Поглед назад към бъдещето ни на възроден народ

Националният празник –

тържество на духовното единение  или конюнктурен

                                                  политически акт

Киро Проданов

                                                                         историк

Днес и децата знаят, че националният празник на една държава е най-важният официален празник и както пише в „Уикипедия“ това обикновено е датата с най-важно значение за историята на нацията и държавата.Ако в монархиите това обикновено е рождената дата на монарха, то в мнозинството държави е денят на независимостта, а за нашата „народна република“ цели 44 години 9 септември не само бе наложен от тоталитарната комунистическа власт на БКП за национален празник, но се превърна в еманация на идолопоклонничеството  пред самата партия-държава чрез поредица от „всенародни инициативи“. Същата тази партия, която в залеза на своето съществуване след кадровия земетръс от ноември 1989 г. предприе нескончаеми мимикриращи опити да спасява Системата си чрез всевъзможни действия. Едно от тях бе свързано именно с националния празник – с решение на тогавашния Държавен съветначело с П. Младенов на 27 февруари 1990 г. денят на Освобождението от османско иго бе обявен за национален празник на страната. Така докато протичат процесите на обособяване на бъдещата демократична власт и очертаване на новите приоритети, преходните управници на комунистическата номенклатура приемат и утвърждават за национален празник една меко казано спорна историческа дата. Вероятно за компенсация и препотвърждаване на разклатеното доверие във „вечната признателност“ към „големия брат“ заради „неудобния“ вече 9 –ти септември.*

В последните няколко години се поде дискусия коя от трите дати в нашата история е най-подходяща за национален празник – 3 март, 6 септември или 22 септември. И кой е  критерият да определим дали наистина една от тези дати е с „най-важно значение за историята на нацията и държавата“ ни по общо утвърдената практика в света? Привържениците на идеята  национален празник да бъде Денят на независимостта 22 септември се обособиха в политическо движение. С най-голямо уважение и симпатии към всички тях защото  всяко от исканията им за реформи в страната заслужава адмирации. Но от гледна точка на елементарната историческа логика и на конкретното обществено-политическо развитие у нас изборът на която и да е от трите дати е несправедливо и поради това никога споровете около националния празник няма да престанат.

Денят 22 септември официално утвърждава независимостта ни през 1908 г., след като преди това на 6 септември 1885 г. шепа герои осъществиха Съединението при всеобщата народна подкрепа и защита, довършвайки  фактически делото на Освободителната война от 1877/78 г. Една война, от която се роди Свободата, макар и ден да не сме живели в Санстефанска България. Несъмнено всяка от тези дати има своята историческа стойност и значимост в родната ни история. И редно е да са наши официални празници, чествани като Ден на Свободата, Ден на Съединението, Ден на Независимостта.  Определянето обаче на който и да е от тези дни за национален празник е меко казано подценяване(или дори противопоставяне) на другите два. И още нещо – факт е, че визирането на едно военно-политическо събитие за Денят с най-голяма значимост за нацията и държавата, какъвто смисъл трябва да има националният празник ще ни изправя, според израза на Станислав Стратиев, пред участта „винаги да избираме най-лошия вариант“ и пред другата парадоксална българска участ „силата да прави съединението, а не съединението силата“.Не постигането на националния идеал с участието на страната и народа ни в четири войни потвърждава нуждата от смяна на подхода за избор на Денят национален празник.

И в конкретния случай най-важното: всяка от посочените дати в нашата история, достойни да се отбелязват като официални празници, нито поотделно нито заедно не биха били възможни без силният духовен заряд на българската народност, консолидиран около празника на буквите и писмеността, празнуван  още  в далечната 1813 г., през цялото Възраждане, в Третото българско царство и в годините на тоталитарния социализъм. Защото ако и да е изчезнала българската държава през пет вековното османско владичество, ние българите винаги сме имали „Държавата на духа“ по израза на акад.Дм. Лихачов в забележителния мудоклад от 1981 г. А както казва и проф. Роже Бернар, „спасявайки делото на Св.св. Кирил иМетодий,България е заслужила признателността и уважението не само на славянските народи, но и на света. И това ще бъде така, докато човечеството влага истинско съдържание в думите напредък, култура и човечност“.

Защо 24 май е истински значимият в душите и сърцата на българите официален празник, единствен всепризнат и почитан Ден на българската просвета и култура?Отговорът е много прост- защото в продължение на почти 200 години празнуван от ученици, родители, от млади и възрастни, от църковната и светските власти, винаги с непринудена възторженост, без забрани дори от чуждоземната власт, този всекиму емоционално въздействащ празник  в най-голяма степен е повдигал самочувствието, признателността и почитта на българския народ. Подготовката и провеждането на тържествата за 24 май винаги са били най-продължителни и особено вълнуващи за ученици и родители, за учители и културни дейци в по-ново време, за всички нас – без разлика на пол, възраст, етнос, вяра. За това без колебание можем да кажем, че Денят 24 май, честван до 1916 г. на 11 май по църковния календар, се е превърнал в най-естественото всенародно тържество на духовното единение и самоуважението на българския народ. Няма в нашия празничен календар друг такъв тържествен ден с толкова силно емоционално и прочувствено въздействие върху всеки човек – ученик, родител, възрастен.

Несъмнено това дължим и на забележителния факт, че още в оригиналния текст на „Химнъ на Св.св.Кирилъ и Методи“ на Стоян Михайловски от 15 май 1892 г. е заложена великата идея за силата и значимостта на духовното възраждане и единение, така близка до сърцето на всеки наш сънародник:

Върви, народе възродени,
към светла бъднина върви,
с книжовността, таз сила нова,
ти чест и слава поднови!Върви към мощната просвета!
В световните борби върви,
/от длъжност неизменна воден -
и Бог ще те благослови! /2

Напред! Науката е слънце,
което във душите грей!
Напред! Народността не пада
там, гдето знаньето живей!

Няма човешка душа, която да не трепва с възторжено умиление и сладостна тъга от тези силни слова, претворени в прекрасна маршова песен от талантливия композитор Панайот Пипков през май 1901 г. Масово химнът започва да се изпълнява във всички училища още от следващата 1902 г. Колко силна е била тази потребност от духовно единение в прослава на образованието и науката доказват четирите опити за написване на такъв химн 50 години преди  Ст.Михайловски от не без известните негови съграждани и учители в същото класно училище на гр.Елена – Стоян Робовски,  Иван Момчилов, Иван Кършовски и Йордан Ненов. Знаем как прекрасната музика на композитора Пипков увековечава текста на Михайловски и го превръща във всенароден химн, гордост за народа и нацията ни. Ето и забележителните слова в химна, чийто дълбок смисъл е в пълно противоречие с националната доктрина, родена от идеите на 3-ти март, 6-ти и 22-ри септември и последвалите неуспешни опити за военното й решаване: „Безвестен беше ти, безславен! О, влез в историята веч,  духовно покори страните, които завладя със меч!“

Робувайки обаче на своите идеологеми, комунистическата цензура премахва „божията благословия“ и безскрупулно редактирайки автора, разрушава  благозвучието във възрожденската мисъл на текста му. За комунизма авторските права никога са нямали стойност, освен да бъдат присвоявани и фалшифицирани, както и в този случай! А последиците сега отнасят цели поколения, които дълго ще изучават цензурираната ни история, без да им се дава възможност да познават истинската история на самата тоталитарна комунистическа власт. До кога ще живеем с греха на тази власт, прекроила философията за определяне на празнично-обредната ни система? Учудващо е например, че 3 март се отбелязва като празник само до 1949 година, а от 1950 до 1987 е вън от списъците на неприсъствените дни, с изключение на 1978, еднократно отбелязан като официален празник по повод 100 години от Освобождението.

Всички тези факти доказват липсата на каквито и да са обективни и научно обосновани критерии за определяне на важните за нацията и държавата ни празнични дати. Времето на емоциите от промените изтече, както и от досадата на дългият и труден преход. Нужна е трезва преоценка на тези държавни символи, ако искаме да ни управляват реализмът и прагматизмът. Досегашната липса на   държавническо мислене за ролята и значимостта на денят Национален празник е крайно време да бъде запълнена от плодотворна обществена дискусия и окончателно решена с референдум или вишегласие на парламента. И това зависи от всички нас и от всеки поотделно, ако не искаме повече политическата власт да ни казва кога и какво да празнуваме, особено пък националния празник. Време е да бъде отнет като инструмент  на политическата конюнктура. Защото освен символ на националното единение, той има особено значение за утвърждаване по израза на Златко Енев на „българския граждански патриотизъм“. Патриотизмът, далеч от шовинистичните и националистически крясъци „против“, а залагащ на възрожденската „заедност“ И защото въздигането на едно утвърдено всенародно тържество  като 24 май в национален празникнесъмнено ще впише „етническата идентичност в дефиницията на една гражданска нация, за да имаме ефективна държава и успешна национална общност“(Огнян Минчев).

Който не вижда и не разбира как сегашният национален празник буквално разделя нацията, как минира всякакви  приказки за „интеграция на малцинствата“ и наред с другите негативни фактори дори заплашва духовното единство, той просто трябва да изпрати „държавническото си мислене“ на основен ремонт, за по-сигурно вън от голямата политика. И тогава поглеждайки от страни по-ясно ще осъзнае, че всъщност освен всичко друго, Националният празник е живият паметник на моралното и гражданско самочувствие. Че този ден по един непринуден начин винаги е спомагал за утвърждаване на Идеята за целокупна българска народност, единствена  оказала се устойчива през вековете.

Защо именно 24 май Национален празник на републиката?  Или какво все пак ще постигнем, ако веднъж за винаги променим датата на най-важния си официален празник? Според мен четири са основните цели и положителни последици от тях, изключително важни за държавата и нацията:

1. Преливането на отдавна утвърдения всенароден празник на буквите и писмеността, на просветата и културата*  с честването му и като национален празник неминуемо ще повишава градивния емоционален заряд на гражданите, непринудено пораждайки в тях целеустременост към знанието и културата по край грижата и радостите за изявата на деца и внуци. Логично ще последва по един естествен начин идейно обогатяване на училищните тържества и на държавните ритуали, каквато потребност особено в годините след прехода се чувства доста осезателно.
2. Като най-важен сред всички официални държавни празници, националният ще придобива все повече смисъл и на празник за тържество на единството на нацията с многообразието на етнически и верски традиции. Взаимният стремеж да се чувства всеки един гражданин на републиката достойно уважавана личност без съмнение ще укрепва националното разбирателство и със сигурност ще бъде крачка напред към единение около важните национални приоритети.  Разработвайки различни  форми на тържествени ритуали, институции и организации ще насърчават и популяризират приноса на хора от всички слоеве на обществото за укрепването на това единство.

3. Честването Денят на писмеността и културата като национален празник има огромно символно значение за стимулиране развитието на нова гражданска култура във всички сфери на живота. С нарастващо съзнание за принадлежност към европейските културни ценности, българските граждани като част от голямото европейско семейство все по-активно ще изискват, търсят и прилагат нови критерии за изява на националното достойнство и на културата във всички области на живота. Защото всеки вижда как почти навсякъде ние страдаме именно от липсата на всеобхватна култура – в обучението и възпитанието на децата и във всички области на материалния живот. Ежегодно празникът би бил повод за своеобразен отчет за постигнат напредък в усвояването и прилагането на гражданската култура, за осмислянето на нови цели от държавните власти и гражданските сдружения.
4. Денят 24 май винаги ще бъде повод да търсим и прилагаме най-доброто от стичането на различните култури в нашето ежедневие. Ще ни предизвиква и помага да обогатяваме неразривната връзка между древната и средновековната с възрожденската и новата история на България. Това е не просто денят на определено историческо събитие, а тържество на вековна народностна традиция, опазила народността и възкресила държавността. Същността на празника е такава, че винаги ще предполага обновяване на ритуали и почести, ще мотивира надграждането на различни културни ценности в националното и в европейското ни културно-политическо пространство. В един ден ще звучат два химна, толкова близки по смисъл и чувствено въздействие, които наистина пораждат национална гордост. Защото именно националното самочувствие винаги е било и ще бъде в основата на творческите пориви и на стремежа към напредък.

      Нима Денят, в който векове сме чествали този напредък, може да бъде оспорен

      като най-достоен за български национален празник?

• Всъщност се оказва, че Държавният съвет на все още силната през февруари 1990 г. тоталитарна власт доста тенденциозно и по чисто идеологически причини е наложил за национален празник 3-ти март, макар същата тази власт дълго време да не е зачитала този ден дори като „неприсъствен“. Нима трябва днес, а и в бъдеще свободното гражданско общество да продължи да се подчинява на поредната комунистическа приумица и безпринципна непоследователност?

• За по-обективно следва да наложим определението „българска“, а не „славянска писменост“ пред вид на факта, че днес мнозинството от славянските държави ползват латиницата, а единствено България представя в ЕС кирилицата. Много работа ни предстои в отстояване на българската мисия ( а не изобщо на славянството) в ЕС, ако трябва да перифразираме делото на първо апостолите в Рим.

Бургас, юли 2014 г.

Няма съмнение, че единствено политици от ГЕРБ и Реформаторски блок могат да инициират нужната промяна на денят Национален празник Остава ние обикновените избиратели да им поставим въпроса в дневния ред с надеждата, че в следващите четири години ще очертаят пътя на истинските реформи за окончателно преодоляване на тоталитарното наследство.

P.S. Авторът Киро Проданов, чест коментатор в ivo.bg, е правил опити да предложи този текст другаде, но се оказало, че “няма интерес” към провокирането на дискусия за националния ни празник.С публикуването на неговия текст тук можем да се надяваме подобен интерес да се появи, макар и без конкретен “информационен повод” ( ivo.bg)

Share on Facebook

Свързани новини:

• И Видин обявява грипна епидемия
• Без безплатни бързи тестове за грип
• Приложение на „Майкрософт” ще ни предупреждава за сайтове с фалшиви новини
• Опозиционерът Хуан Гуайдо се обяви за временен президент на Венецуела
• Жената, нападнала медик в Горна Оряховица, е с повдигнато обвинение
• Руската ВТБ: Заложници сме на нарастващ конфликт между Тръмп и Конгреса
• Ивелин Попов се настани в хотела на "Ростов" в Доха, ще подписва

• Алберт Попов спечели втория слалом за ФИС
• Паредес се отдалечава от ПСЖ
• Прекратиха търсенето на самолета със Сала поне за днес
• Погба носи тузарски костюм със своите инициали
• Зафиров: Цената на Неделев е висока
• Емери: Арсенал работи по трансфера на Суарес
• Зафиров: Неделев отхвърли ЦСКА и Лудогорец, търсим нападател и ляв бранител