110. ВЕЛИКИТЕ ЕВРОПЕЙЦИ – ХАЙНРИХ ШЛИМАН /част първа/

12/14/14 12:46
(http://asenov2007.wordpress.com/)

110. ВЕЛИКИТЕ ЕВРОПЕЙЦИ – ХАЙНРИХ ШЛИМАН /част първа/

Пламен Асенов
26. 11. 14, радио Пловдив

Целия текст слушай тук – http://bnr.bg/plovdiv/post/100490136/velikite-evropeici-hainrih-shliman-parva-chast

Хайнрих Шлиман е името на човека, който доказа, че най-красивите приказки на човечеството съвсем не са празни приказки, а истина. Той отиде на Егейския бряг и разкопа своята Троя, с което разкри, че Омир е още по-голям поет, отколкото беше смятан дотогава, показа историята на антична Гърция като още по-прекрасна и още по-трагична, отколкото всички я знаеха, очовечи боговете и обожестви хората, които и до днес участват в битките и драмите на древния Илион. Въпреки че направи всичко това по възможно най-погрешния начин, защото го направи, Шлиман обезсмърти и себе си.

Николаос Йоанидис, Илиада, песен на старогръцки

Превод: Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев, който донесе безбройни беди на войските ахейски, прати в подземното царство душите на много герои, тях пък самите предаде за плячка на стръвните псета, пир за грабливите птици.

Така звучат – на старогръцки и в превод от старогръцки – първите строфи от „Илиада” на Омир. Така започва онази дълга песен, която всеки от нас знае, независимо дали подозира това. Знаем я не само защото части от нея се изучават от всяко дете във всяко начално училище, но и защото цялата тази книга е основна нишка, втъкана в духа на европейската цивилизация и естетиката на световната литература. Хайнрих Шлиман също я знае, при това е влюбен в нея от дете. Той е роден през 1822 година в Германия, а тогава историите от древна Гърция и Рим все още са домашните приказки на Европа, всички ги считат за чист мит, за прекрасна измислица на умните гърци, която носи забавление, но и мъдрост. Когато е на 8, Шлиман получава като коледен подарък книгата „Световна история за деца”. В нея има илюстрация на Троя в пламъци, на която се виждат изобразени и дебелите стени на града. Както сам той пише – „тогава реших, че този град не може да изчезне току-така, че някой ден аз трябва да намеря тези стени и да ги покажа на света” – по детски наивно решение, което наистина определя живота му. Пътят до Троя обаче е дълъг. Когато е на 9, умира майката на Шлиман, а баща му, протестантски министер, нещо като половин пастор, го праща да живее при вуйчото. Детето ходи на училище, но прекъсва, защото се оказва, че баща му леко е бъркал в църковната каса, изгонен е от служба и не може да плаща за образованието. На 14 Шлиман постъпва като чирак в една бакалница и там среща за втори път детския си блян по Троя. Една вечер в бакалницата се довлича, вече пиян, някакъв мелничарски чирак. Той е ходил в гимназия и знае наизуст първите сто стиха от „Илиада” на гръцки. Хайнрих го черпи с ракия и като отплата за всяка чаша иска от него да му рецитира стоте стиха. След третия път мелничарският чирак е толкова пиян, че не само не може да рецитира вече, но и не иска никаква ракия. А Шлиман, без изобщо да пие, е също почти толкова опиянен от думите на омировата песен, които изобщо не разбира.

Маноар, Ахил – агония и екстаз

Правилно казват, че Съдбата с едната ръка дава, но с другата взима. И обратно – а това, обратното, всъщност става с Хайнрих Шлиман. Когато е на 19, в бакалницата той вдига тежък варел, пука кръвоносен съд и остава без работа. А всъщност остава без работа, за да тръгне по истинския път, отреден му от същата тази Съдба. Шлиман отива пеша до Хамбург и, обладан от дух на авантюризъм, се хваща прислужник на „Доротея” , кораб, който заминава за далечната и богата Венецуела. На излизане от Северно море обаче „Доротея” търпи корабокрушение. Шлиман е сред оцелелите, малката им лодка е изхвърлена на холандския остров Тексел, а оттам той отива в Амстердам. Консулът на Прусия му помага да стане банков куриер, а младежът сам бързо израства до секретар и до счетоводител в банката. После той постъпва на работа в голяма компания, която го изпраща за търговски представител в Санкт Петербург. В Русия Шлиман върши доста неща с живота си, не всички от тях съвършено почтени. Работата му дава свободно време и той започва да учи неистово всичко, каквото може, за да навакса пропуснатото – но най-вече учи езици. Твърди, че има собствен метод за това и май наистина е така. Разбира се, няма дълбоки филологически познания, но не съм сигурен, че някой може да познае на колко езика е способен наистина пълноценно да общува Хайнрих Шлиман. Четири? Пет? Осем? Предположете колко – преди да чуете изумителната цифра 14. Другото, което прави Шлиман в Русия, е, че започва да забогатява. Освен за холандската фирма, която първа го праща, той става представител и на още ред европейски компании, а сключва и сделки за собствена сметка. През 1850-та умира брат му Лудвиг, натрупал състояние от американската златна треска. Хайнрих отива в Калифорния, отваря банка в Сакраменто и за 6 месеца прави оборот от над 1 милион долара в търговията със златен прах. У местния агент на банка Ротшилд обаче възникват известни съмнения относно коректността на везните, с които Шлиман мери златния прах и, като се позовава на здравословни проблеми, през 1852-ра той спешно продава бизнеса и се връща в Русия. Вече с американски паспорт в джоба и много по-богат – но все още недостатъчно, за да реализира мечтата си да намери многовратата Троя – Шлиман междувременно се жени.

Макс Щайнер, саундтрак „Елена от Троя”, 2

В Санкт Петербург младият, едва 30-годишен, а освен това – богат и красив, Хайнрих Шлиман е добре приет в обществото и скоро среща Екатерина Лишина, за която се жени само след няколко месеца. Те имат три деца и на хартия живеят заедно 17 години, макар че реално доста рядко се виждат. През това време Шлиман се включва първо в бизнеса с индиго и отново увеличава богатството си – с цената, разбира се, на дълги пътувания и отсъствие от съпружеския дом и задължения. Междувременно избухва Кримската война, а предприемчивият немец завладява целия руски пазар на селитра, сяра и олово – трите основни съставки за производство на боеприпаси. От тази авантюра той вече прави наистина огромно състояние, което го задоволява и, освен че осигурява целия му бъдещ живот на богаташ, напълно гарантира и възможността да се хвърли в търсене на бленуваната Троя от любимите омирови песни. „Държах на парите, защото в тях виждах средство да изпълня единствената цел в живота си” – твърди Шлиман. Няма да направя грешката и да се впусна в разискването на въпроси от морално естество по отношение на общата негова почтеност, няма да питам дали постигането на заветната му цел за откриване на Троя частично или напълно оправдава онова, което е причинил на този или онзи, няма дори да ровя повече, за да науча какво конкретно е причинил. Например завинаги ще остане за мен загадка защо, когато по-късно Шлиман, вече световно известен покрай разкопките на Хисарлък и откритото „съкровище на цар Приам”, иска позволение да се върне в Русия, императорът парафира искането така: „Да се върне, ние с удоволствие ще го обесим”. Да залитна в тази посока значи да направя същата грешка, която мнозина критици правят и досега – наричат Шлиман „иманяр”, твърдят, че методите му на разкопки са „варварски” и „безскрупулни”, че едва ли не съсипва Троя, която всъщност иска да открие. Лесно е да се мерят старите дела с нашия нов, уж по-точен аршин – твърде лесно е, но надали е и твърде правилно.

Макс Щайнер, саундтрак „Елена от Троя”, 4

В началото на 60-те години Хайнрих Шлиман е вече достатъчно богат, за да се посвети на Троя – но добре съзнава, че не е достатъчно подготвен. За целта пътува много по света, изкарва две години като студент в Сорбоната и прави всевъзможни други стъпки, за да придобие максимални знания за Омир, Гърция, Троя и археологията. В интерес на истината, тогава археологията далеч не е системна, последователна и методична наука, както в момента, а е много близо до днешното иманярството, така че Шлиман просто няма откъде да научи някакви по-изтънчени методи за водене на разкопки. През 1866 година той изтегля капиталите си от Русия, за да ги инвестира в недвижими имоти в Париж и отива да живее там. Кани жена си да го последва, но тя отказва. Започва дълга процедура по един развод, за който продължава да има съмнения дали наистина се е състоял. Според руската църква двамата не могат да се разведат изобщо, затова го правят по някакъв закон на американския щат Индиана, като при това Шлиман лъже за местожителството си. Така или иначе, пътят на 45-годишния Шлиман вече е ясен и той казва: „Най-после имах възможност да осъществя това, за което цял живот бях мечтал – да посетя местата, където се бяха разиграли толкова интересни събития, да видя родината на героите, чиито приключения бяха изпълвали с възторг детските ми години”. Походът му към Троя обаче започва всъщност от обратната страна, оттам, където Омир свършва. Като един истински Одисей, който е липсвал от дома си дълги години, Хайнрих Шлиман отива първо на малкия остров Итака – вероятно за да чуе на място онези знаменити думи от втората велика книга на Омир, „Одисея”: „Музо, запей ми за този герой многоопитен, който странствува дълго, откакто порути свещената Троя, много поселища хорски видя и позна обичаи. Много страдания той по морето пустинно понесе – своя живот да спаси, а другарите в къщи да върне”…..

Омир, Одисея, старогръцки