Нямам нищо да крия…

Стане ли дума за следенето в интернет, монтирането на допълнителни камери по улиците/учреждения/университети, това е един от първите коментари. „Нямам какво да крия.“

Но нека не си разваляме деня с мислене.

Трябва ли да имаме какво да крием, за да очакваме някаква неприкосновеност? Фактът, че влезем ли във виртуалното пространство, всяко наше действие има отзвук, записва се и се запазва, с цел по-добро маркетиране към нас, е част от ежедневието ни и реакцията „ако не ти харесва, се махни“ е още по-класичеки рефрен. Разбира се, това е въображаема опция, защото всеки, чиято работа е засягаща дори по периферията медии и технологии няма опцията да се „махне“, а слагането на равенство между „конкретни професии“ и „пълна загуба на личното пространство“ е фалшиво равенство. Фактът, че излезем ли на улицата, има камери, информация за нас се събира по какви ли не линии, след което се складира и обработва… и току изтече по някой канал, че някъде е имало злоупотреби… пак.

Факт, нямам какво да крия, плащам си данъците и не се притеснявам да дискутирам темите, които ме вълнуват с всеки, което не означава, че не искам контролът кой, кога, какво и колко от информацията ми да вижда. Аз съм случаен човек, който води доста средностатистически живот, нямам собствен бизнес, ала имам мнения по социални теми (което автоматично иска поне секунда замисляне каква информация за теб циркулира), нямам пари, обаче съм от женски пол (което автоматично изисква минута поне замисляне каква информация има), факт, нямам политическо влияние, но имам социални позиции и дейности (които отново ми дават основание да имам желание да се вълнувам за информацията). Как седят нещата за някого, който не е толкова средностатистически като мен, който може да има някакви реални основания и притеснения, кой го застрахова този човек, че няма да има злоупотреба или директни негативни последствия? Освен да си кибичи на ниво „средностатистически никой“, което би било твърде странна идея, поне от бизнес и икономическа гледна точка.

Целта на камерите уж е намаляване на престъпността… реално е доказано отново и отново, че наличието на камери не намалява престъпността, защото свръхинформацията е подобно на липсата на информация, липсата на възможност за време на обработка, човекочасовете нужни за реалното използване на тази събрана информация ДОРИ в името на публичното благо, са такива, че са невъзможни за даване, ала в един момент се стига до ситуацията, че контролът го няма… личното пространство, личната неприкосновеност, тях… ги няма, а идеята, че всички са престъпници по дефиниция и желанието за контрол на информацията засягащи личността ти, за съмнителни, индикира само изкривяването на идеята за „лично“.

Частното става общо, виртуално всяка частичка за лчиността се разкрива, дали социалните мрежи, дали други методи за споделяне на информация, в реалния свят, информацията, която ти трябва, за да имаш диркетно влияние над някого, може да бъде намерена виртуално и освен ако изрично не се обречеш на информационно затъмнение или не си достатъчно технологично образован, за да знаеш как си контролираш и редактираш информацията, контролът става много труден. Проблемът е, че отговорността за защитата на личното пространство се приема като лична отговорност, ала познанията за тези действия не са толкова инутитивни, лесни или дори достъпни за всеки, получава се ситуацията, че достъпността и разпространеността до личната информация се диктува от тези, които имат директни финансови облаги от това да имат максимален достъп до нас и информацията ни, съответно, нямат никакви основания да се се възползват по всеки възможен начин да наложат нормата за сливането на частното и общото и изличаването на границата почи напълно.

В реалния свят, фактът, че лявата ръка на администрацията не знае какво прави дясната, че информацията циркулира свободно дава основание за съмнение и критика. Не, нямам какво да крия, което не означава, че нямам правото да крия личното си преостранство. Ако има нужда, ако се налага… нека се потърси и даде, изиска специално тази информация, но третирането на информацията като прието да бъде достъпена по дефиниция, без основание и контекст единствено би довело до злоупотреби. Колкото блогъри и социални активисти, толкова и истории за директна злоупотреба от различни институции, било то тормоз на база упражняване на свобода на словото, привикване за разговорчета, заплашване, достъп до информация, която би следвало да е защитена…

Криенето на личната информация, засяга личното пространство, засягащи личните ни животи, т.е. нетретирането й като пране, което е проснато на балкона, видимо със свободно око от луната, не е престъпление.

 

Filed under: медийна безотговорност Tagged: виртуалност, камери, лична информация, неприсконовеност, следене

Прочети цялата новина https://eneya.wordpress.com/2015/02/26/nothing-to-hide/

Свързани новини: