Предимството на дилетантския блог е, че в него мога да се спирам на събития и теми и да го правя така, както историците не могат, а българските в частност и не щат. Не бих се впуснал обаче в девиации, на каквито е способен да се отдаде друг любител на науката - Реджеп Ердоан, освен ако, разбира се, не се добера до това, на което Тайип бей е.

През 1923 г. Османската империя, една от най-значимите държави в световната история, прекратява съществуването си. От края на 18. век империята е в устойчив упадък, причинен от особеното й обществено и държавно устройство и противопоставянето на всякакви реформи. Това й печели прякора "болният човек на Европа", всъщност крайно удачно име на ситуацията, в която тя е обречена да се разпадне от само себе си, но е поддържана на изкуствено дишане от Великите сили, докато решат как да си я поделят. Този момент настъпва с избухването на Първата Световна война, когато, вярно, империята вече е загубила почти всичките си владения в Европа и Северна Африка, но все още контролира огромни територии и ресурси в Месопотамия, Източното Средиземноморие и Арабския полуостров.

Очертавайки граници и сфери на влияние, събитията и договореностите след Голямата война оформят света такъв, какъвто го познаваме днес и приемаме за даденост. В решенията за съдбата на Югозападна Азия се коренят редица съвременни проблеми - от цените на горивата до международния тероризъм. Раждат се и куп нови държави, Турция например. Но преди това има да се случи много.

Първата Световна завършва с пълно фиаско за Османската империя - френски, британски и италиански войски окупират Константинопол, а гърците маршируват, вероятно смешно, по улиците на Смирна (демек Измир). Иначе чудесната История на Османската империя на Ахмед Садулов приключва изненадващо с Мудроското примирие, с което темата в познатата ми българоезична попуярна история бива изчерпана, а ти ще трябва да разчиташ на моя разказ за последвалите събития. Още преди да подкладат Арабското въстание с обещания за независима и обединена арабска държава в Леваната (виж историята на Лорънс Арабски), Великобритания и Франция си разпределят азиатските територии на империята със споразумението Сайкс-Пико - французите получават Сирия и Ливан, англичаните - Месопотамия и Палестина. Преди да излезе от войната Русия пък си е заплюла Константинопол, Тракия на юг от линията Мидия - Енос, контрол на Босфора и Дарданелите и югоизточния Черноморски бряг, подкрепяйки арменското национално-освободително движение. На Арабския полуостров се оформят кралство Хеджаз (по-късно анексирано от султаната Неджд за да се образува Саудитска Арабия) и независимото кралство Йемен. Повечето военновременни придобивки на Антантата се узаконяват със Севърския мирен договор, част от Версайска система от договори, какъвто е и Ньойският. Гърция и Италия се счепкват за Средиземноморското крайбрежие - Елевтериос Венизелос (на който от своя страна е кръстена главна улица във всеки гръцки град и селце) предявява претенции към цяла Тракия, чак до Стара планина, Константинопол и бреговете на Черно и Егейско море, но в крайна сметка получава само района около Смирна. Предвиждат се големи независими арменски и кюрдски държави, а зоните на влияние на Франция и Великобритания се простират толкова навътре в Мала Азия, че за турците остават само централна Анадола около Анкара и известна част от Черноморието около Самсун. Клаузите на Севърския договор обаче никога не се реализират в цялост.

Странно е, (извън по-скоро любопитната легенда за голямата му младежка любов с Димитрина Ковачева, докато е военен аташе в София през 1914 г.) колко малко в България се говори за Мустафа Кемал, най-важната фигура в историята на югоизточните ни съседи. Строгото му лице не просто гледа отвсякъде в Турция, цялата държава е изградена около неговите виждания и идеали и мърдане няма. Уж по-страшни диктатори като Хитлер, Сталин, корейските Кимове, Мао и Путин могат само да завиждат на продължителността и стабилността на култа към личността на Ататюрк.

Роден е през 1881 г. в Солун (баща му се казва Али Ръза, Али Ръза се казва великият везир в централното правителство по времето на сформирането на Националното движение, което иде да покаже колко безидейни са турските сапунки). Докато Мустафа е рожденото му име, Кемал не е фамилия (защото в Османската империя фамилии няма), а прякор, получен в детството и означаващ Съвършен. Цялата му кариера преминава в армията, като по време на Голямата война се издига до чин генерал-лейтенант. През пролетта на 1919 г. Мустафа Кемал паша е изпратен да координира разформироването на останалите османски военни части в Анадола. Неговите намерения обаче изобщо не са такива, а с ореола си на герой от Галиполската операция бързо се превръща в централна фигура на съпротивата срещу окупаторите.

Има нещо иронично в начина, по който всеки наследник на дълголетна династия (навсякъде по света и по всяко време), изпаднал в трудна ситуация, се оплита и безцеремонно потъпква онези национални интереси, в чието име е пратил хиляди на сигурна смърт, само за да спаси семейното богатство. Защото, ако търсим един пример за марионетка в историко-политическия смисъл на думата (по-силен и от наш Орешарски), то това е Мехмед VI в следвоенен Истанбул. През следващите месеци централното правителство сътрудничи изцяло на британците, като първоначално със законови промени се опитва да делигитимира Националното движение на Кемал, а в последствие създава халифатска армия за потушаване на първите бунтове. От другата страна националистите свикват Велико национално събрание в Анкара, а с помощта на руските болшевики Ататюрк въоръжава съпротивителните си отряди.

Турската война за независимост са всъщност 3 отделни войни, които Османската империя, или по-точно Анкарското правителство, води едновременно. Ако досега не си го направил, моментът е подходящ да се притесниш, че ще развържа голямата торба с бройки и дати. Но няма да си съвсем прав.

Във всеки случай, дали е така ще разберем чак следващия път, защото темата започва да става твърде дълга за един постинг.