игуменица да я опознаят? А тя е славна в миналото и като главен град на Епирското деспотство (колкото и спорен да е този термин) – парче от Византийската империя, която се разпада след превземането на Константинопол от кръстоносците. Янина и Арта са били главните градове на деспотството.

 

За византийската история днес разказва музеят. Помещава се в голяма сграда, построена в близост до руините на харема на Али паша. Неговият палат бил изцяло разрушен през 1870 г. Тези постройки се намират на Иц кале – една от високите и най-атрактивни части на янинската крепост с чудесен изглед към езерто. Крепостта, която си е направо град в града, е от 6-ти век. Строена е по времето на Юстиниян. После е достроявана и обитавана от Али паша, от мюсюлмани и евреи. За християни цитаделата била забранена.

 

 

На Иц кале може да се види още джамията Фетие (Fethiye) (от думата fatih, която на турски език означава „завоевание”), строена върху църквата „Архангел Михаил”, за да отбележи превземането на града от османлиите. Пред нея е гробът на Али паша, където е погребано обезглавеното му тяло, тъй като главата и наследниците му са погребани в Истанбул.

Другата джамия (на Аслан паша) е от 1618г.Тя също е постороена върху останките от християнска църква. Сега е градски музей. Останки от по-далечното минало – бани, библиотека, медресе, синагога, са разпръснати върху впечатляващо голямата територия на калето. Близо до централната порта има сграда с интересни комини – сега – кафе ресторант. Незнайно по какви причини младоженците идват вечер на Иц кале, за да се снимат.

 

Старият град е в подножието на крепостта. Разходката из малките улички е вълнуваща – никога не знаеш какво се случва зад стените на вековните къщи.

 

А самата стена е повече от внушителна. Необходимо е доста време, за да се обиколи. Всъщност дори и да не искаш да се качиш на калето, няма как да се разминеш със стената – тя опасва голяма част от променадата край езерото. Короните на красиви белокори дървета – платани или ясени, образуват тунел по цялата крайбрежна и милостиво закриват части от каменния гигант.

 

Оживлението в този интересен град започва от централната улица, която води до езерото. Достигнеш ли до часовниковата кула – вече си „в джаза”. Можеш да отскочиш до сладкарницата на хотел „Бретания”, която предлага изобилие от вдъхновяващи сладкиши, много вкусен сладолед и добро кафе. После можеш да опиташ гиро питите и сувлакитата, които са много апетитни и на отлична цена. Ако продължиш направо, почти си стигнал до старата чаршия и до стария град. Ако още си гладен, можеш да потърсиш някое малко заведение от лявата страна на централната улица, което сервира домашна храна и напитки – също на много добра цена. Ресторантьорите в Гърция били натоварени с някакви извънредни такси миналата или по-миналата година, което моментално предизвикало бум на точно този тип заведения – малки квартални пивници с домашна храна и приятна обстановка. От дясната страна на централната улица пък вече се вижда крепостта и при любопитство можеш да си направиш разходка, да се заредиш с история и да изпиеш едно фрапе на Иц кале или да изядеш една вита баклава преди да отидеш до езерото. Или пък да запазиш всичките си сили за крайбрежието. Или пък за островчето в езерото Памвотис – Ниси (остров), както му казват местните или „Нисаки” (островчето), както му казват останалите гърци. На островчето гурметата ходят, за да ядат езерни змиорки, жабешки бутчета и речни раци. Просто е. Точно там, където свършва централната улица и започва езерото, има малка езерна гара, откъдето на всеки 20-30 минути тръгва корабче.

 

 

Всъщност на това място на крайбрежната алея има приветлив туристически информационен център, където виси и сезонното разписание на водния транспорт. Местни и цветнокожи въртят наблизо тротоарна търговия или свирят и пеят. Билетът до Ниси е две евро в едната посока.

Островчето е уникално. Някак си средиземноморска атмосфера цари там, а освен всичко друго, е пълно с манастири. Като че ли животът на християните и монашеството са били съсредоточени именно тук – по-далеч от погледа на пашата и приближените му.

 

Особено е интересен един манастир на име Philanthropinon, който събужда любопитството поради две причини. Първо, по турско време там е имало тайно нощно училище; второ, от лявата страна след входа на църквата са изографисани седем древногръцки философи и историци. Подобно явление имало само на Атон, но там великите гръцки учители били изобразени на икони, а тези тук – изографисани на стената. Това рядко събитие в историята на православната живопис става повод да се коментира скандалният факт, че архиепископът на т.нар. Македонска православна църква – Стефан от Охрид, издал разрешение Александър Македонски да се изрисува на купола на църквата „Свети Никола” в Щип, а в двора на църквата да се постави бронзова статуя на Александър на кон. Скандално, казват, не само защото Александър по никакъв начин не стои близо до християнската идея, но и поради факта, че е изобразен на купола, а куполът според православния канон символизира рая и е запазена територия за Спасителя.

 

През 2012-2013 година хората на островчето се вълнуваха от по-земни неща. Например от кризата. Когато разбираха, че сме българи, споделяха, че ги плашели, че животът им щял да заприлича на нашия… Тази година (2014 г.) заварихме друго. Продавачите на бижута и сувенири бяха пооредели и станали някак си по-отчаяни, заради което и по-агресивни в привличането на клиенти. Един мъж спря Емо на площадчето. Оказа се, че е кметът. Интересувал се откъде сме. Разказал, че от 500-те жители на островчето били останали стотина. Мнозина били тръгнали да търсят поминък в България. Други пък заминали към традиционната за областта гурбетчийска дестинация – Германия.

 

 Очаквайте продължението

[1] http://chitanka.info/text/5438/8

[2]http://www.alexandredumasetcompagnie.com/images/1.pdf/CrimesCelebres-16-AliPacha.PDF

 

Автор: Росица Йосифова

 

Снимки: авторът

 

 

Други разкази свързани с Континентална Гърция – на картата:

 

 

Континентална Гърция

Прочети цялата новина http://patepis.com/?p=49697

Свързани новини: