Свети Теофан Затворник

Какво означава благоденствие? Непрекъснатостта на грижовното устройване на участта ни от Бога за наше благо. С какво да привлечем към себе си Божието благоволение? Какво означава веротърпимост? В държавата най-високо от всичко трябва да стои светата вяра, а всичко друго да се управлява от нея.

Идването на власт на всеки нов държавник е начало на нови надежди за Отечеството. Оставането на власт е осъществяване на тези надежди. Но какво така усилно желае народът? – Благоденствие. Какво желае и за какво така дейно се грижи държавникът? – За благоденствието на народа. Към какво са насочени всички усилия на държавните мъже? – Към това – да устроят благоденствието на народа.

Но какво толкова не достига, за да се осъществи най-накрая това благоденствие? Защо то остава винаги само в желанието, само в очакването, винаги предстои, като светъл предел на усилията, като място за успокоение от трудовете. И тогава това благоденствие не е ли само мечтано благо, и изпълненият с надежда стремеж към него не е ли само измама на самолюбивото сърце? – Не.

Благоденствието не може да бъде мечта, затова и така общо и така дълбоко в душата и сърцето на всички, само че трябва правилно да го разберем, да го очакваме в подобаващата мяра и да вървим към него по правилния път, а главно – да положим здраво основи за него и по никакъв начин да не си позволяваме да отстъпваме от него.

На падналия мъж – Адам, Господ е казал: проклета да е земята поради тебе; с мъка ще се храниш от нея през всички дни на живота си. И на падналата жена: ще умножа и преумножа скръбта ти: с болки ще раждаш деца (Бит. 3:17, 16). Следователно благоденствието като живот без беди – в доволство, покой и непрестанни утехи – не е участ на човека на земята. Няма да ни стигне нито умение, нито сили да променим това повеление на истинния Бог и да превърнем отново земята в рая, който сме изгубили.

Соломон усилено търсел благоденствие, изпитал всички пътища и средства за това и се уверил, че всичките му опори на земята не са здрави: всичко е суета... И до какво заключение стигнал? Бой се от Бога и пази Неговите заповеди, защото в това се заключава всичко за човека (Екл. 12:13). Това е всичко, което може да бъде твърдо в стремежите и трудовете на човека и на цели държави: да се боим от Бога, да се стремим да Му благоугодим, да подчиним и предадем себе си на Него, за да бъдем уверени, че истинският Бог е нашият Бог, и че ние сме негов народ. Това не изключва грижите и усилията за подобряването на своя бит, но посочва една неизменна основа при всички изменчиви случайности в нашата участ.

Не е ли възможно поне, ще си помисли някой, на това несъмнено Божие благоволение да основем надеждата си за щастлива всезадоволеност и непрекъснато благоденствие? – Не. На това се утвърждава не непрекъснатостта на благоденствието, а непрекъснатостта на грижовното Божие устройване на живота ни за наше благо, съществено и вечно, - и само толкова, а благоденстието е в Божията воля. Всеблагият Бог понякога наказва и онзи, когото обича, и бие този, който Му е приятен. Какво ни остава да правим? – В стремежа си към благоденствие, от което не можем да се откажем, повече от всичко да се стремим към благоугаждане на Бога, като предаваме участта си в грижовното разпореждане на Неговата Отеческа любов към нас, с увереността, че Той всичко ще устрои в нас към по-добро, да се постараем за това – Бог да ни има за свой народ, да ни обича, да не ни оставя, да не ни отхвърля. В Божието благоволение към нас е нашата благонадежност, в отхвърлянето на нашето отчаяние и гибел.

С какво да привлечем към себе си Божието благоволение и как да бъдем уверени в него? – Господ е дошъл на земята и е основал тук Светата си Църква, в която е обещал да пребъде във всички дни до свършека на вековете, нарекъл я е чиста дева, Своя невеста, скиния с човеци. И така, докато сме истински синове на Православната Църква – Божията скиния ще бъде в нас и Бог ще обитава сред нас. Той ще бъде наш Бог и ние ще бъдем Негови чеда. Свидетелство за тази синовност към Бога от наша страна по отношение на Бога е любовта къв светата вяра и любовта към устройването на частния и на общия живот според духа на тази вяра и указанието на Църквата. Докато я има тази ревност, ще го има в нас и онова, което е приятно на Бога, което привлича милостта Му и довежда до нас благоволната Му грижа – и Той никога няма да ни остави. Наистина, и при това може да има грехове, и частни, и общи, може дори силно да разгневяваме Бога, но това ще предизвика само изправително наказание, а не разрушително и изтребващо отхвърляне: Господ ще ни накаже и ще ни помилва.

След всичко казано, виждате ли в какво е бичът за народа и окончателното подриване на всички основи на благоденствието му?! – В това, ако охладнее в него духът на ревността към светата вяра и богоугодния живот. В съответствие на това, доколко ще нараства това охлаждане, ще се отдръпва от него Божието благословение и ще се приближава Неговото отхвърляне. Когато съзрее охлаждането – ще бъде произнесено и окончателното отхвърляне, а с него ще последва и всяко безредие, смут и гибел. Така, понеже си хладък, и нито горещ, нито студен, ще те изблювам из устата Си (Откр. 3:16). И така, ревнителите и устроителите на народното благоденствие трябва да се грижат преди всичко за това – равнодушието към вярата и Църквата (индиферентността) да не обхване цялото отечествено тяло, и следователно, да отстраняват всички начини, които могат да предразполагат, довеждат и хвърлят народа в тази бездна.

Кои са тези начини? – Твърде много са, но ето най-главните...

Преди всичко, неправилното понятие за веротърпимост и действие според него. Истинската веротърпимост искрено обича и благоговейно почита единствено своята свята вяра, ревнува за чистотата и славата ѝ, радва се на нейното въздигане; но при това дава място близо до нея и на други вери, не защото ги счита за равночестни и спасителни, а поради снизхождение към немощите на заблуждаващите се. Тя не притеснява, не гони, не преследва, но заедно с това не пропуска случай с любов да посочва заблуждението и да предлага според свободното убеждение и съвестта да се избере по-доброто. Само такава търпимост е уместна в нашето Отечество, където според основните държавни закони господстващата вяра е светата православна вяра. Господстващата, следователно, издигаща се над всички други, навсякъде и във всичко видима, преминаваща във всички отрасли на народния живот, всичко направлява, освещава и оживявава. Тя е радостта на народа, окрилеността на духа му, пробуждането на високи пориви. Православното правителство търпи не своето православие, което е любимо, почитано и въздигано, но покрай него търпи други вери, като ги държи обаче в сянка. Докато у нас се спазва този ред, няма защо да се страхуваме от охлаждане към вярата и, следователно, от това Бог да ни отхвърли.

Но за нещастие, веротърпимостта може да приема лъжлива насоченост и опасни и пагубни отклонения от своето значение. Може да се създаде такова положение: да се търпи вярата въобще. Това предполага, че обществените деятели са заети с други, по-значителни неща, а вярата търпят само от снизхождение, допускат я като дело незначително, несъществено, не лошо, но не и толкова ценно, че да се занимават с нея. Може да бъде постановено и такова правило: да се търпят всички вери, тоест еднакво да се цени всяка вяра, без да се дава преимущество на никоя, като всички те бъдат поставени на един ред, на едно ниво.

Където е прието първото направление, там писмено и устно казват: вярата е дъщеря на небето, а ние сме земни; нямаме работа с нея, нека и тя да не се меси в нашите дела. На нас са ни нужни граждани, а не жреци, обществени деятели, а не мисионери. Където е прието второто направление, там казват и пишат: вярвай както искаш, само бъди верен и честен. Нека капището и минарето, синагогата и църквата еднакво да се издигат, само да не си пречат едни на други и да не смущават обществения ред.

Първото направление издава неверие, а второто показва липса на всякакво убеждение и лъха на мъртво безразличие във вярата (индиферентност). И едното, и другото са пагубни за благочестивия живот на народа, а у нас освен това са държавно престъпление, като нарушаване на основополагащо държавно постановление и, следователно, на основополагащите условия на държавния живот. Такива положения и мисли, като достигнат до слуха на народа, хвърлят сянка върху почитаната от него вяра и разколебават любовта му към нея, замътняват понятията му за нея, поставят и в нерешителност и недоумение, охлаждат го и го отчуждават от нея. И това е толкова по-успешно, колкото по-открито и гласно такива начала влизат в порядките на живота, в писмеността, възпитанието, обичаите, разговорите. Вследствие на това неизбежно ще се умъртви духът, ще се прекратят делата на самоотверженост, ще отслабне енергията. Всичко ще стане вяло, устремено надолу, земно. Тогава народът ще бъде мъртъв труп без дух на живот. А тогава какво друго да очаква, освен презрение от хората и отхвърляне от Бога? Ето от това нека ни избави Господ!


Второ, неправилната насоченост на дейността на народа, на неговия труд, грижи, или, както казват, неправилното развитие на стихиите на народния живот.

Обществото или държавата е по състава си като човека. Както човекът има духовна и телесна страна, така има духовна и телесна страна в държавния живот. В човека духът знае Бога, бои се от Него, старае се да Му благоугоди, ревнува за спасението на душата и се готви за вечността, а тялото иска храна, дрехи, жилище, благосъстояние, изгодно положение навън и прочее.

В държавата духовната страна съставлява светата вяра с всички свои спасителни действия и установления, а веществената – всички начини за постигане на външно благосъстояние: земеделие, промишленост, изкуство и други.

Както у човека главната грижа трябва да бъде насочена към духовния живот, а под ограничения от нейна страна – след това и към телесния, така и в държавата над всичко трябва да стои светата вяра, а всичко друго трябва да ѝ се подчинява и да се управлява от нея. Това е закон или образец (норма) на правилното развитие на стихиите на живота – и на човека, и на народа!

Както у човека, когато той се грижи изключително само за тялото и за телесното, духът отслбава и угасва, така и в държавата, ако цялата грижа е насочена само към външното, вещественото, вярата неизбежно отслабва, намалява и накрая съвсем изчезва.

Представете си, че в някаква държава пред очите на народа се изгражда начинание след начинание, и всичко с цел благоустрояване на външния вид, излизат книги след книги, и всички те са ту за земеделието, ту за съобщителните пътища, за фабриките и прочее и прочее, в обществото каквито и разговори да се водят, те са все за това, навсякъде наоколо се виждат тичането, грижите и суетата все за същото, като че ли освен земята няма нищо и освен земните надежди няма какво да се очаква. Какво трябва да се случи тогава с този народ, особено ако и всички порядки на семейния и гражданския живот също не напомнят за нищо висше, всички начини за прекарване на свободното време са насочени само към утешения и удоволствия, а там се срещат забавления, в които очевидно не е взета под внимание съобразността им с духа на вярата, какво трябва да стане с настроеността на този народ.

Същото, което става в човека, когато той храни и топли само плътта си, тоест отслабване на духовната страна, или казано иначе охладняване към вярата. Защото при такъв ред на нещата естествено ще се отклони вниманието на народа от светата вяра, ще се изземе времето, което преди е било посвещавано на нейните дела, ще излязат на преден план други дела и ще заличават лика на Църквата; народът ще отвикне от нея, ще охладнее към нея, ще я разлюби и накрая съвсем ще я забрави.

И ще започнат тогава някои, като обществено мнение, гласно да изразяват такива мисли: областта на вярата е идеална (невидима); ние се придържаме към по-твърдото, положителното, както и сегашният век е по-положителен, а други ще добавят към това: идеалното е свят на призраците на фантазията. Така вълна след вълна отблъскват давещия се от брега, докато го погълне морската бездна! Може би още задълго ще остане външната форма на живота според вярата, но какво ще означава това без вътрешния дух на вярата? Ще угасне духът на вярата – и народът ще стане негоден пред Бога и ще бъде отхвърлен пред лицето Му. А какво може да очаква отхвърленият от Бога, освен неустроеност, разделение, робство и разпръсване! И къде е началото на тази беда? – В това, че направилно е уредено делото на развитието на стихиите на народния живот, като е забравено, че народът не е само тяло, но и дух. И така, като се полагат усилията за благоденствието му, може – навярно не преднамерено, но не и без вина – да се унищожат и разстроят истинските устои на това благоденствие.

Също към това довеждат/водят множество други, нищожни на вид, но силни по увличащата си сила дела и навици. Това са лъжливият срам, заради който се скриват делата на вярата и се показва само светскост и свободна независимост от всякакви ограничения, откритото пристрастие към новото и гласното неразположение към старото без различаване, излишните претенции, проявявани, от онези, които са признати за образовани, без да се вниква в свойствата на тяхната образованост, пристрастието към модите, забавите, остроумията, насмешливостта, карикатурите, празнословието, губенето на време и прочее... всичко това са дребни навици, но тъй като те се забелязват най-много в кръга на видимите неща, то пораждат подражание и по такъв начин навлизат в живота и го управляват, а като се изразяват в различни правила, съставят кодекса на законите на света или са основополагащи за общественото мнение. Къде може да се чуе например: така е прието... какво ще кажат? Може ли образованият човек да...? Това е остаряло... сега са други времена, и прочее? Очевидни предразсъдъци, от които обаче никой не се старае и не счита за необходимо да очисти себе си. Такъв е духът на времето – бездушен, пред който всичко се прекланя и който колкото повече разширява областта си, толкова повече разпространява мъртвост, като превръща разумните хора в автомати, движещи се неизвестно по чия сила и по чия заповед и предначертания. Духът на времето е духът на княза на века. И за всеки е разбираемо колко естествено е той да се стреми да угаси духа на вярата в Господа, Който е разрушил неговата власт, да отчуждава от Църквата и да вселява в нея хлад и равнодушие. Всичко това така и става; и злото расте все повече и повече, като преминава от висшите към низшите (слоеве), от столиците в градовете и селата, докато не достигне до всички и не състави от всички един отхвърлил Бога и отхвърлен от Бога народ.

Ето от кои страни може да ни заплашва опасност!

Който стои на пристана съобразява всичко, което може да се случи по време на плаването, и който плава по безопасни места, като знае къде пред него има подводни камъни, не изпуска това от мисълта си и внимателно се стреми да насочи кораба си така, че да не попадне на тях по непредпазливост. Да се молим Господ, на всички, които участват дейно в управлението на нашия отечествен кораб, да дарува и очи – да виждат, и умение – да заобикалят подводните камъни, стоящи на пътя на неговото плаване, (да се молим) толкова, колкото всички ние имаме желание и добра воля. Да им даде Господ памет за просто изреченото от Него правило: това трябваше да правите, и онова да не оставяте (Мат. 23:23).

Ние имаме много грижи, начинания; но всичко това е кръг от дела, които няма нужда да бъдат изоставяни. А какво трябва да правим? – Така да водим делата си, че чрез охладняване към светата вяра да не изгубим Божието благословение, защото то е извор на всяко благо. Но, благодарение на Господа, ние имаме твърдата увереност, че такава беда не може да ни постигне. Най-първото и най-горещо желание на нашия благочестив Император е светлината на вярата да осветява все повече и повече и умовете, и сърцата на народа. Народът обича светата вяра и тя му е по-скъпа от всичко. Какво ни остава? – остава ни да действаме според желанието на нашия Император и съобразно с духа на народа, без да изоставяме полезното, но и без да жертваме заради него необходимото.

Да приемат всички държавни мъже напомнянето за това и от лицето на Църквата, подкрепяща ги с молитвата си в това свято дело. За което тя и не престава да моли милосърдния Господ, като знае, че отправените мисъл или желание от душата не достигат до онзи член на тялото, към който са насочени, ако не действа посредстващ орган, и че слънчевият лъч, устремен към предмета, няма да достигне до него и няма да го освети, ако някое тяло го пресече или го отклони в друга посока. Амин.

Светител Теофан Затворник - Слово при възкачването на престола на Негово Величество император Александър Николаевич - 1859 г.


Източник: sveta-gora-zograph.com

Житие на св. Теофан Затворник