Путин реабилитира пакта Хитлер-Сталин, защото иска да оправдае собствената си нападателна война. И подобно на Сталин, Путин също работи за срутването на Западния свят, твърди американският историк Тимъти Снайдър.

DW.de

Защо руският президент Путин реши да реабилитира пакта Хитлер-Сталин точно в момента, когато руската агресия в Украйна стана публичен факт? Американският историк и публицист Тимъти Снайдър припомня, че доскоро Путин по дипломатичен начин наричаше пакта „неморален”, сега обаче изведнъж силно се е развълнувал от съюза между двамата диктатори. Историческият ревизионизъм на руския президент не се появява случайно тъкмо сега, когато Русия възражда традицията на агресивните войни на европейска територия, смята Снайдър.

С ирония той отбелязва внезапно нарасналия интерес на Путин към историята и констатира, че Путин упорито се мъчи да пренапише руската история, като си фантазира за нея неща, които са му удобни. Тези му пориви особено се засилиха, откакто Москва води война срещу Украйна, пише Снайдър и дава примери: „Путин твърди, че руснаците и украинците всъщност били една нация в резултат от някакво загадъчно кръщене, което се било състояло преди повече от хиляда години на терена на търговска колония, населена от викинги-езичници и от хазари-юдеи. След като анексира Крим, той непрекъснато повтаря, че полуостровът винаги е бил руски. А в действителност в продължение на столетия Крим е сцена, на която се изявяват най-различни европейски култури.

Полуостровът придобива руски характер чак след 1944 година, когато Сталин пролива много кръв, за да прокуди оттам кримските татари. Неслучайно беларуският президент Лукашенко наскоро се пошегува, че по-правилно би било кримските татари да си върнат Москва, отколкото Москва да си връща Крим, защото Московия навремето е била всъщност протекторат на татарите.

Путин настоява освен това, че Русия трябва да се разширява на юг, защото там някога е съществувала област на име „Новорусия”. Президентът очевидно не е наясно с истинските исторически граници на тази област, но това е по-малкото зло. Голямото зло е, че неговата претенция за Новорусия е точно толкова основателна, колкото би била претенцията на Англия за Нова Англия (в САЩ), на Шотландия за Нова Шотландия (в Канада) или на Южен Уелс за Нови Южен Уелс (в Австралия)”, отбелязва Снайдър.

Логиката на Кремъл

Американският историк твърди, че напоследък руската пропаганда непрекъснато затъва в тежки противоречия. „Тя хем зове „упадъчния Запад” най-после да схване, че украинска нация не съществува, хем твърди, че украинците са ужасни националисти. Кремъл хем повтаря, че украинска държава не съществува, хем казва, че държавните ѝ органи потискат руското население. Че украински език не съществува, но руснаците са принудени да го говорят. Тези исторически манипулации сами по себе си са ужасни, а внезапното одобрение, което Путин дава на пакта Хитлер-Сталин, прави нещата още по-абсурдни. Защото този съюз оставя дълбок отпечатък върху европейската история от 20 век: тъкмо той даде на Хитлер възможност със съветска подкрепа да започне агресивна война срещу Полша. Така пактът Хитлер-Сталин всъщност се превръща в увертюра към последвалите трагедии, разиграли се както в Полша, така и другаде”, твърди Снайдер, като не премълчава, че един от аргументите на Путин притежава валидност.

Руският президент оправдава съюза между Москва и нацистка Германия със срамното поведение на Запада при съсипването на Чехословакия. Американският историк признава, че предателството спрямо Чехословакия на Мюнхенската конференция е било важна крачка по пътя към войната и към Холокоста. Според него обаче това изобщо не означава, че договорът между СССР и нацистка Германия трябва да бъде оправдан.

Снайдър стига до неочакваното заключение, че Путин всъщност разбира и дори оправдава и двете исторически събития: Мюнхенската конференция и пакта Хитлер-Сталин, защото те се вписват в неговата логика на сила и агресия, на геополитическо прекрояване на картите.

„Впрочем, руската кампания срещу Украйна от 2014 година удивително прилича на германската пропаганда срещу Чехословакия от 1939 година. И в двата случая като аргумент се използва етническият национализъм, измислят се някакви региони („Судетите”, „Новорусия”), а след употреба на сила се казва, че тези региони вече са подсигурени. Да не говорим за подкрепата за сепаратистите, които не биха имали никакви шансове без външна помощ. Двете събития си приличат обаче най-вече по своята цел: да разрушат цялата европейска система, разрушавайки една отделна европейска държава”, пише Тимъти Снайдър.

Американският историк смята, че Путин е имал два възможни сценария: „В първия от тях Москва предлага на Полша да поеме историческата роля на Германия и да се включи в подялбата на Украйна. Да, обаче във Варшава изобщо не взеха на сериозно тези предложения. Във втория вариант Москва се опитва да убеди Берлин, че за Германия е най-добре да влезе в ролята на „велика сила”, да потъпче правилата на ЕС и да се върне към онези порядки, които действаха между двете световни войни. За Германия това, разбира се, би било стратегическо малоумие – та нали страната дължи мощната си позиция тъкмо на своята интегрираност в ЕС! Въпреки всичко обаче германски държавници като Герхард Шрьодер и Хелмут Шмид изобщо не са далеч от такива идеи”, припомня Снайдър последните изказвания на двамата бивши канцлери.

Истината за дружбата с нацистка Германия

Американският историк развива още една своя теза: че Съветският съюз е участвал в две фази на Втората световна война, първо като съюзник на Хитлер, после – срещу него. „От 1939 до 1941 година Съветският съюз е съюзник на хитлеристка Германия, като ѝ доставя руди, нефт и храни и така ѝ дава възможност да води своите агресивни войни срещу Норвегия, Дания, Холандия, Белгия, Люксембург, но най-вече срещу Франция и Великобритания. В тази фаза от войната Сталин много се старае да се хареса на Хитлер. Когато Хитлер разваля договорката и напада СССР, Москва изведнъж се оказва от другата страна на барикадата – в коалиция с Великобритания, а по-късно и със САЩ. Съветската пропаганда обви в пълно мълчание първата фаза на войната, докато „подвигът на съветските хора” през втората фаза беше възхваляван до небето”, пише Снайдър.

След като хладно анализира цялата митология, натрупана около победата в така наречената „Велика отечествена война”, историкът стига до извода, че тази митология просто помпа самочувствие и легитимност, а хората в Русия и в Беларус и до днес живеят в замъглението на този патос. Когато величаеш победата над Хитлер, естествено е да премълчаваш, че той малко преди това ти е бил съюзник, припомня историкът.

Според него съветската историография не смята този пакт за престъпление (каквото той безспорно е), а – колкото и цинично да звучи – просто за „неправилно решение”: „Та нали тъкмо благодарение на него Германия успя да се доближи значително до съветските граници много преди юни 1941 година. Та нали тъкмо този пакт помогна на нацистка Германия да се превърне в онази могъща европейска страна, която едва не превзе Москва. След Втората световна война Съветският съюз искаше да го смятат за миротворец и именно поради това на живот и смърт отричаше факта, че е бил една от силите, които всъщност започнаха войната”, припомня Снайдър.

В неговата интерпретация именно агресивната война, която води днешна Русия, е причина да се сменят акцентите и интерпретациите на Втората световна война. Днес за Путин е важна не толкова отбранителната война от 1941 година нататък, колкото нападателната от 1939 до 1941 година. Снайдър припомня, че между 1939 и 1941 година, когато СССР и нацистка Германия бяха приятелски държави, в съветското общество никой не критикуваше Германия, напротив. В Съветския съюз се печатаха нацистки речи, по сградите и по плакатите можеха да се видят портрети на съветски лидери, „украсени” със свастики – все факти, които съветската пропаганда десетилетия наред укриваше.

Историкът отбелязва, че подобно тотално объркване на ценностите се наблюдава и в днешна Русия: „По държавната телевизия говорят, че евреите били виновни за Холокоста. Интелектуалци, близки до Кремъл, реабилитират Хитлер като държавник. Руски неонацисти маршируват на 1 май. Организират се митинги с факли и пречупени кръстове, които хем много напомнят Нюрнбергските партийни конгреси, хем се обявяват за антифашистки. Гоненията срещу хомосексуалните хора се рекламират като защита на истинските европейски ценности. Във връзка с инвазията си в Украйна Русия призовава крайно десните сили както у дома, така и в чужбина, да подкрепят действията на Кремъл и да разпространяват по света руската версия за случващото се. По време на изборните фарсове в Донецк и Луганск, както и преди това на фалшивия референдум в Крим, в ролята на „наблюдатели” влязоха редица политици от крайната европейска десница, включително и истински фашисти, които се опитаха да легитимират руските териториални придобивки. Тези „наблюдатели” изобщо не са някаква ексцентрична случайност, напротив – те онагледяват днешната руска интерпретация на пакта Хитлер-Сталин”, пише Снайдър.

Сталин и Путин: прилики и разлики

Историкът припомня, че навремето Сталин е искал да насочи Хитлер на Запад и така да опази своята страна от германска агресия. В капана на своето доктринерско мислене Сталин е вярвал, че вътрешните противоречия на капитализма в крайна сметка ще доведат до общото рухване на Германия, Франция и Великобритания. Същата цел преследва днес и Путин, твърди американският историк:

„Сталин се опита да обърне срещу Европа най-радикалната сила по онова време: Адолф Хитлер. Същото днес прави и Путин, залагайки на един миш-маш от крайно десни сили. Негови съюзници са тъкмо онези, които се опитват да срутят Евросъюза и да върнат Европа в епохата на националните държави: сепаратисти от целия континент (включително лидерите на британската Партия на независимостта, на които Путин изрично се възхищава), големи антиевропейски популистки партии (Националният фронт във Франция), та чак до най-дясната периферия, където се подвизават фашистите и нацистите. Има обаче една важна разлика между Сталин от 1939 и Путин от 2014. Тогава Сталин се опитваше да реши реално съществуващ проблем, защото Хитлер наистина искаше да нападне Съветския съюз. Докато днес Путин няма никакъв истински враг в Европа. По причини, които си остават обвити в мистерия, руската външна политика изведнъж реши да посочи ЕС като свой противник. По причини, които и до днес никой не може да обясни, Русия изведнъж започна война с Украйна и по този начин рязко влоши отношенията си със Запада – едно съвършено малоумно решение, ако се имат предвид елементарните руски интереси”, пише Снайдър.

Според автора, в желанието си постфактум да намери уж стратегическо обяснение за катастрофалните си решения, Путин неусетно е стигнал до ръба на пропастта, отказвайки се от централния принцип на следвоенния европейски мирен ред: нападателните войни са забранени. Той реабилитира пакта Хитлер-Сталин не поради някаква идеология, а защото иска да прикрие собствената си политическа некадърност. „А който оправдава пакта Хитлер-Сталин, той се отказва от трудния диалог и от разбирателството, утвърдили се на Запад след Втората световна война, и избира една късогледа тактика, която нищо не гради, а само разрушава”, заключава американският историк Тимъти Снайдър.

(По публикации във “Франкфуртер Алгемайне Цайтунг”, “Ню Йорк Ривю ъф Букс”, “Уолстрийт Джърнъл” и “Тагесшпигел”)