106. ВЕЛИКИТЕ ЕВРОПИЙЦИ – ОСКАР УАЙЛД

11/23/14 08:01
(http://asenov2007.wordpress.com/)

106. ВЕЛИКИТЕ ЕВРОПИЙЦИ – ОСКАР УАЙЛД

Пламен Асенов
29. 10. 14, радио Пловдив

Целия текст слушай тук – http://bnr.bg/plovdiv/post/100478498/velikite-evropeici-oskar-uaild

„Името му означава Див, но поезията му е питомна” – това е една от най-гадните литературни критики, на която някога съм попадал. Публикувана е през 1881 година в британското хумористично списание „Пънч” като отзив за „Стихотворения”, първата поетична книга на Оскар Уайлд – великият ирландски парадоксалист, който наистина разбуни естетическите и сериозно опита да разчупи моралните норми във викторианска Англия, заради което умря във Франция низвергнат и самотен.

Хор, по текст 1 на Оскар Уайлд

Превод: В танцуващата сянка на розовия храст стои момиченце, изваяно от слонска кост и с лъскавите си зелени нокти от нефрит то перлените розови листа подръпва.

В този текст на Оскар Уайлд картината може да се възприеме като почти идилична, ако не обърнем много внимание на детайлите, но до края, макар да остава цветна и красива, тя се изпълва с все по-зловещи визии. Така или иначе, не точно стихотворенията на Уайлд са онова, заради което светът го помни. Пиесите му, например шеговитата „Колко е важно да бъдеш сериозен”, и досега са на всички сцени. Благородните девици още помнят онази приказка – „Славеят и розата”, в която любовта побеждава, но това се плаща със смърт. Романът му е един единствен, обаче се казва „Портретът на Дориан Грей” и е носеща колони на модерната литературна епоха. Афоризмите му пък отиват толкова напред, че бележат друга важна за човечеството граница – те загърбват стария свят на парадокса и смело поглеждат в лицето на новия свят на абсурда, който вече се ражда, но ще се осъзнае напълно 50 години по-късно. „Всеки в края на краищата се оказва някой друг” – твърди Оскар Уайлд. Сигурен съм, че и досега, независимо дали е в рая или в ада, той се усмихва, щом се сети за тази си мисъл, чрез която веднага разбираме кой е самият той.

Деби Уизмън, Сюита от филма „Уайлд”

„Всички сме в канавката, но някои от нас гледат към звездите” – скромно заявява Оскар Уайлд. Как да му простиш такава скромност? Нито днес бихме му я простили, нито му я прощава тогавашното висше общество. То, както казва писателят, се състои изцяло от красиви глупаци и умни психопати, които знаят цената на всичко, но не и стойността на каквото и да било. Оскар Уайлд е краен индивидуалист, затова иска да бъде обичан от всички. Той е естет, който разглежда и продава не само идеите и литературните си творби, но и целия себе си, собствения си живот, като артистичен продукт. Той е мислител, според когото декадентството, презирано от мнозина като упадъчно явление, възхвалявано от други като гордост и постижение на модерния светоглед, всъщност е естественото състояние на неестествения околен живот. Оскар Уайл плува в упадъка като в собствени води. И накрая се удавя в него. „Единственият начин да се отървеш от изкушението, е да му се поддадеш” – твърди той в „Портретът на Дориан Грей”. Знае го, защото вече се е поддал.

Деби Уизмън, Сюита от филма „Уайлд”

Той се казва Оскар Фингъл О`Флайърти Уилис Уайлд. Роден е през 1854 година в Дъблин, Ирландия. Баща му, Уйлям Уайлд, е лекар, автор на значими книги – по медицина, но също по археология и ирландски фолклор. Майката на Оскар, Джейн Уайлд, е съпричастна към ирландското националистическо движение. Под псевдонима Сперанца, на италиански – „надежда”, през 1848 година тя издава поетична книга, посветена на въстанието на младите ирландци. В същото време е силно привързана към епохата на гръко-римската античност. Оскар расте в среда, пълна с култура, книги, картини, история, но и с настояще – в салона на семейството гостуват много известни хора. До девет години Оскар се обучава в къщи. Има френска бавачка и немска гувернантка, така че, освен ирландски и английски, знае и тези два езика. Когато е на 16, в Тринити колидж в Дъблин учи класически езици и култури, така че добавя старогръцки и латински в колекцията си. После отива в Оксфорд, където учи нещо, което на английски се казва Greats, широкоспектърна хуманитарна специалност, пак в територията на класическите езици, култури и философия. По това време Оскар Уайлд вече се превръща в истинско денди и типичен ексцентрик. Свикнал да бъде първи в колежа, в Оксфорд той получава първи шамар, като не е приет в Oxford Union Society, прочутото общество за дебати. За сметка на това пък, привлечен от тайнствените ритуали, странните регалии и контакта с известни хора, той е приет в масонската ложа „Аполо”. Масонството очевидно много му харесва. „Ще бъде наистина жалко да го изоставя, когато се откажа от протестантската ерес” – казва той по този повод. Тук са необходими разяснения. Първо, британското масонство има търкания с Рим, но е силно свързано с англиканската църква и членството в нея е условие за членство в общността. Второ, Уайлд е кръстен в англиканската църква, но все повече се интересува от католицизма и смята да се покръсти, затова нарича протестантството „ерес”. Малко по-късно той дори прави конкретни стъпки в тази посока, но в последния момент се отказва – вместо да се яви пред олтара, изпраща букет лилии. За смяната на църквата го възпират не заплахите на баща му, че ще му спре издръжка или протестите на Махафи, бившият му любим учител от колежа, а собственият му силен индивидуализъм. Интересът на Оскар Уайлд към католицизма обаче остава за цял живот и ден преди смъртта си той все пак получава тъй нареченото „условно кръщение” – форма, която се използва да се заобиколи догмата, че човек може да бъде кръстен само веднъж в живота. „Има нещо фатално в добрите решения – те винаги идват твърде късно” – пише самият Уайлд в „…..Дориан Грей”. За успокоения на грешната му душа, надявам се, че поне в този случай решението му е било добро и все пак – реализирано навреме.

Ирландска музика

Когато Оскар Уайлд е малък, майка му, която силно иска да има дъщеря, често го облича като госпожица. По-късно, вече в Оксфорд и след това, той носи необичайната за мъж от онова общество дълга коса, облича се доста екстравагантно, развива своите „естетски” и „декадентски” теории, най-упадъчната от които е тази, че изкуството се твори заради самото изкуство. Твърди, че „има само едно нещо, което е по-лошо от това хората да говорят за теб и то е да не говорят за теб”. За него заговаря цял Лондон, а и цяла Америка – първо, с поредицата от лекции върху новия английски естетизъм, която той изнася в Съединените щати, а после и с пиесите му, които бързо прескачат океана. По това време никой не се интересува от неговия хомосексуализъм, защото той още не се е проявил. Въпреки момичешките дрехи в детството, като млад мъж Оскар Уайлд си е хетеросексуален. Той от дете е влюбен във Флори Балкъм, която му разбива сърцето, като се омъжва за писателя Брам Стокър, авторът на „Дракула”. После Уайлд преживява нещастна любов с актрисата Лили Лангтри и щастлива, но кратка, с актрисата Сара Бернар. Известни са също многобройните му връзки с проститутки и се смята, че от тях хваща сифилис. На 25 Уайлд се запознава с красавицата Констанс Лойд, а три години по-късно и предлага брак. Междувременно прави всичко, за да излекува сифилиса си и лекарят го уверява, че това е станало. Констанс ражда сина му Сирил. Няколко години по-късно обаче става ясно, че сифилисът се връща. Тогава той прекратява сексуалните отношения с жена си и – вече 32-годишен – започва да се интересува от млади момчета. Разбира се, цялата работа е улеснена вероятно и от неговото класическо възпитание, и от силната му склонност към ексцентризъм, има сигурно и немалка частица директно предизвикателство към закостенелия морал на викторианското общество – много фактори се събират на едно място. Няма да влизам в повече подробности за сексуалния живот на един викториански хомосексуалист, по темата има достатъчно информация, защото Оскар Уайлд отдавна е една от иконите на британското, а и не само на британското гей общество. За живота и съдбата му като цяло обаче се оказва фатална връзката му с мъж на име Алфред Дъглас. Тази връзка отначало наистина е чисто сексуална, но после се превръща в истинска духовна близост, докато и двамата имат много други любовници. Бащата на лорд Алфред обаче, маркиз Куинсбъри, се опитва всячески да прекрати тази история, която го излага. Един ден той праща картичка, адресирана предизвикателно – „за Оскар Уайлд, позиращият содомит”. Това е пореден опит за публичен скандал и този път Уайлд завежда дело за клевета. Обаче маркизът е добре подготвен и довежда в съда мнозина млади мъже, които свидетелстват за сексуалните си контакти с Оскар. Тъй като по онова време в Англия хомосексуализмът е престъпление, той получава две години строг тъмничен затвор, които излежава реално. Щом излиза – болен, унизен и отритнат от всички, Уайлд заминава за Франция, където пише последната си книга – „Балада за Редингския затвор”. Рединг иначе е красиво градче на около 60 километра от Лондон, но в тамошната тъмница Оскар Уайлд пада, удря си лошо главата и се смята, че това стои в основата на острия менингит, от който умира няколко години по-късно. Погребан е в малко гробище извън Париж, но после е преместен в Пер ла Шез. На гроба на Уайлд е изобразен необичаен ангел – може би онзи, който му помогна да напусне тази наша сцена, чиято постановка, както сам твърди, е твърде слаба.

Призракът на Оскар Уайлд, песен от „Париж, обичам те”