(http://ivo.bg/)
Западен поглед върху залеза на свободата на Изток
Когато завършвах книгата „Течна дружба” през 2011 г. направих опит да се свържа с Робърт Конкуест, но се отказах, разбирайки за пределната му възраст. Надявах се да го разговоря по телефона за България и отношенията с СССР- от статията по-надолу ще разберете защо .Така и не успях, въпреки, че имах необходимите възможности за контакт. Не исках да безпокоя любезната му съпруга, чрез която, както ми казаха, той осъществява подобни връзки с „любопитни”, като мен.
Смея да добавя към представянето му в уважавания портал „Култура”, откъдето пък „Дневник” препечатва откъса, скромното ми мнение, че Конкуест не е просто известен, а вероятно е най-добрия анализатор на комунизма в неговата цялост сред западните специалисти по темата. Отгоре на всичко има личен опит от първите дни на съветската окупация на България. И е жалко, че тъкмо в България това не само не се знае от масовия културен човек, но и практически Конкуест е непознат в превод на български език..
Днес се радвам, че мога да компенсирам това мое разочарование със статията му, поместена в сайта на в. „Дневник”.
Съветските митове (I)
“Дневник” препечатва от портала “Култура” първата част от “Съветските митове” на Робърт Конкуест – един от най-известните съветолози в годините на Студената война, критик на комунистическите режими и техните привърженици на Запад.
ГОЛЯМАТА ГРЕШКА: СЪВЕТСКИТЕ МИТОВЕ И ЗАПАДНИТЕ ЗАБЛУДИ
1.
Лековерието към съветския феномен, проявено от западните интелектуални и близки до интелектуалните среди през 30-те години, а в известна степен и след Втората световна война, е казус, който заслужава специалното внимание на изследователите на мисловните отклонения.
Отдавна, а в известен смисъл и до днес, фактологичните доказателства и разумните аргументи се сблъскват в стената на предварително създадените концепции не само по отношение на Съветския съюз и неговите производни държави, но и по отношение на цяла поредица свързани въпроси.
Заблудите на наивниците от Великобритания, Америка и други страни, повярвали в съветските митове, са описани в задълбоченото изследване на Пол Холандър, както и в други книги (макар и материалът да е толкова богат, че за него да може да бъде съставена малка енциклопедия). Затова намерението ми тук е само да покажа как и защо се стигна до това отклонение, да опиша различните му проявления и да задам един важен въпрос – дали този феномен или друг, подобен на него, е възможно да се повтори отново и така да постави под въпрос нашето бъдеще?
Вече разгледахме атмосферата на неуместен романтизъм и неуместен рационализъм, които – заедно или поотделно – създадоха основата за този подход към съветския феномен.
По отношение на рационализма Джордж Оруел дава пример с ранното мнение на Бърнард Шоу за руската революция. Воден от своя “безчувствен рационализъм”, Шоу вижда в Ленин и неговите последователи единствено разумни хора с добре обмислена програма, което става причина да обвини Чърчил във фалшивото им демонизиране, тъй като те не били нищо по-различно от делови и рационални човешки същества. Оруел коментира това мнение с думите, че независимо дали човек ги приема като ангели или демони, единственото сигурно нещо е, че те не са били разумни същества.
По-романтичната, но не по-малко разрушителна мотивация за тези самозаблуди често е плод на добри намерения, което е пословично грешен подход. Носителите на тази самозаблуда приемат социализма като средство за постигане на по-добро и по-хуманно общество. Но те не обръщат внимание, че социализмът не е синоним на хуманност, а конкретен социален и политически механизъм за създаването на това общество.
Така удобната дума “социализъм” се превърна в огромен мисловен капан. За три или четири последователни поколения тя означаваше политическа и икономическа система, свободна от вина. За тях обществото, а не отделната личност, трябваше да ръководи (и ръководеше) съветската икономика. И по-точно, тъй като обществото не може да прави това, ръководството трябваше да бъде поверено на държавата. Във всеки случай резултатът трябваше да бъде краят на “капитализма”. Ленин, Сталин и техните последователи настояваха, че са носители на “социализма”. Защото те произхождаха отчасти от старото социалистическото движение. До средата на 30-те години капитализмът и частната собственост наистина бяха разрушени в Съветския съюз. А какъв друг можеше да бъде този нов некапиталистически ред, ако не социализъм? Това схващане се наложи в съзнанието на мнозина на Запад през следващите тридесет или четиридесет години.
Този етически аргумент, ако може да бъде наречен така, имаше следната логика:
1. В капитализма съществува голяма несправедливост;
2. Социализмът ще сложи край на тази несправедливост;
3. Следователно всичко, което насърчава социализма, трябва да бъде подкрепяно;
4. Включително и всяка несправедливост.
Идеята за социализма се настани трайно в съзнанието на много хора от предишните поколения. Дори те да не приемаха неговата марксистка версия, дори да не се основаваха на ясна идеологическа теория, в своите по-малко догматични версии тази идея си остана повлияна от марксизма, наложен в цялостната интелектуална атмосфера. По-конкретно тази идея се основаваше на мнението, че социализмът е не само по-добър и справедлив социален ред, но е също по-модерен, по-напредничав и представлява по-висок исторически етап. Привържениците на съветското общество на Запад бяха хора, убедени в нехуманността на техния собствен икономически и социална ред и повярвали във възможността по-доброто общество да бъде изградено чрез държавната мощ. Те виждаха в съветската система едновременно антикапиталистическа и общоприемлива формула за социална реорганизация. Навсякъде Съветският съюз и комунистите като цяло бяха приемани като част от “левицата”. Така възникна разделителната линия между тези, които подкрепяха “системата” – консерватори, социалдемократи (“реформисти”) и други подобни, и привържениците на нейното събаряне. (Когато Хитлер, от друга радикална гледна точка, протяга ръце към властта, той разделя своите опоненти на привърженици на das System и на външни врагове – по-конкретно комунистите). Хората, загрижени за хуманността, започнаха да възприемат “социализма” като нейно олицетворение, а по-късно, когато първоначалната цел вече беше изчезнала, започнаха да приемат цялата структура като нещо необходимо. (…)
Така се създадоха предпоставките за един трудно обясним мисловен скок от критиката на недостатъците на капитализма към приемането на Съветския съюз за модел за подражание. Линкълн Стефънс беше един от най-непримиримите критици на политическата и финансовата корупция в Съединените щати. Как стана възможно той да отиде в Русия през 20-те години и да каже: “Видях бъдещето и то съществува” по отношение на един терористичен режим, който в този миг едва оцеляваше? Демократичните медии, разбира се, са призвани да критикуват собственото си правителство, да изобличават грешките и провалите на собствената си страна. Но когато това стане причина за пренос на лоялност към една далеч по-лоша и напълно враждебна култура, или поне за нейната почти безкритична защита, включително за възприемане на стандартите на тази култура, това вече се превръща в тежко бедствие.
Робърт Конкуест
[Портал "Култура"]
През 30-те години атмосферата в тези кръгове беше доминирана от отричането на сбърканата и изтощена, според тях, западна политическа и икономическа система (“капитализма”), която по това време бавно се възстановяваше след кризата.
Съществува мнението, че една мислеща личност не дължи лоялност на своята страна или култура, защото е чиста случайност, че личността се е родила в тази култура. Напротив, тя трябва да може да се издигне над тези предразсъдъци, да използва силата на независимото си съждение и преценка, за да открие най-достойната кауза или страна в света, на която да посвети своята лоялност.
Днес вече е известно, че този чисто абстрактен мотив, това изтръгване от корените, се случва много рядко. Както отбелязва Албер Камю по отношение на френските съветофили, те не толкова харесваха руснаците, колкото “чистосърдечно презираха част от французите”. Като цяло хората не могат да се изтръгнат от корените си, макар и да си мислят, че са го направили.
Много от тези хора, които пренесоха своята вярност към Съветския съюз, могат да бъдат описани като предатели на своите страни и на демократичната култура. Но тяхната най-сериозна грешка беше още по-дълбока. Въпреки че се приемаха за носители на независима мисъл, способни на свободни избори, те пренебрегваха собствените си критерии. Те не приеха многобройните доказателства, които през 30-те години вече бяха достъпни, за реалността на комунистическите режими. От тази гледна точка те се превърнаха в предатели на човешкия разум.
2.
Вярно е, че западните общества са имали и продължават да имат множество недостатъци. Но фетишизирането на комунистическия ред пропуска, както казва Лешек Колаковски, че комунистическите общества притежаваха повечето от нашите собствени недостатъци, но в по-остра форма, а твърденията (например) за по-добро здравеопазване бяха измислица. И преди всичко, че в по-широка перспектива недостатъците в западното обществено тяло, колкото и да са тежки, са само видими и неприятни белези по кожата, а не рак, поразил жизнените органи, каквито те бяха в съветското общество.
Съществуват и други причини или по-скоро извинения. Комунистите бяха, или се представяха, за най-непримирите опоненти на нацизма и за най-твърдите поддръжници на демокрацията по време на Испанската гражданска война, което предизвика симпатиите (макар и естествено не пълното им приемане) на либералите, социалистите и умерените хора из целия Запад. Комунистите разполагаха с подкрепата на мрежа от международни контакти, между които и много западни журналисти, докато привържениците на Франко имаха ограничена публика, както и анархистите, левоцентристите от Работническата партия за марксистко обединение и тази част от мадридското правителство, която беше настроена подозрително към комунистите и беше подложена на натиск от тях (местните комунистически лидери, макар и често против волята си, бяха принудени да следват указанията на своите съветски “съветници”). Така че потискането на некомунистическата левица в Барселона през 1937 г. беше прието в Америка и Европа почти изцяло от комунистическа гледна точка. А видимата подкрепа на Съветите за демокрацията и свободата в Испания напълно отклони вниманието от пълното потъпкване на всичко, наподобяващо демокрация или свобода в самия Съветски съюз.
Другият фактор, който не може да бъде пренебрегнат, е модата. Макар да е с неясна концепция, тя съответства на цялостната атмосфера, осмяна по-късно като “радикален шик”. Адептите на тези идеи бяха възприемани като по-съвременни, в крак с модата, за разлика от простолюдието – част от тази мода беше радикалното отхвърляне на “буржоазията” и на всичките й прояви.
Така съветофилията се превърна в екстравагантен пример за радикалните догми, които се разпространяваха през 30-те години в страните със свобода на словото и печата. Необходимо е да се напомни, че по същото време психоанализата се наложи като единствено и неоспоримо обяснение на човешкото поведение. Всъщност, макар марксисткият и фройдисткият възглед да са логично несъвместими, по това време много образовани хора успяваха да вярват и в двете или поне в отделни техни концепции. И двете притежаваха характеристиките на мисловна система или претендираха за система, която задоволяваше жаждата за сигурност – и двете твърдяха, че са научни и задълбочен. И двете доктрини настояваха, поотделно или заедно, че несъгласието с тях се дължи на предразсъдъци, вкоренени в съзнанието на техните опоненти, от сили, които могат да бъдат обяснени от избраните.
Разбира се, фройдизмът не може да бъде винен за комунизма, а и в Съветския съюз фройдизмът беше отхвърлен като буржоазно отклонение. И въпреки това, колкото и да е иронично, комбинацията между фройдистки и марксистки убеждения лесно може да се проследи в прокомунистическата и антизападна литература, включително и в някои от стиховете на Одън. Тя представя западната буржоазия или управляващата класа като цяло не толкова като достойна за презрение, а като застаряваща, декадентска, изчерпана и осъдена, а (наред с всичко останало) и като импотентна. В известна степен този възглед продължи да съществува и след Втората световна война. Един ляво ориентиран журналист, мой познат, подпийнал по време на прием, се обърнал към един херцог, някъде от Севера, с думите: “Каква е ползата от теб?”. И най-много се ядосал на твърдението, изказано от един общ познат: “Казват, че е добър в леглото”.
3.
Друга причина за тези самозаблуди беше обикновеното тесногръдие. Хората просто не можеха да повярват в ужасите на сталинизма. Много по-лесно беше тези разкази да бъдат приписани на реакционната мисъл – дори и когато стотици свидетели на тези ужаси започнаха да пристигат на Запад. Както по-късно отбеляза носителят на Нобелова награда, поетът Йосиф Бродски, мнозина на Запад не можеха да проумеят обхвата на съветския терор и репресии и предпочитаха да насочат моралното си възмущение към по-малко ужасните “мустакати полковници”. Тесногръдието повлия и западната академична общност, която продължи да създава изследвания, които в най-лошия случай приемаха Съветския съюз за разумна политическа система, не много по-различна от нашата. А тази експертиза оправдаваше мнението на просъветските среди у нас, които търсеха не реални събития и реални хора, а още по-малко реални реформи или мирен прогрес. Те искаха да сведат реалността до психодрама. За тях целият свят беше сцена, по-скоро амфитеатър, в който те самите изпълняват ролята на императора и неговата свита, а всички останали бяхме обикновени гладиатори или християни.
Тази мисъл ме кара да си спомня за просталинистките духовници, които се срещаха тогава, а и по-късно – като Хюлет Джонсън, настоятелят на църквата в Кентърбъри, който по някакъв начин успя да помири вярата си с лениновия възглед, че “всяка религиозна идея, всяка идея за Бог, дори всеки намек за идеята за Бог, е немислима клевета… зараза от най-отвратителен вид. Милиони грехове, лоши дела, физическо насилие… са далеч по-малко опасни”. Авторът на тази книга имаше възможността да види “червения настоятел”, докато той се шляеше из Балканите след Втората световна война. Той създаваше впечатление за огромна суета, с която искаше да каже: “Вижте ме, свободен съм от буржоазните предразсъдъци”.
Този свещеник не беше изключение. Отношението на голяма част от представителите на западните църкви към Съветите заслужава обстойно изследване – като например дейността на Световния съвет на църквите, който непрекъснато осъждаше нарушаването на човешките права по целия свят, с изключение на тези в комунистическите държави, въпреки всички опити на разумните делегати. По въпроса за Съветският съюз тези конференции приемаха линията, прокарвана от наложените от режима представители на тези църкви (почти всички, от които след това бяха идентифицирани със съответните псевдоними като агенти на КГБ).
Суетата беше особено видима в случаите като този на Бърнард Шоу (описан по-късно като “най-лекомисления епизод в историята”), когато в апогея на сталинския глад той се завърна от Съветския съюз и оповести, че населението е добре нахранено. Както и в този с приеманата за по-сериозна личност на Х. Дж. Уелс – друг член на фабианското движение, който беше враждебно настроен към комунизма и определяше Сталин като диктатор. Когато през 1934 г. Сталин му даде аудиенция, Уелс беше спечелен – предоверяването на собствената му преценка за хората го накара да каже за Сталин, че никога не беше виждал “по-прям, честен и достоен човек”, приписвайки тези качества на “неговото забележително влияние в тази страна, в която никой не се страхува от него и всички му вярват”. Уелс е забележителен пример за предоверяването на собствената интуиция, която го накара, подобно на мнозина други, да постави своята немалка публична тежест в услуга на Сталин. Това стана възможно благодарение на ласкателството към големите западни интелектуалци, на които им беше устройвано бляскаво посрещане, а към тях се отнасяха като към ВИП персони (което един ветеран комунист веднъж описа пред мен като “банкетна политика”). Така или иначе всяка измама изисква измамник и лековерник. Много от тези лековерници успяха да не забележат това, което виждаха, или по някакъв начин да превърнат неприятните гледки в нещо приемливо. Малкълм Мъгъридж разказва за квакерите, които аплодират парадите, за феминистките, въодушевени от гледката на жени, прегънати под тежестта на въглищата, за архитекти, изпаднали в екстаз от току-що построени, но вече рушащи се сгради. Много от посетителите на Съветския съюз са пристигали там с вече вградени в сетивата си потьомкински села. Думата мисловна нагласа е твърде силна, по-скоро става дума за мозъци като желе, готови да приемат формата, наложена от техния господар.
Както отбелязва Джордж Оруел: “Огромни събития като глада в Украйна от 1933 г., довели до смъртта на милиони хора, останаха напълно незабелязани от английските русофили”. И беше прав, че това беше огромно и непростимо интелектуално и морално престъпление.
4.
Сталин е бил последовател на Макиавели. Той се възползва от принципа, описан от някои изтънчени наблюдатели на човешкото поведение и предаден в английската литература от Хенри Филдинг в “Джонатан Уайлд”, чийто главен герой следва принципа, че “добродетелите са като скъпоценните камъни – лесно се фалшифицират, радват своя притежател, а малцина са тези, които могат да различат фалшивите от истинските”. В английската литература могат да се открият и други предупреждения срещу впечатлението, което Сталин създава пред Уелс и другите. “Някой може да ти се усмихва и пак да е злодей”. Много хора не проумяха нито една от тези мъдри мисли.
Заблудата и самозаблудата са съставните части на това опасно изкривяване на реалността и първото не можеше да се случи без второто. Тази заблуда понякога е била много груба – интересен е примерът с френския политик Едуард Ерио, два пъти министър-председател на своята страна, посетил Украйна през 1933 г. и след това отрекъл там да има какъвто и да било глад. Приготовленията за посещението на Ерио бяха описани от един посетител на Киев. В деня преди неговото пристигане хората били принудени да работят от 2 часа през нощта, за да почистят улиците и да украсят домовете си. Центровете за разпределение на храна били затворени. Опашките били забранени. Бездомните деца, просяците и гладуващите хора изчезнали. Местен жител добавя, че витрините на магазините били отрупани с храна, но полицията разпръсквала и дори арестувала гражданите, които се приближавали твърде много (а купуването на храна било забранено). Улиците били измити, в хотела на Ерио били донесени нови мебели, а служителите там получили нови униформи. Същото се случило и в Харков, където бил заведен да посети детски център. Разгледал музея на Шевченко и завод за трактори, участвал в срещи и банкети с украинските партийни лидери. А неговият (и на останалите) опит от провинцията бил ограничен до “образцови” колективи – като “Червена звезда” в околностите на Харков, където всички “селяни” били подбрани членове на комунистическата партия и на комсомола, добре нахранени и с хубави домове, където добитъкът бил добре нахранен, а навсякъде се виждали трактори.
Сталин и цялото му обкръжение познавали човешката слабост, от която големите западни личности се смятали за освободени – “Какво страхотно падане, о, братя…!”
5.
Сблъсъкът между съветската реалност и западните представи стана особено остър през 1933 г. Както видяхме, официалната съветска версия беше, че глад няма. От президента Калинин надолу всички твърдяха, че съобщенията за него са измислици на емигрантски, фашистки или буржоазни кръгове, които така се стремят да отвлекат вниманието на собствените си работници от тежкия им живот. Но съветската версия беше подкрепена от цяла поредица западни кореспонденти и наблюдатели на СССР. Най-влиятелен сред тях беше кореспондентът на “Ню Йорк Таймс” Уолтър Дюранти (който вероятно е бил изнудван от тайната полиция на хомосексуална основа).
В частни разговори с Юджин Лайънс и други Дюранти оценява жертвите от глада на 7 милиона души. Доказателство за противоречието между това, което той е знаел и това, което е съобщавал, се съдържа в телеграма от 30 септември 1933 г. от британския шарже д’афер в Москва: “Според г-н Дюранти населението в Северен Кавказ и по Долна Волга през последната година е намаляло с три милиона, а населението на Украйна с четири до пет милиона. Украйна е напълно обезкръвена. Според оценката на г-н Дюранти е напълно възможно през последната година до 10 милиона души да са загинали като пряко или косвено следствие от недостига на храна в Съветския съюз”.
Но американската публика научава не това, а заключението, че “всички съобщения за глад” са “преувеличение или вредна пропаганда”. А влиянието на неговите фалшиви кореспонденции е огромно и трайно.
Дюранти беше удостоен с наградата Пулицър за своите “безпристрастни и задълбочени кореспонденции за събитията в Русия”. Наградата му беше присъдена с мотива, че кореспонденциите му се отличавали със “задълбоченост, безпристрастност, категорични заключения и изключителна яснота,” което ги нареждало сред “най-добрите примери за кореспонденции от чужда страна”. Сп. “Нейшън” включи “Ню Йорк таймс” и Уолтър Дюранти в годишния си “списък на славата”, като ги описва като “най-вдъхновяващите, безпристрастни и четивни новини от една голяма световна държава, публикувани в някои от вестниците по света”.
На прием в хотел “Уолдорф Астория”, организиран по повод установяването на дипломатическите отношения между СССР и САЩ, бил прочетен списък с имена, всяко от които било аплодирано учтиво от присъстващите, докато споменаването на името на Уолтър Дюранти – както отбелязва Александър Уолкът в “Ню Йоркър” – “предизвика взрив от продължителни аплаузи… Човек оставаше с впечатлението, че в този миг Америка е признала не Русия, а Уолтър Дюранти”.
По същото време редица кореспонденти като Малкълм Мъгъридж предават реалните събития от първа ръка. Така западният свят се изправи пред два фактически напълно противоположни разказа за глада (както и за другите сталински жестокости). Защо интелектуалната класа в голямата си част предпочете да повярва на фалшивите? Това трудно намира разумно обяснение. Приемането на информация по въпрос, по който съществуват ярки противоречия, без това да предизвика изследване, е акт, който не може да бъде обяснен рационално.
За хора, които твърдят, че използват разума си, може да се каже, че е дълг, морален дълг, да изследват по-внимателно наличните данни.
6.
В дългосрочна перспектива академичните среди могат да имат дори още по-трайно влияние от хора като Уолтър Дюранти за разпространението на фалшиви истини, дори и само заради твърдението им, че притежават експертно познание и са безпристрастни търсачи на истината. Още повече, че те са приемани насериозно от политиците, медиите и обществото, а през целия съветски период всеки зле информиран човек на Запад, който се занимаваше с политика или беше редактор на издание, поддържаше поне по един т. нар. експерт, който подкрепяше неговите собствени предварително създадени мнения.
През 30-те години, точно когато съветската система се намираше в най-тежкия си период, за пръв път западните академици с най-високи позиции придадоха достоверност и прикриха истината за огромна група фалшификации.
Най-големите звезди, разбира се, бяха Сидни и Беатрис Уеб, доайените на западната социална наука, ръководителите на фабианското общество, основателите на Лондонското училище за икономика. Мотивацията на семейство Уеб е сравнително ясна и тя може да бъде разделена на две основни части, които под различна форма могат да бъдат проследени в цялото лишено от логика описание на Съветите на Запад. На първо място за тях, а и за останалите, “социализмът” беше обществото на бъдещето, в което правителството от името на народа ще изгради планова икономика с благотворни резултати. Те смятаха, че в СССР са видели социализма и, разбира се, това беше вярно. И това ги накара, както често се случва с академичните самозаблуди, да извинят някои от недемократичните реалности и да отрекат останалите. В резултат трудът им по жанр се доближаваше до литературата – това беше утопична фантазия, с която никога досега не беше описвана реална държава.
Втората мотивация на семейство Уеб продължи да съществува съвсем доскоро в някои академични кръгове – те приеха за истина фактите и цифрите, публикувани от самите комунисти. Мислеха, че избирателната система, профсъюзите и кооперативите съществуват реално, докато всъщност те съществуваха само на хартия.
Книгата на Уеб, възприета от сериозни западни учени като последна инстанция, е с обем от почти 1200 страници, написана е въз основа на продължителни проучвания, всички от които напълно излишни. Тя беше озаглавена “Съветският комунизъм. Новата цивилизация?”, но въпросителният знак триумфално отпадна във второто издание – то излезе през 1937 г., точно когато режимът беше в най-тежката си фаза на мрачен и всеобхватен терор.
Те обясняваха изселването на милиони семейства на “кулаци” с това, че “съветското правителство трудно би могло да действа по друг начин”, като добавиха възхищението си от това “колко силна трябва да е била вярата и решителността на тези хора, които в интерес на това, което смятат за обществено благо, са способни на такива решения”. Представят масовия глад като недостиг на храна на определени места – причина за който, така или иначе, бил “саботажът” от страна на селяните. За показните процеси в Москва те твърдяха, че самопризнанията на обвиняемите се дължали на “тяхното нормално и разумно поведение, както биха се държали и англичаните, ако тяхната сложна юридическа система не ги караше да следват рутината, която е полезна за обвиняемите, само когато съществува някакво съмнение във фактите”, че западните наблюдатели на процесите били убедени, че самопризнанията са доказателство за съществуването на реални заговори и че това е впечатлението, което оставя четенето на протоколите от процесите. В своята “безпристрастна и философска интерпретация” те стигат толкова далеч да твърдят, че и в Англия, и във Франция от векове имало заговори, че руските революционери по природа били заговорници и че Ленин предсказал още през 1922 г., че занапред ще има продължителен период на съмнения, несигурност, подозрения и предателства – “прогноза, чиято вярност московските процеси от 1937 г. доказали напълно”. Твърдят, че след революциите “по спорни въпроси е подходящо свободата да бъде ограничена”, като правят сравнението, че след Английската революция от 1688 г. католиците били лишени от избирателни права. Някой би могъл да възрази, че това все пак не е същото като масовото избиване.
За стотиците разстреляни заради убийството на Киров те твърдят, че тези хора “без съмнение били виновни за нелегално внасяне на бомби”, въпреки че единственото доказателство за това е официалното съобщение (наскоро всички тези хора бяха реабилитирани).
Книгата на Уеб съдържа подзаглавия като: “Възникване на комунистическото съзнание”, “Призванието на лидерството”, “Етичният прогрес в СССР”, “Увеличаване на благосъстоянието”, “Успехът на колективното земеделие”. Те говорят за “чувството за свобода и равенство” сред съветската нация.
Друг британски учен, влиятелният професор Харолд Ласки, споделя същото мнение за процесите, като особено възхвалява зловещия сталински прокурор Андрей Вишински, който правил това, което “щеше да прави и идеалният министър на правосъдието, ако имаше такъв човек във Великобритания”.
Забележително е, че както семейство Уеб, така и Ласки, имаха слаби познания по история и подхождаха към фактите от гледна точка на аналитичната социална и политическа наука. По-късно ще посочим и други примери за подобен подход, който води до продължителни и изтощителни, но по същество напълно безполезни, изследвания.
Друг водещ британски учен от този период не може да бъде извинен за такова арогантно невежество. Сър Бърнард Пеърс, един от водещите британски познавачи на Русия, отначало е противник на Съветите, но променя мнението си след като пристига в Москва през 1935 г., когато изведнъж усеща, че болшевиките “са Русия”. Той също възприема съветската версия за съдебните процеси, като прави собствен принос към тази нелепица – “множеството дословни цитати при всички случаи бяха впечатляващи”. И причината отново е невъзможността му да допусне, че официалните документи могат да бъдат пълна лъжа – ще видим, че това мнение продължава да съществува и през 90-те години.
Семейство Уеб не бяха марксисти, но те бяха ветерани на фабианската идея, която проникваше и променяше общественото мнение. Те бяха въодушевени от идеята за държавен контрол над икономиката и за социалистическо-интелектуален контрол над държавата – така че когато привържениците на Беатрис Уеб установиха контрол над Градския съвет в Лондон, лейбъристите в него бяха поставени под много по-строга дисциплина от колегите им в Камарата на общините. Тя, подобно и на друг социалист-фабиан Х. Дж. Уелс, по-рано също се беше изказвала положително за евгениката, макар и да не стигна толкова далеч, колкото Уелс, който изказа мнението, че неевропейските раси нямат бъдеще. Този позитивистки и авторитарен подход виждаше в СССР много неща, достойни за възхищение.
Какво може да се каже в заключение? Ясно е, че хора като семейство Уеб се възхищаваха на способността на Съветите да налагат идеите си. За тях, както и за много други, важи забележката на Оруел, че те винаги говорят как ще живеят хората под социализма – под тях, които ще бъдат отгоре. Те бяха по-слабо загрижени за хуманността на изповядвания от тях социализъм (въпреки че го видяха в СССР), отколкото за модерността, ефективността и другите характеристики на едно бъдещо общество. По отношение на “модерността” Русия наистина си беше (макар и това да не се дължеше на нейния нов господар) една изостанала държава. Но тя се опитваше – чрез плакатите, възхваляващи предимствата на трактора пред коня, чрез акронимите от ерата на телеграфа – да представи този прогрес за истински.
Дори съществувала специална операция, чиято цел била да представи живота в съветските затвори като нещо привлекателно – например затворът-образец в Болшево и крилото в затвора в Ленинград. Те предизвикваха ентусиазираните коментари на хора от Запада като Ленка фон Кьобер, написала книгата “Съветска Русия се бори с престъпността”. Семейство Уеб, Д. Н. Прит, Харолд Ласки и други известни британци приветстваха идеята за подобно прогресивно отношение към един стар социален проблем. Тези операции са били високо оценени по високите етажи на Кремъл. В публикувани наскоро документи от времето на късния сталинизъм се вижда как Политбюро, в пълен състав, изслушва доклад за “посещението на английската делегация от обществото на квакерите в индустриалната трудова колония под администрацията на Министерство на вътрешните работи в Московска област на 27 юли 1951 г.”. Един от тези прогресисти, Йежи Гликсман, изказал се позитивно за Болшево, по-късно се оказва в значително по-показателен за съветската практика лагер, който описва в своя книга след това.
В интелектуално отношение е отрезвяващо да разгледаме как някои от най-уважаваните имена в областта на философията, литературната критика, науката, изпадат във фундаментално опростенческа политическа схоластика, а твърде често и в мисловната идиотия на чистата съветофилия. Дори само това е достатъчно, за да бъде дискредитирано всяко твърдение, че концепциите, налагани в която и да било епоха от определени кръгове от интелигенцията, трябва да бъдат приемани сериозно, а не като симптоми, които изискват лечение.
7.
Всичко това доведе до пристрастяването на мнозина, в една или друга степен, към марксизма (не мисля, че “пристрастяване” е прекалено силна дума – би било добре някой да обмисли възможността да създаде терапевтична асоциация “Анонимни марксисти”). По тази причина мнозина започнаха твърдо да вярват на поредицата фалшификации за маркистките държави и особено за Съветския съюз.
Но нека първо отбележим, че е възможно да имаш радикални социалистически възгледи, без да бъдеш заблуден за съветския режим, или дори ако временно си бил заблуден, скоро да се освободиш от тези заблуди. Сред левицата анархистите никога не са виждали смисъл в марксистко-ленинската диктатура. Вярно е и обратното – че има хора с десни убеждения, които успешно са били заблудени от тези фалшификации – пример за това е американският посланик в Москва милионера Джоузеф Дейвис.
Но повечето от тези, които разпространяваха сталинисткия мит на Запад бяха – независимо дали комунисти или не – част от аморфната прогресивна интелигенция. Комунистическите партии на Запад не бяха единствените носители на радикалните социалистически идеи. Те обаче бяха най-добре организираните, както и най-добре финансираните. Най-добре финансирани благодарение на масираната съветска помощ. Най-добре организирани, защото възприеха ленинския квазимилитаристичен принцип на “демократичния централизъм”.
Но на Запад имаше хора, в една или друга степен привърженици на сталинисткия режим, които отидоха далеч отвъд членството в Комунистическата партия. Те произхождаха предимно от образованите класи – което само по себе си е доказателство за невъзможността на образованието да предпази своите възпитаници от абсурдни грешки. Що се отнася до учените, “политическата наука” не взима в достатъчна степен под внимание другите възможни причини за политическите заблуди – суетата, лековерието, изтънчеността във всичките им възможни комбинации и разновидности.
Но цялостната интелектуална атмосфера беше просмукана в по-голяма или по-малка степен от екстравагантни и погрешни концепции дори извън средите на тези, които вярно подкрепяха сталинската линия и виждаха фалшивия, а не реалния образ на Съветския съюз.
Трябва да отбележим колко рядко в миналото се е срещало това, което сега на Запад се смята за нормално човешко поведение. Хората на Запад често изключваха самата възможност за масовия сталински терор в Русия. Те не можеха да си представят, че една истинска държава може да стигне толкова далеч.
Превод от английски: Момчил Методиев
Виж всички новини от 2014/11/12