В  решението на ЕСПЧ по делото Lillo-Stenberg and Sæther v. Norway ([2014) ECHR 59) се обсъжда балансирането между правото на гражданите да бъдат информирани за живота на публичните фигури и правото на личен живот.

Ларс Лилло-Стенберг и Андрине Сетер са  музикант и актриса, които сключват брак. Тържеството е на открито, на остров. В печатно издание се появява статия заедно със снимки, благодарение на специална техника за заснемане от разстояние. Двойката печели на две инстанции дело за нарушаване на личната неприкосновеност, но на трета инстанция губи делото и се обръща към Съда в Страсбург за нарушение на чл.8 ЕКПЧ.

Класически случай със знаменитости и папараци. Известни гости, множество музикални изпълнители, блясък.

Решението е интересно, защото е прието след решението Von Hannover v. Germany (No. 2) [2012] ECHR 228 и стандартите за балансиране на чл.8 и чл.10 се прилагат.

За отбелязване  е, че ЕСПЧ открива елементи на обществен интерес в частното:  не само при политически въпроси или престъпления, но и когато се засягат спортни въпроси или изпълнители  (т.36), сватбите са такъв пример (т.37), отбелязва се още, че  е имало видимост (възможно заснемане от около 250 м) и събитието е привличало внимание (т.43).

По начало Съдът поддържа, че не всичко, което е интересно за хората, е от обществен интерес – но в случая – зачитайки и известна зона на национална оценка (на Върховния съд) –  е постановил, че няма нарушение на чл.8 ЕСПЧ, личен живот.

The post In Memoriam appeared first on ExtremeCentrePoint.

Европейският съд за правата на човека на 24 февруари 2015 огласи решението по делото Haldimann and others v Switzerland.

Бойко Боев публикува  коментар, който споделям с негово разрешение.

Фактите
Няколко редактора (обърнете внимание, че не става дума за обикновени журналисти – по-долу ще слагам в скоби фактите, на които трябва да се обърне внимание) решават да запишат тайно разговор между застрахователен брокер и журналист, представящ се за клиент. Поводът са оплаквания на граждани за това, че брокерите (като цяло, а не записвания брокер) не получават пълна и качествена информация за застраховките, които сключват. Записът на разговора се прави в жилището на журналиста и ретранслира в съседна стая, където са редакторите и на експерт по застраховките, който коментира това, което вижда. Оператор записва коментара на експерта, който установява на място проблеми в представянето на условията на застраховката. В края на разговора между “клиента” и брокера, един от редакторите влиза в стаята при тях и разкрива, че разговорът е записан и иска коментар от брокера за проблемите, които експертът е установил. Брокерът отказва да даде коментар.

По телевизията записът е излъчен като гласът на брокера и образът му са подправени, за да бъде запазена самоличността му. Въпреки това брокерът завежда наказателно дело за незаконно използване на записващи устройства, което е нарушило правото му на личен живот. Редакторите и журналистът – мним клиент са осъдени да платят минимална глоба (става дума за наказателна, а не за административна отговорност на редакторите и журналиста).

Европейският съд преценява дали швейцарскияm съд е балансирал правилно между правото на изразяване на жалбоподателите (редактори и журналист) и правото на личен живот на брокера. Това Страсбургският съд прави като сравнява дали критерият, използван от националните съдии, съвпада с неговите критерии по сходни дела и изследва как са приложени тези критерии разглеждането на конкретните факти по делото. Европейските съдии намериха, че швейцарските съдии не са използвали правилен стандарт и установиха нарушение на свободата на изразяване на журналистите.

Решението
1. От обществен интерес ли е материалът на журналистите? Съдът е намерил, че има обществен интерес, макар че в случая засегнатото лице е застраховател, т.е. частно лице, а не публична личност.
2. Как е взето решението за скритото използване на записващи средства? Решението в швейцарския случай е взето от редактори и след обсъждане на всички възможни начини за събиране на достоверна информация (т.е. не произволно от журналист).
3. По какъв начин е направен записът от журналистите и как са го използвали? Съдът намира, че жалбоподателите са действали съгласно етичните правила на журналистите в Швейцария, като максимално са ограничили намесата в личния живот на брокера (малко хора са разбрали самоличността му по време на записа, а при представянето пред публика гласа и лицето на брокера са били прикрити).
4. Какъв е характерът и тежестта на санкцията? Съдът е намерил, че жалбоподателите са осъдени за извършване на престъпление и им е била наложена глоба по Наказателния кодекс (а не административна, която е с по-леки последствия) и че това наказание е непропорционално тежко.

Българското законодателство не предвижда подобни критерии.
Етичният кодекс на българските медии не съдържа подробни правила при скрито използване на записващи средства. Според кодекса условието е единствено “недвусмислено” установено наличие на обществен интерес. За сравнение, например в Белгия етичните правила на журналистите изискват използване на скрити записващи средства да става само ако

• е налице сериозен обществен интерес,
• няма друг начин да бъде получена информацията,
• използването на средствата е пропорционално на целения резултат и
• решението се взeма от главните редактори.

Сходни са конкретизираните стандарти за работа на БиБиСи и етичните стандарти на журналистите в Холандия.

Има и интересно продължение – британски скандал на седмицата, по който се очаква произнасяне от парламентарната етична комисия: Jack Straw и Sir Malcolm Rifkind, двама бивши британски външни министри,  са филмирани тайно от журналисти на вестник Telegraph и предаването на Channel 4 Dispatches, как обещават услугите си срещу заплащане на фиктивна китайска фирма. Скандалът е предизвикан от това, че и двамата са в парламента, т.е. се очаква от тях да работят като депутати, за което получават пари, а не да предлагат услуги

*

Към казаното от Бойко Боев може още да се напомни, че в България по-сериозният проблем  не е на плоскостта на журналистическата етика, а от самото начало (2004) Етичният кодекс на българските медии е в противоречие с Наказателния кодекс.

Реалната заплаха за разследващата журналистика се очерта и при работата върху нов НК.  Вместо – както бяха обещали – да изключат наказателната отговорност в хипотезите на използване на специални средства без разрешение, предвидени в Етичния кодекс, авторите на проекта на НК (оставен без движение) разшириха приложимостта й.

Все пак, след решението Von Hannover v. Germany (No. 2) [2012] ECHR 228 , стандартите за балансиране на чл.8 и чл.10 се прилагат и в България също можем да се позоваваме на тях, в случай че  чл. 339а НК бъде приложен към журналисти в случай на обществен интерес.

Нека сме на ясно още от самото начало - жабата е крастава за нас (робите), но всъщност тя си е истинска златна кокошка за тях (робовладелците). Така ни каза преди седмица премиер-мутрата, визирайки състоянието на родната енерГЕПИка. За т...

Убийството на опозиционния политик Борис Немцов, политическия антипод на Путин , моментално задейства автоматичната аларма на пропагандата в защита на Путин. Дежурният й контриращ аргумент е, че Путин няма полза да бъде смятан за поръчител и затова няма как да бъде такъв.

Това е типичната илюстрация на „гузен, негонен бяга”. Защото не е нужно Путин лично да нарежда убийства при толкова много же(лаещи) да свършат тази мръсна работа. А за ситуацията в Русия, при която има нагнетена убийствена ярост срещу несъгласните с диктатора, е виновен именно диктаторът.

Сред първите реакции в защита на Путин от убития Немцов, които българите чуха още преди да е изстинал трупът на жертвата, беше коментарът на Любомир Коларов. В интервю за БТВ този приятел на путинизма ( „Приятели на Русия” се казва сдружението му, което проси милиони за нови руски и поддръжка на стари съветски паметници) , един от вождовете в навалицата от русофилски организации, веднага се нахвърли да очерня Немцов с калта на руската официална пропаганда – например право на японците като вицепремиер преди близо 20 години да си ловят риба в руски води в Тихия океан. Със силен руски акцент Коларов „намекна” също, че Немцов може да е ядосал хора, на които дължи пари. Изобщо, всичко е възможно, само не и Путин да е виновен, защото няма полза да бъде подозиран в поръчителството на това убийство.

Оставям настрана фактът, че убийството на Немцов потресе демократичния свят и от президента на САЩ, през „Ню Йорк таймс” и „Вашингтон пост” се посипаха суперлативи за смелостта на Немцов да се опълчи на Путин, докато в България Петата колона моментално извади готовия за такива цели лозунг „ Путин е невинен”. По „интересно” е друго: че при всички подобни убийствени ситуации в Русия умират най-големите врагове на Путин, като Политковская, Литвиненко и Немцов, а пропагандата внушава, че „жертвата” едва ли не е Путин, защото незаслужено го подозират.

За руските шовинисти, чиято вътрешна подкрепа Путин съзнателно търси с агресия навън, реакцията на (само)защита чрез презумпцията на невинност до доказване на противното е очаква параван и естествено продължение на цялата „логика” , според която целият свят греши в оценка си за руската агресивност. Те все пак са руски шовинисти, отива им грозната поза на изплезения език срещу Европа, Япония, Австралия, Северна Америка и т.н.! Какво друго обаче са българските защитници на Путин, ако не наемници на един чужд, все по-враждебен на България режим, действащи по указания отвън?

Тези хора са толкова деградирали, че нямат проблем да оплюят жертвата Немцов, както впрочем изобщо правят с подкрепата си за Русия срещу Украйна в една война, за която най-малкото може да се каже, че разкъсва Украйна, а не Русия, че се води на украинска земя с руско участие ( пък били те и “само” руски доброволци с танковете и, зенитните им комплекси и тежката артилерия). И въпреки това путинофилите са на страната на силния, на агресивния, на зъбещия се, сякаш някой напада него. Ако тази уродливост не е достатъчно ясна и сега, когато вече се гаврят с покойния Немцов, явно положението на “моралния фронт” на русифилията у нас- нищо ново.

Share on Facebook

Как да сънуваме наяве и какво ни коства удобното легло за сънища. И за какво сме готови да забравим родината.

Миналата седмица ние, простите граждани, прогнозирахме, че въпреки всичко заемът ще мине в парламента, и той взе, че мина. Вярно, мина по един екстравагантен начин. Мина при съпротивата на „националистите“ от Атака и „социалистите“ от БСП (устойчива коалиция, която вече не изненадва никого с принципната си абсурдност) и при подкрепата на АБВ и ДПС (млад и обещаващ брокерски картел). Отдавна е ясно, че въпросът за заема не е нито финансов, нито икономически. Той е единствено политически и властови. Той е демаркационна линия и партиите трескаво се чудят от коя страна да застанат, та да не сбъркат, да не отвратят избирателите си и да не докачат своите спонсори и външнополитически поддръжници. И докато избирателите се отвращават доказано трудно, то с останалите две категории трябва да се внимава. Разбира се партиите са загрижени и за своето присъствие във властта, ясно съзнавайки, че днешното присъствие лесно може да се превърне в утрешно отсъствие, докато днешното отсъствие не гарантира бъдещо присъствие, а в повечето случаи безрадостно се задълбочава и става трайно.

Цялата тази сложност на ситуацията, а всъщност нейната кристална простота, ако погледнем от правилния ъгъл, роди и събитието на седмицата – оставката на Георги Първанов. Може би е по-добре да кажем „намерението за оставка“, защото такава все още не е подадена. Какъв трагикомичен жанр – „намерение за оставка“! За пореден път интелигентността на публиката беше силно подценена. След като препускаха по медиите да обясняват каква зловеща и катастрофална грешка би било тегленето на заема, първите три букви от азбуката го подкрепиха монолитно в пленарна зала. Лидерът им Първанов се покърти от собствената си политическа рожба и каза, че се маха, защото нямал нищо общо с това. Какво щял да обясни на жената в магазина?! Как ще погледне избирателите си в очите?! Та той е политикът, който „не взима грешни решения“ по думите на Румен Петков и фигурата с „мисия в българската политика“ според секретаря на ПГ на АБВ Иван Иванов.

Да си бил навремето президент, без съмнение е вид ореол. Но ако искаш да запазиш този ореол, трябва да си траеш и да се занимаваш с някакви обтекаеми неща като Петър Стоянов, а не да създаваш „модерна“ лява партия и от лакомия да я вкарваш в дясно управление.

С оставката си и по-правилно – с намерението си за оставка – Първанов прави опит за спасяване на собствения си фасон. Но какво става с фасона на парламентарната му група? И там членуват живи хора. И там има душици с надежда за политическо бъдеще. Те, след като гласуваха обратно на декларациите си и, може би даже против искрените си убеждения, трябваше да обяснят това. Така се появи някакво „джентълменско обещание“, което ГЕРБ бил дал на депутатите от АБВ и което „наклонило везната“. Според него „заемът щял да бъде намален и редовно щели да бъдат представяни отчети на разходите по него“ (Кирил Цочев). Това ставало ясно от обещанието на финансовия министър, че нямало да ползва 2 млрд. от общата сума, макар че как можеш да ползваш само част от водата в една вана? Освен това им било обещано, че заемът щял да се харчи за реформи, въпреки че що за реформа е покриването на стари задължения? Най-трогателният аргумент на депутатите от АБВ е дружеската и градивна критика по адрес на финансовия министър, според която единствената му грешка била, че не е обяснил достатъчно добре необходимостта от теглене на заем. Ако я е бил обяснил, обществото щяло да разбере и подкрепи, както са сторили те.

Както се вижда, мотивите на АБВ да подкрепи в крайна сметка заема, са изцяло алтруистични и подчинени единствено на обществения интерес, без намек от партийни сметки и политически договорки. Такова е и участието им в управлението. Чудно тогава защо Първанов се фръцна така…

И ето че пред нас, простите граждани, се изправя ново предизвикателство – да гадаем за Първановата оставка. Този въпрос е по-сложен от въпроса за заема, защото тук имаме два подвъпроса: ще подаде ли Първанов оставка и, ако подаде, ще я приеме ли създадената и олицетворявана от него партия? Да речем, че я подаде, защото той е „политик с мисия“ и „никога не взима грешни решения“. Тогава ръководството на партията му или трябва да я приеме, или да не я приеме. Ако я приеме, ще се самозачеркне, ще сложи край на крехката битност на проекта АБВ. С „модерната“ лява партия ще се случи същото, което се случи с НДСВ, когато Царят се оттегли от него, и което би се случило с всяка друга лидерска партия, даже и с ГЕРБ.

Ако отхвърлят оставката пък, значи признават, че лидерът им е прав и не е трябвало да подкрепят заема. Признават, че са действали съглашенчески, по сметка, по договорки, в интерес, различен от обществения, и в разрез със собствените си убеждения. При това положение не Първанов, а партията му трябва да подаде оставка пред него и той вече да решава дали да я приеме или не. Но това са глупости. Според мен няма абсолютно никакво противопоставяне между Първанов и парламентарната му група. Всичко случило се, се е случило с негово знание, негово съгласие и дори по негова идея. Подаването на оставката или по-правилно – намерението за нейното подаване – е цирк, който изживява себе си като „ловка маневра“, целяща душата да попадне в рая, без да се пречи на изпълнението и на другите познати условия.

Прогнозата е, че оставката на Георги Първанов, дори да бъде подадена и поставена за разглеждане от националния съвет на партията му, няма да бъде приета. С вопли „Ама, как така!“ и „На кого ни оставяш, бàщице?!“ тя ще бъде отхвърлена. Тогава обаче Първанов ще попадне в много неловка ситуация. Ако се съгласи да продължи да е лидер на АБВ, то значи, че макар и с известно закъснение и драматични пози, той също подкрепя заема. И какво ще каже тогава на жената в магазина? Как ще погледне избирателите в очите?

Е, сигурно все някак ще ги погледне. Все ще измисли нещо да ѝ каже. Ще каже, че има чувство за дълг, че е отговорен политик („с мисия“ и „рядко взимащ грешни решения“ – да не забравяме това), който е способен да преглътне личните си огорчения в името на колектива и общото благо. Ще каже, че е направил жертва, като е поставил себе си в служба на другите до пълно обезличаване и себеотрицание. Да, все ще измисли какво да каже. Пък и нищо да не каже, случаят скоро ще се забрави, както се забрави как Оланд щеше да съсипе богатите от данъци, и както ще се забрави как Ципрас щеше да излиза от еврозоната и да тегли майната на Европейския съюз. Затова мисля, че ако паметта е важна придобивка, то забравата е истински дар. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Tweet

                    Последното интервю на Борис Немцов Две седмици и половина по-късно, Немцов е показно екзекутиран в центъра на Москва. Немцов: – Никога не съм крил политическите си възгледи –  напомни Борис Немцов в личен разговор с репортер  – Мисля, че той [Путин] започна войната в Украйна. […]

The post Борис Немцов е знаел , че ще бъде ликвидиран от Путин. Пред “Собеседник” на 10 февруари 2015 година той казва: “Надявам се Путин да не ме убие.” appeared first on ExtremeCentrePoint.