Реших да върна своя iPhone към заводските настройки – ей така, да започна на чисто. Свързах го към Mac-a, взех всички предпазни мерки и после натиснах „Restore“ бутона. Уверен в обмислената простота на процеса, просто се доверих на машината, за да мога да вечерям на спокойствие.

Няколко минути по-късно минах през поздравителните екрани на интерфейса на iOS 7, който само преди година не исках да приема. Вече съм свикнал и само бегло си спомням настроението си, когато го видях за първи път и първоначално отказвах да премина към новата версия на операционната система.

След като избрах 11-те приложения, които ползвам, и ги подредих на основния екран, тръгнах да търся в менюто на iTunes възможността да синхронизирам с iPhone настройките на някои от имейлите, които ползвам на Mac-a. С удоволствие си спомних колко лесно и удобно беше – ще сложа няколко отметки, ще натисна един бутон и изобщо няма да се чудя за пароли, за мейл сървъри и портове. След кратко търсене се зачудих дали пък аз не бъркам нещо, че не мога да открия нито отметките, нито бутона. Оказва се, че с Mavericks, най-напредничавата операционна система на пазара (след предстоящата Yosemite, разбира се), Apple са ни освободоли от едно удобно парченце от системата. Вероятно под някаква форма се опитват да пресъздадат работата му с помощта на своя iCloud, но засега неуспешно, поне между настолните и мобилните си устройства.

И тогава се сетих за любовта, която развих през 2007 с първия си Mac. И за всичките приказки за екосистемата, която те обвива в пелените на удобството и красотата – дотолкова, че чак забравяш за външния свят. Подвластен на случайността, докато се разхождах из една тема във форумите за поддръжка на Apple, попаднах на коментар на друг, леко разочарован потребител. Видимо на прага на яда си, почти потънал в света на беразличието, той е написал:

… и вече нямате стимул да създавате велики неща, „защото Стийв би искал това от вас“.

Без да търся мястото на покойния Стийв във всичко това, просто се чудя дали скоро ще си позволя отново да имам високи очаквания към създаваните от Apple иначе красиви неща. Защото не мога да си представя какво точно ще те накара да покажеш невероятните хардуерни възможностите на новия си смартфон с игра.

Преди Apple значеше нещо друго. Apple позволяваше на хората да създават, а не се фокусираше върху превръщането им в консуматори. В Apple ръководещ беше перфекционизмът и търсенето на още по-доброто решение. А сега? Сега просто се търси най-търсеното решение.

Синхронизирането на имейлите с iPhone явно също не е било сред тях.

Една публикация на Иван Ралчев в Walking on the edge....

Реших да върна своя iPhone към заводските настройки – ей така, да започна на чисто. Свързах го към Mac-a, взех всички предпазни мерки и после натиснах „Restore“ бутона. Уверен в обмислената простота на процеса, просто се доверих на машината, за да мога да вечерям на спокойствие.

Няколко минути по-късно минах през поздравителните екрани на интерфейса на iOS 7, който само преди година не исках да приема. Вече съм свикнал и само бегло си спомням настроението си, когато го видях за първи път и първоначално отказвах да премина към новата версия на операционната система.

След като избрах 11-те приложения, които ползвам, и ги подредих на основния екран, тръгнах да търся в менюто на iTunes възможността да синхронизирам с iPhone настройките на някои от имейлите, които ползвам на Mac-a. С удоволствие си спомних колко лесно и удобно беше – ще сложа няколко отметки, ще натисна един бутон и изобщо няма да се чудя за пароли, за мейл сървъри и портове. След кратко търсене се зачудих дали пък аз не бъркам нещо, че не мога да открия нито отметките, нито бутона. Оказва се, че с Mavericks, най-напредничавата операционна система на пазара (след предстоящата Yosemite, разбира се), Apple са ни освободоли от едно удобно парченце от системата. Вероятно под някаква форма се опитват да пресъздадат работата му с помощта на своя iCloud, но засега неуспешно, поне между настолните и мобилните си устройства.

И тогава се сетих за любовта, която развих през 2007 с първия си Mac. И за всичките приказки за екосистемата, която те обвива в пелените на удобството и красотата – дотолкова, че чак забравяш за външния свят. Подвластен на случайността, докато се разхождах из една тема във форумите за поддръжка на Apple, попаднах на коментар на друг, леко разочарован потребител. Видимо на прага на яда си, почти потънал в света на беразличието, той е написал:

… и вече нямате стимул да създавате велики неща, „защото Стийв би искал това от вас“.

Без да търся мястото на покойния Стийв във всичко това, просто се чудя дали скоро ще си позволя отново да имам високи очаквания към създаваните от Apple иначе красиви неща. Защото не мога да си представя какво точно ще те накара да покажеш невероятните хардуерни възможностите на новия си смартфон с игра.

Преди Apple значеше нещо друго. Apple позволяваше на хората да създават, а не се фокусираше върху превръщането им в консуматори. В Apple ръководещ беше перфекционизмът и търсенето на още по-доброто решение. А сега? Сега просто се търси най-търсеното решение.

Синхронизирането на имейлите с iPhone явно също не е било сред тях.

Една публикация на Иван Ралчев в Walking on the edge....

Реших да върна своя iPhone към заводските настройки – ей така, да започна на чисто. Свързах го към Mac-a, взех всички предпазни мерки и после натиснах „Restore“ бутона. Уверен в обмислената простота на процеса, просто се доверих на машината, за да мога да вечерям на спокойствие.

Няколко минути по-късно минах през поздравителните екрани на интерфейса на iOS 7, който само преди година не исках да приема. Вече съм свикнал и само бегло си спомням настроението си, когато го видях за първи път и първоначално отказвах да премина към новата версия на операционната система.

След като избрах 11-те приложения, които ползвам, и ги подредих на основния екран, тръгнах да търся в менюто на iTunes възможността да синхронизирам с iPhone настройките на някои от имейлите, които ползвам на Mac-a. С удоволствие си спомних колко лесно и удобно беше – ще сложа няколко отметки, ще натисна един бутон и изобщо няма да се чудя за пароли, за мейл сървъри и портове. След кратко търсене се зачудих дали пък аз не бъркам нещо, че не мога да открия нито отметките, нито бутона. Оказва се, че с Mavericks, най-напредничавата операционна система на пазара (след предстоящата Yosemite, разбира се), Apple са ни освободоли от едно удобно парченце от системата. Вероятно под някаква форма се опитват да пресъздадат работата му с помощта на своя iCloud, но засега неуспешно, поне между настолните и мобилните си устройства.

И тогава се сетих за любовта, която развих през 2007 с първия си Mac. И за всичките приказки за екосистемата, която те обвива в пелените на удобството и красотата – дотолкова, че чак забравяш за външния свят. Подвластен на случайността, докато се разхождах из една тема във форумите за поддръжка на Apple, попаднах на коментар на друг, леко разочарован потребител. Видимо на прага на яда си, почти потънал в света на беразличието, той е написал:

… и вече нямате стимул да създавате велики неща, „защото Стийв би искал това от вас“.

Без да търся мястото на покойния Стийв във всичко това, просто се чудя дали скоро ще си позволя отново да имам високи очаквания към създаваните от Apple иначе красиви неща. Защото не мога да си представя какво точно ще те накара да покажеш невероятните хардуерни възможностите на новия си смартфон с игра.

Преди Apple значеше нещо друго. Apple позволяваше на хората да създават, а не се фокусираше върху превръщането им в консуматори. В Apple ръководещ беше перфекционизмът и търсенето на още по-доброто решение. А сега? Сега просто се търси най-търсеното решение.

Синхронизирането на имейлите с iPhone явно също не е било сред тях.

Една публикация на Иван Ралчев в Walking on the edge....

Реших да върна своя iPhone към заводските настройки – ей така, да започна на чисто. Свързах го към Mac-a, взех всички предпазни мерки и после натиснах „Restore“ бутона. Уверен в обмислената простота на процеса, просто се доверих на машината, за да мога да вечерям на спокойствие.

Няколко минути по-късно минах през поздравителните екрани на интерфейса на iOS 7, който само преди година не исках да приема. Вече съм свикнал и само бегло си спомням настроението си, когато го видях за първи път и първоначално отказвах да премина към новата версия на операционната система.

След като избрах 11-те приложения, които ползвам, и ги подредих на основния екран, тръгнах да търся в менюто на iTunes възможността да синхронизирам с iPhone настройките на някои от имейлите, които ползвам на Mac-a. С удоволствие си спомних колко лесно и удобно беше – ще сложа няколко отметки, ще натисна един бутон и изобщо няма да се чудя за пароли, за мейл сървъри и портове. След кратко търсене се зачудих дали пък аз не бъркам нещо, че не мога да открия нито отметките, нито бутона. Оказва се, че с Mavericks, най-напредничавата операционна система на пазара (след предстоящата Yosemite, разбира се), Apple са ни освободоли от едно удобно парченце от системата. Вероятно под някаква форма се опитват да пресъздадат работата му с помощта на своя iCloud, но засега неуспешно, поне между настолните и мобилните си устройства.

И тогава се сетих за любовта, която развих през 2007 с първия си Mac. И за всичките приказки за екосистемата, която те обвива в пелените на удобството и красотата – дотолкова, че чак забравяш за външния свят. Подвластен на случайността, докато се разхождах из една тема във форумите за поддръжка на Apple, попаднах на коментар на друг, леко разочарован потребител. Видимо на прага на яда си, почти потънал в света на беразличието, той е написал:

… и вече нямате стимул да създавате велики неща, „защото Стийв би искал това от вас“.

Без да търся мястото на покойния Стийв във всичко това, просто се чудя дали скоро ще си позволя отново да имам високи очаквания към създаваните от Apple иначе красиви неща. Защото не мога да си представя какво точно ще те накара да покажеш невероятните хардуерни възможностите на новия си смартфон с игра.

Преди Apple значеше нещо друго. Apple позволяваше на хората да създават, а не се фокусираше върху превръщането им в консуматори. В Apple ръководещ беше перфекционизмът и търсенето на още по-доброто решение. А сега? Сега просто се търси най-търсеното решение.

Синхронизирането на имейлите с iPhone явно също не е било сред тях.

Една публикация на Иван Ралчев в Walking on the edge....