О(р)да за СССР

Има много начини да се реагира на днешната историческа дата 9 септември с оценка на вероломството на наетите от Сталин професионални военни превратаджии като Кимон Георгиев, свършили мръсната работа на окупаторите, за да бъдат пометени после и самите те от съветската репресивна машина- напълно в духа на принципите на организираната престъпност, според които поръчителите на мокрите поръчки ликвидират дребните изпълнители.

Избирам обаче да препубликувам попадението на “Дневник”. Мария Велковска уцелва проблема в десетката с кратко, но пълно с метафоричност описание на т.н. Музей на социалистическото изкуство. Самото му название звучи “жизнеутвърждаващо” ( както биваше наричано “правилното изкуство” по време на съветския колониализъм). А заслугата за това се олицетворява от личността на министъра на културата на Бойко, скулпторът Вежди Рашидов.

Кой? Кой точно е взел решението обещаният Музей на тоталитарното изкуство да претърпи “възродителен процес” буквално в последния момент преди откриването му, вероятно няма да узнаем. Това е все едно Бойко да си признае личната намеса за оттеглянето на документа “Визия 2020″ , артикулирана от куклата му на конци Близнашки с псевдоаргумента, че “НЕ МОЖЕ” Русия да бъде смятана за враг, защото била велика сила.

Именно Бойко  ( днес го именувам по фамилиарния начин, с който от години подмазвачески го приближават до себе си  т.н. български журналисти, за да иронизирам народняшката същност на “явлението Бойко”) е факторът, стоящ срещу това денонсиране на уникалния акт на еманципиране на България, първия по рода  публичен опит  на българското институционално противопоставяне на съветско-руското влияние в България от Първата световна война насам.

За ролята на Бойко в цензурирането на свободната българска воля (да бъде посочена Русия като враг на националната ни сигурност) предположих писмено в ivo.bg напълно обосновано още часове след позорното изявление на Близнашки, а и преди него, след като от приятелската на Бойко организация на  съзаклятника му Първанов съобщиха с издайническа нетърпеливост, че документът е редактиран и от него са оттеглени дразнещите петата колона критики към политиката на Кремъл. Днес вече знам със сигурност, че съм “познал”- истината е известна на мнозина, но малцина ( които са отлично информирани чисто фактологически) поемат рисковете да предизвикат извършителя на националното предателство заради агресивния му отмъстителен нрав, достигащ до истерични изблици, когато бъде изобличен.

Цензурирането на истината за миналото чрез Музея на социалистическото изкуство не е просто приумица на творилия през онзи период Вежди Рашидов. То олицетворява цялото лицемерие на деградацията на демокрацията с елементи на откровено поощрение на носталгията към несвободата. И тъкмо “еманацията Бойко” ( дори не казвам ГЕРБ- та нали ГЕРБ е Бойко, той самият се гордее с този факт) е най-големият проблем на нацията, когато говорим за профанацията и деградацията на демокрацията.

Интересно е да се види как доказани от много години активисти на антикомунизма у нас изразходват толкова много енергия да търсят  виновните за реванша на комунизма в средите на десните, но с такава лекота прощават на Бойко абсолютно неприкритите му реверанси към кумирите на същия този комунизъм, като Живков, например. Правят това с наивната вяра, че комунистите най-много се опасявали от Бойко и само той можел ( можеше, но не го направи!) да ги натика в миша дупка, биейки ги на поредица от избори. Пък и от ЕНП приемат Бойко за свой ( както Чърчил приема необходимия му временно Сталин по време на войната)!

Нещо повече, много от тези антикомунисти са готови да повтарят от сутрин до вече расистката мантра, че няма бивш комунист, отказвайки вероятността между близо милион българи да има дори един наистина автентичен съюзник на българската демокрация, но тъкмо за комуниста Бойко, избрал да остане такъв и след 10 ноември ( с което сам се похвали), правят напълно незащитимото изключение от собственото си грозно правило.

Ако Бойко беше онзи антикомунист, на какъвто напоследък взе да се прави в изпълнение на поверената му роля, остатъците от този комунизъм при неговото всевластване отдавна трябваше да са ликвидирани. “Веждито”  пък трябваше да е заклеймил несвободата в изкуството с някой грандиозен “Лувър” в центъра на София. Само че на “Бойко” му разчистиха терена в дясно с мощни контраатаки на съветския реваншизъм, задействал в тази посока тарана на петата си колона.

Най-напред в ролята на  тарана беше изстреляна ракетата му носител Сакскобугготски. Той царски прокламира края на политическото делене на ляво и дясно, след което се съюзи с лявото за пълния разгром на дясното под формата на невиждан в историята “симбиоз” на монархосоциализма в една двулична коалиция, наричана тройна за заблуда на противника ( т.е. на българския народ), макар да беше четворна- четвъртият и най-важен коалиционен началник просто местеше от Москва монархосоциалистическите си пионки на туземната ни карта.

Наследството на монархосоциализма беше подарено на Бай Бойко с баганьовския чар, харесван от толкова много байганьовци у нас.

Бойко, с голяма поврътливост и жизнеутвърждаващи простотии в говоренето и поведението, удобни за консолидиране на лявото и за отблъскване на по-гнусливите българи от дясното пространство, се зае да осъществява сценария, като периодично изпитваше настроенията на публиката с откровени реверанси към своя прототип Тодор Живков и с твърдения за близост с …Владимир Путин.

Резултатът е отличен за кукловодите му. Спада му популярността и електоралният резултат от избори на избори, но  в главното успява: превърна антикомунизма в посмешище.

С такъв “антикомунист” съветските протежета тук нямат грижа- само имитират възмущение и гледат сеир, както би казал Алеко. Сеирът, под формата на въпросния музей, безпардонно им беше сервиран като доказателство. Организираната престъпност обича доказателствата за свършената работна, за която плаща на изпълнителите.

За едно клане от древността до ден днешен най-подходящо доказателство пред поръчителя е отрязаната глава. Бойко резна главата на антикомунизма, поднасяйки я демонстративно на подаден от “Газпром” поднос с надпис “Южен поток” , върху който Бойко се подписа през ноември 2012 г., потвърждавайки васалната покорност, проявена вече със задушаването на вероятността да узнаем дали разполагаме със запас от природен газ за противопоставяне на злат(на)та московска орда в преговорите за оцеляване на България пред руския монополен енергиен натиск.

Така Бойко се превърна в декламатор на съвременния вариант емблематичната за българското социзкуство “О(р)да за СССР.

“Подигравка му е майката, аферим”,би казал Бай Ганьо, разхождайки се из музея на жизнеутвърденото от Бойко социалистическо изкуство. Бай Бойко знае как се правят и печелят избори. И понеже вече си пада “консерва” ( западните коментатори наричат посткомунистите в България “консерватори”),  би се тупнал маймунски в косматите гърди с татуирана георгиевска лентичка. С възгласи “болгар, болгар”, Бай Бойко е цопнал в басейна сред европейците от ЕНП  със запушените носове, принудени да се посме(ст)ят вежливо заради палавия си балкански съюзник, имитиращ “вапор”, т.е. шлеп за теглене на дясното към левия бряг, обозначен с руския флаг.

 

Младежът спира пред бюстовете на Тодор Живков, Мара Малеева – Живкова, Людмила Живкова. Гледа, гледа и казва: “Какво задружно семейство”. Не знае, че липсва Владимир Живков, просто властването на баща му не стигна и за негов паметник.

Както написа през 2011 г. Светлана Куюмджиева /”Музей на какво”, в.”Култура”/: Докато скулптурите на двора могат да минат за хаотичен сбор от запазени паметници, дошли от различни градове, периоди и стилове, то селекцията във вътрешността на музея предизвиква истинско недоумение.

За моя превелика изненада, в нея откривам произведения основно на най-големите “формалисти”, повечето тежко пострадали от ударите на социалистическата власт, други – отказали се за дълго от творческа изява. Но парадоксите не се изчерпват с това. Тези автори са тук със своите компромиси, с големите тематични изключения в творчеството си, с хитруването си в името на оцеляването. Редом до тях са окачени официално възприетите по онова време “добри примери”. Какво е това, реабилитация или подигравка, историческа безотговорност или обикновено невежество?
В залата сега е подредена експозицията “Изкуство за народа” от втората половина на 40-те до втората половина на 50-те години на миналия век, или времената на най-желязната идеологическа хватка. На платилия билет от 6 лв. се дава листче хартия с обяснението, че целта на изложбата е да покаже някои класически образци на социалистическия реализъм…

Още с влизането погледът на посетителя бива грабнат от такъв образец. Насреща е огромно, почти необозримо платно “Конференция на ТКЗС” /1951 – 53 г./. Представители на трудовото селячество в носии изпълват залата, на трибуната – др. Вълко Червенков, зад него – портрети на Сталин и Георги Димитров. Нарисувани от старателно, по-старателно, като живи. Както може да се очаква. Изненадата е в автора – Дечко Узунов и бригада художници. Няма никакви обяснения как и защо модернистът Дечко Узунов е решил да рисува за ТКЗС.

Самият Дечко Узунов през 80-те години разказва за картината пред Бисера Йосифова /”Моите срещи с Дечко Узунов”/. Светлин Русев – дългогодишен председател на Сюза на художниците и член на ръководството на БКП, го подканя: Я кажи как правихте колективната картина “Текезесарска конференция”?

И той отговаря: ” … Абе, такива времена бяха. И аз бях формалист. И аз си направих самокритика. Имаше такива моменти. И Майстора беше критикуван. Можеха да се правят само етюди, а голите женски тела минаваха за формализъм. Като ни викат за критика, аз казвам: виновни сме, та дано да се оправи работата. Тогава с Ненко Балкански сме рисували образа на Сталин за един митинг на сто квадратни метра. Разпрострели сме се на площад “Девети септември” – аз при бръснарницата, а Ненко чак при Народната банка. И разговаряме върху творбата с телефон.”

Ненко Балкански в сегашната музейна експозиция е представен с композиция, изобразяваща партизанска акция. Цанко Лавренов – с “Червеният конник”. Сюжетът е Св. Георги убива змея, но вместо светеца е нарисуван, като че по-схематично от змея, войник с петолъчка на кепето. Обяснения за тези произведения, за авторите им – никакви.

 

Share on Facebook

Прочети цялата новина http://ivo.bg/2014/09/09/%d0%be%d1%80%d0%b4%d0%b0-%d0%b7%d0%b0-%d1%81%d1%81%d1%81%d1%80/

Свързани новини: